Мишел Фуко
Анормалните
Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975
Лекция на 8 януари 1975 г.
Психологическите експертизи в областта на наказателното право. — Към какъв тип дискурс спадат те? — Дискурсите на истината и дискурсите, които предизвикват смях. — Законовото доказателство в наказателното право през XVIII в. — Реформаторите. — Принципът на вътрешното убеждение. — Смекчаващите вината обстоятелства. — Връзката между истина и справедливост. — Гротескното в механиката на властта. — Психологично-моралният дубъл на престъплението. — Експертизата показва по какъв начин индивидът е наподобявал своето престъпление още преди да го извърши. — Появата на правото за нормализиране.
Бих искал да започна курса през тази година, като ви прочета два доклада от психиатрична експертиза в областта на наказателното право. Направо ви ги чета. Първият е от 1955 г., точно отпреди двадесет години. Подписан е най-малкото с едно от големите имена в областта на наказателното право през онези години и се отнася до едно дело, за което някои от вас може би все още си спомнят. Това е историята на една жена и нейния любовник, които убили дъщеричката на жената. Мъжът, тоест любовникът на майката, бил обвинен в съучастничество в убийството или, във всеки случай, в насърчаване към убийството на детето; защото било установено, че самата жена убила детето си със собствените си ръце. Ето психиатричната експертиза, която била направена на този мъж, когото ще нарека А., понеже никога досега не съм успявал да определя до каква степен е законно да се публикуват съдебномедицинските експертизи, като се посочват истинските имена.1
Експертите, разбира се, трудно могат да изразят психологичната си оценка за А., като се има предвид, че не могат да вземат страна относно неговата морална вина. Но ние ще разсъждаваме при хипотезата, че по един или друг начин А. е упражнявал върху неомъжената Л. влияние, което я е довело до убийството на собственото дете. Ето как бихме си представили нещата и действащите лица при тази хипотеза. А. принадлежи към нееднородна и социално неустановена среда. Като незаконородено дете той бил отгледан от майка си, едва много по-късно бил припознат от баща си и тогава открил, че има доведени братя, без да може да установи истинска семейна връзка с тях. Още повече че, след като баща му починал, той се оказал сам с майка си, чието положение било доста неясно. Въпреки всичко, трябвало да продължи средното си образование и вероятно произходът му е оказал известно влияние върху неговата природна гордост. Общо взето, хората от неговия тип никога не се чувстват напълно асимилирани в света, който са успели да достигнат; откъдето и техният култ към парадоксалното и към всичко, което създава безредие. След като се озовават в среда с революционни, до известна степен, идеи (припомням ви, че се намираме в 1955 г.; М.Ф.), те вече не се чувстват толкова объркани, колкото намирайки се в предвзета среда и при наличието на точно определен начин на мислене. Това е историята на всички интелектуални реформи, на всички затворени общества; това е историята на Сен-Жермен-дьо-Пре, на екзистенциализма2 и т.н. При всички вълнения истински силните личности могат да изплуват на повърхността, особено ако са запазили известно чувство за приспособяване. Така те могат да постигнат известност и да основат стабилна школа. Но мнозина от тях не могат да се издигнат над посредствеността и се опитват да привлекат вниманието с екстравагантен начин на обличане или с необичаен начин на поведение. У тях откриваме признаци на алкивиадизъм3 и на херостратизъм.4 Разбира се, те вече не стигат дотам, че да режат опашката на кучето си или да подпалват храма в Ефес, но понякога до такава степен се поддават на разрушителната ненавист на буржоазния морал, че стигат до отрицание на неговите закони и до престъпление, за да повишат цената на собствената си личност, още повече, че изначално тази личност е била по-скоро безцветна. Във всичко това, естествено, има известна доза боваризъм5, известна доза от онази сила, предоставена на човека, да възприема себе си различно от онова, което е, особено по-красив и по-велик, отколкото е. Ето защо А. възприемал себе си като свръхчовек. Интересно е, впрочем, че той е устоял на военното влияние. Самият той твърдял, че пребиваването в Сен-Сир формира човешкия характер. Но военната униформа като че ли не е нормализирала много поведението на Алгарон.6 Всъщност, той с нетърпение очаквал да напусне армията, за да се върне към младежките си лудории. Друга психологическа черта на А. (освен боваризма, херостратизма и алкивиадизма; М.