„ТЪРСИ СЕ жена: да готви, да чисти и да пере за седмина мъже, в ранчо на около седемдесет мили югозападно от Остин.“ За бедната самотна Роуз Торнтън обявата идва като отговор на молитвите й, а невероятно красивият мъж, който я наема на работа й се струва като дошъл от мечтите. Но когато тя за първи път съзира полуразрушеното му ранчо в дивата пустош на Тексас и се запознава с нетърпимите му братя, решава, че дори зашеметяващите му целувки не са достатъчна компенсация за работата, която трябва да върши. Никога в живота си тя не е виждала място, което толкова много да се нуждае от ръката на жена, нито пък мъже, чието поведение е толкова далече от приетото в цивилизования свят. Братята Рандолф са истински диваци, които се опитват да създадат своя империя в каменистата околност, като отблъскват набезите на конекрадците и по никакъв начин не биха позволили на една жена да променя начина им на живот… поне докато Джордж не загубва ума си по омайващата и с хаплив език жена, която преобръща живота им.

Лей Грийнууд

Роуз

ПЪРВА ГЛАВА

Остин, Тексас, пролетта на 1866 година

ТЪРСИ СЕ жена:

да готви, да чисти и да пере за седмина мъже, в ранчо на около седемдесет мили югозападно от Остин.

ЖЕНИТЕ:

— Не бих вършила това за седмина мъже, дори и да ми предложат всички крави оттук до Рио Гранде.

— В тази дива пустош има прекалено много индианци и конекрадци.

— В Тексас живеят много бедни вдовици от войната. Те трябва да намерят начин да изкарват прехраната си.

— Седем мъже! Ами ако имат нещо друго наум, а не точно къщна работа?

МЪЖЕТЕ:

— Доста ще му е трудно да различи тези жени от рогата на добитъка си.

— Те биха отишли при който и да е мъж, стига да има една ръка и един крак.

— По-добре да си намери индианка.

Роуз Торнтън го забеляза в мига, в който той влезе в ресторант „Бон Тон“. Всяка жена би забелязала такъв мъж. Не само защото беше висок повече от шест фута или изглеждаше толкова хубав, че не можеше да си жена и да не го забележиш. Нещо у него говореше, че пред нея стои истински мъж.

— Не познавам по-муден човек от теб. Има ли някой отзад в кухнята? — попита нетърпеливо Люк Кърни.

Роуз не отместваше поглед от непознатия. Забеляза панталона му. Сивият цвят на Конфедералната армия на южните щати. Забеляза и шапката му, когато я окачи на един пирон до вратата. Каубоите не свалят шапките си в помещения. Но бившите офицери от Конфедералната армия го правят. Той седна на една маса до стената отсреща. Не показа признаци на нетърпение.

— Цяла сутрин ли ще висиш с тази чиния, или ще я оставиш? — попита пак Люк.

Роуз постави чинията пред Люк. Докато се обръщаше да види какво иска непознатият, Люк я сграбчи за китката.

— Не бързай толкова — китката я заболя. — Какво ще кажеш за малко компания?

— Имам друг клиент — отвърна Роуз. — Тихият й, нисък глас остро контрастираше с носовия му тенор.

— Остави го да чака. Още не съм свършил разговора си с теб.

Приятелите на Люк — Джеб и Чарли — спряха да ядат и по брадясалите им лица се появиха усмивки на очакване.

— Нямам време за разговори — отговори тя, като се опитваше да се отскубне от него. Мисълта, че се държат грубо с нея пред очите на който и да е, особено пред очите на непознатия, я ужасяваше. — Доти не ме взе на работа, за да карам хората да чакат.

— Ти ме накара да чакам прекалено дълго, по дяволите — викна Люк, а грубият му тон и погледът му ясно изразяваха онова, което не бе изказал с думи — поне не още. — И няма да се откажа от правата си заради някакъв бивш войник.

— Нямаш никакви права над мене, Люк Кърни — заяви Роуз, а неловкостта й отстъпи място на гняв.

— Няма да се дърпаш вечно — рече той, като се опита да обгърне кръста на Роуз със свободната си ръка. — Много скоро ще разбереш, че си създадена за нещо по-добро, отколкото да сервираш храна.

— По-добре да давам помия на свинете, отколкото да имам нещо общо с теб — отговори тя, като се дърпаше. — А сега ме пусни.

Джеб и Чарли се захилиха. Това вбеси Люк. Той дръпна ръката на Роуз толкова силно, че тя едва не падна отгоре му.

— Няма да те пусна, ако не ми обещаеш нещо друго освен чиния с гореща пържола.

— А не искаш ли малко мазнина отпред?

Джеб и Чарли се изсмяха.

— Внимавай какво говориш. Може да ми хрумне да те науча как трябва да се държи една дама от Юга.