Ф.) е донжуанството.7 Той прекарвал буквално цялото си свободно време в колекциониране на любовници, които обикновено лесно му се поддавали, подобно на неомъжената Л. След това, поради действителна липса на чувство за мярка, той започвал да им говори неща, които те, поради своето първоначално образование, обикновено не били способни да разбират. Доставяло му удоволствие да разсъждава пред тях за „невероятните“ парадокси, които някои слушали с отворени уста, а други разсеяно. Макар и твърде скорозрялото образование при светското и интелектуално състояние на А. да било не особено благоприятно за него, неомъжената Л. му подражавала сляпо, по начин едновременно карикатурен и трагичен. Тук става въпрос за една по-нисша степен на боваризма. Тя се хванала в капана на парадоксите на А., които в известен смисъл отравяли съзнанието й. Струвало й се, че се изкачва на по-висше интелектуално равнище. А. й говорел, че двама души трябва да правят заедно необикновени неща, за да създадат неразривна връзка помежду си: например, да убият някой шофьор на такси; да убият без причина някое дете, за да си докажат, че могат да вземат решение. И така, неомъжената Л. решава да убие Катрин. Такова е поне твърдението на Л. Макар и А. да не го приема изцяло, все пак той не го отхвърля напълно, след като признава, че непредпазливо е излагал пред нея парадокси, които тя, поради липса на критичен подход, можела да превърне в правила за действие. Така, без да вземаме становище относно действителната вина и степента на виновност на А., можем да разберем колко пагубно е било влиянието му върху Л. Но най-важното за нас е да разберем и да определим каква е отговорността на А. от гледна точка на наказателното право. Веднага ви предупреждаваме да не обърквате понятията. Ние не търсим каква е моралната отговорност на А. в престъпленията на неомъжената Л.: това е работа на съдиите и на съдебните заседатели. Ние просто искаме да разберем дали от съдебномедицинска гледна точка аномалиите в неговия характер са от патологичен произход, дали те водят до достатъчна степен на ментално нарушение, за да бъдат подведени под наказателна отговорност. Отговорът, разбира се, ще бъде отрицателен. Разбира се А. е грешал, като не се е задоволявал с програмата на военните училища, а в любовта — с лудориите само през почивните дни, но неговите парадокси все пак не са равни на безумни мисли. Разбира се, макар и А. да е развивал непредпазливо пред А. прекалено сложни за нея теории, макар и преднамерено да я е подтиквал към убийството на детето, или за да може евентуално да се освободи от него, или за да докаже пред самия себе си силата на своята убедителност, или просто за порочно забавление, подобно на Дон Жуан в сцената с бедняка8, отговорността за собствените му действия не е нарушена. Не можем да представим по различен начин, освен в тази условна форма заключения, които могат да бъдат оспорвани от всички страни, в едно дело, в което рискуваме да ни обвинят, че надвишаваме своята мисия и си присвояваме ролята на съдебното жури — за или против вината на обвиняемия, в точния смисъл на думата, или пък да ни обвинят в прекомерен лаконизъм, ако сухо сме отговорили, което би могло да бъде достатъчно: а именно, че А. не показва никакви признаци на ментално заболяване и че, в общи линии, той е напълно отговорен за действията си.
Ето това е текст, датиращ от 1955 г. Извинете ме за многословието на тези документи (но все пак разбирате веднага, че те създават проблеми); сега бих искал да цитирам други, които са много по-къси или по-скоро един доклад, който е бил написан във връзка с трима мъже, обвинени в шантаж по едно сексуално дело. Ще прочета доклада поне, що се отнася до двама от тях.9
Единият, да го наречем X., „без да е блестящ, в интелектуално отношение не е глупав; добре подрежда мислите си и има добра памет. В морално отношение е хомосексуалист от дванадесет или тринадесетгодишната си възраст, и, в началото, този порок бил само нещо като компенсация за подигравките, с които се сблъсквал, когато, още дете, бил поверен на Социални грижи и живеел в Ла Манш (департаментът; МФ.). Може би женственият му вид е подсилил склонността към хомосексуалността, но X. стигнал до шантажиране, привлечен от примамките на печалбата. X. е напълно неморален, циничен, дори бъбрив. Преди три хиляди години той със сигурност щеше да живее в Содом и небето съвсем справедливо щеше да го накаже заради неговия порок. Трябва наистина да признаем, че Y. (който е обект на шантажа; М.Ф.) би заслужил същото наказание. Тъй като той е възрастен, относително богат и предложил на X. да го настани в заведение за обратни, където да работи като касиер, като смятал, че постепенно ще си възвърне вложените в тази покупка пари. Този Y., който последователно или едновременно бил любовник или любовница на X., не е известно, предизвиква презрение и отвращение. X. обича Z. Трябва да сте видели женственото поведение на единия и на другия, за да разберете, че подобна дума може да бъде използвана, когато става въпрос за двама толкова женствени мъже, че те би трябвало да обитават не Содом, а Гомор“.
И бих могъл да продължа. Сега, относно Z.: „Това е доста посредствено създание, подкрепя опозицията, има добра памет, добре подрежда мислите си. От нравствена гледна точка това е цинично и неморално същество. Той се отдава на разврат, видимо е хитър и нерешителен. Трябва в буквалния смисъл на думата да се използва думата «maiotique» по отношение на него (maiotique се пише m. a. i. о. t. i. q. u. е., нещо свързано с трико, вероятно! МФ.)10 Но най-характерната черта на характера му като че ли е мързелът, за размера на който никакво прилагателно не би могло да ни даде представа. Естествено, много по-малко уморително е да сменяш плочите в един нощен локал и да си търсиш клиенти там, отколкото да вършиш истинска работа. Впрочем, той признава, че станал хомосексуалист по материални причини, привлечен от печалбата, и че след като привикнал да има пари, продължил и по-нататък да се държи по този начин.“ Извод: „Той е особено отблъскващ.“
Разбирате, че твърде малко и едновременно много неща могат да се кажат относно този род дискурс. В последна сметка, в общество като нашето, все пак са доста редки дискурсите, притежаващи едновременно три свойства. Първото е, пряко или косвено, да имат силата да предопределят едно решение на правосъдието, което преди всичко се отнася до свободата или до задържането на един човек. В крайни случаи (и такива случаи ще видим) — за живота или смъртта. Следователно, това са дискурси, които в граничните случаи решават живот или смърт. Второ свойство: откъде те притежават тази своя сила? Може би от съдебната институция, но и от факта, че функционират в съдебната институция като дискурси за истината, дискурси за истината, защото са дискурси с научен статут или като формулирани дискурси и то формулирани изключително от квалифицирани хора вътре в дадена научна институция. Дискурси, които могат да убиват, дискурси за истината и дискурси — вие сте доказателство и свидетели за това11, — които ни карат да се смеем. А дискурсите за истината, които имат институционалната сила да убиват, в последна сметка, в общество като нашето, са дискурси, които заслужават малко внимание. Още повече, че ако някои от тези експертизи, по-специално първата, се отнасяха — както видяхте — до относително сериозно дело, а следователно относително рядко, то във второто дело, датиращо от 1974 г. (следователно нещата са се развили миналата година), очевидно е поставен под въпрос всекидневният хляб на наказателното правосъдие и бих казал на всички подсъдими. Тези всекидневни дискурси за истината, които убиват и които ни карат да се смеем, те са тук, в самата сърцевина на нашата съдебна институция.
Не за пръв път функционирането на съдебната истина не само създава проблеми, но и предизвиква смях. Добре знаете, че в края на XVIII в. (говорих ви за това, струва ми се, преди две години) начинът, по който е било представяно доказателството за истината в наказателната практика понякога е предизвиквал едновременно ирония и критични забележки. Спомняте си за този едновременно схоластичен и аритметичен начин за представяне на съдебното доказателство, на онова, което на времето, в наказателното право на XVIII в., се е наричало законово доказателство, в което била разграничавана цяла йерархия от доказателства, премервани от количествена и от качествена гледна точка.12 Имало пълни и непълни доказателства, цялостни и половинчати доказателства, съвършени доказателства, полу-доказателства, признаци, спомагателни доказателства. После комбинирали, правели сбор на всички тези доказателствени елементи, за да стигнат до определено количество доказателства, които законът или по-скоро обичаят определяли като необходим минимум за получаване на присъда. Въз основа на този момент, въз основа на такива аритметика, на това пресмятане на доказателствата, съдът трябвало да взема своето решение. И при вземането на своето решение той бил обвързан, поне до известна степен, с тази аритметика на доказателствата. Освен това законодателство, освен законовото дефиниране на естеството и на количеството на доказателствата, освен легитимното формализиране на доказателството, е съществувал принцип, според който трябвало наказанията да се определят пропорционално на количеството събрани доказателства. Тоест не било достатъчно да се каже: Трябва да се стигне до пълни, цялостни и съвършени доказателства, за да бъде определено наказанието. Класическото право постановявало следното: Ако сборът не достига до онази минимална степен от доказателства, въз основа на които може да бъде приложено пълното и цялостно наказание, ако сборът остава в известен смисъл висящ, ако просто имаме три четвърти доказателственост, но не и доказателството в неговата завършеност, това не означава, че не трябва да има наказание. При три четвърти доказателственост, три четвърти наказание; при половин доказателственост, половин наказание.13 С други думи, човек не може да бъде подозрителен безнаказано. И най-малкият елемент на доказателство или, във всеки случай, известен елемент на доказателство, ще бъде достатъчен, за да доведе до известен елемент на наказание. Тъкмо този начин на прилагане на истината предизвикала у реформаторите в края на XVIII в. — независимо дали у Волтер, Бекария или у хора като Серван или Дюпати, критични забележки и едновременно с това ирония.14