— Ти пък откъде знаеш как се държат дамите? — викна в отговор тя. — Една истинска дама не би прекосила улицата, ако те види, че се задаваш.

Смехът на Джеб и Чарли прерасна в силен кикот.

— Наумил съм си да…

— Съмнявам се дали изобщо имаш ум — обади се тихо и ненадейно непознатият. — Той сигурно не е изпълнен с добри намерения.

Роуз се обърна и втренчи поглед в него, твърде смаяна от намесата му, за да си припомни, че не бива да зяпа така. Дори и облегнат на стената, той оказваше силно въздействие. Никой не можеше да не забележи колко са широки раменете му или как изпъкват мускулите му под ризата. Големите му ръце и дебели пръсти говореха за безгранична сила.

Но изражението му я порази още по-силно. Черните му дълбоки очи, които предразполагаха към доверие, гледаха втренчено Люк с ледено презрение. Нито един мускул по слепоочията му не трепна; нито един мускул не изкриви очертанията на брадичката му; нито един мускул не сви челюстта му. Лицето му беше непроницаемо.

С изключение на очите.

— Стой настрана, мистър — предупреди го Люк. — Това засяга само мен и дамата.

— Ако се отнасяше с нея като с дама, между вас нямаше да има нищо — отвърна непознатият.

Той се усмихна на Роуз. Омаяна, тя извърна поглед.

— Бях търпелив с теб, защото си бил войник — рече Люк, — само че не търпя някой да ми се бърка в работата.

— Твоята работа изобщо не ме интересува — увери го онзи. — Интересува ме единствено младата дама. Тя те помоли да я пуснеш.

— Тази тука не е никаква дама.

— Ти каза, че е дама. Значи, освен че си кавгаджия, ти си и лъжец.

Роуз преглътна. Да наречеш Люк лъжец, означаваше да му отправиш открито предизвикателство.

— Никой досега не ме е наричал лъжец — изръмжа той.

— Изглежда, добрите хора в Остин не са обърнали внимание на това — добави младият мъж, като изви устни в подигравателна усмивка.

Люк скочи от стола си.

— Люк, не мисля, че трябва…

Но той не обърна внимание на Роуз. Докато се придвижваше към него, той я повлече със себе си, като я блъскаше в столовете и още я държеше за китката.

— Слушай сега, мистър и си отваряй добре ушите. Ти си чужденец в този град и затова, естествено, не знаеш, че не обичам да ми се бъркат.

— Тогава би трябвало да разбираш защо мис… не знам как се казваш — обърна се непознатият към Роуз и отново се усмихна.

Въпреки болката, тя също се усмихна.

— Роуз…

— Няма значение как се казва — намеси се Люк. — Тя не те засяга.

Непознатият отново втренчи черните си очи в него.

— Четири години се сражавах за каузата на Конфедералната армия, но не съм пропилял и минута, за да се бия с мъже, които се държат лошо с жените, или ги прекъсват, когато говорят.

Люк се зачерви от ярост. Отблъсна Роуз и протегна ръка към пистолета на бедрото си. Но преди да го вдигне, за да стреля, ръката на странника го стисна за китката толкова силно, че всеки нерв по пръстите на Люк се парализира.

Пистолетът падна на пода.

— Остави дамата на мира.

След като се съвзе от шока, той изкрещя:

— Проклет да съм, ако я оставя — и се хвърли.

Непознатият го удари с юмрук така, че Люк се стовари върху масата зад него. Докато Роуз отскачаше, за да се предпази от падащ стол, той се изправи на крака, като се олюляваше стъписан, но твърде разярен, за да осъзнае, че няма никакъв шанс срещу този човек.

Все още с наведена глава, той се хвърли отново.

Онзи само отстъпи встрани. Люк се заби в масата, сетне в стената. Строши масата, стола и ключицата си.

Планина от плът, увенчана със закръглено лице, се втурна откъм кухнята: Доти, собственичката на „Бон Тон“.

— Няма да позволя на никого да съсипва ресторанта ми — пронизително изпищя тя, като се засили към повода за неприятностите. — Ще си платиш за това.

— Да ти плати от джоба си — рече с безразличен глас непознатият, като посочи към проснатия на пода Люк. — И донеси на младата дама… Роуз… чаша силно кафе.

Тя не разбра защо като чу името си от устата на този човек, стоеше скована. Може би заради усмивката, която още играеше по устните му? Или топлината в очите му?

— Не й плащам, за да седи — писна Доти.

— Нито пък за да бъде обиждана от клиентите ти, предполагам — противопостави се непознатият, като погледна така строго Доти, както бе погледнал Люк само преди няколко минути. — Тя има нужда от малко време, за да се съвземе.

— Ами ако откажа?

Той погледна към счупения стол.

— Сигурно няма да имаш много клиенти, ако всичките ти столове станат на трески.

Доти изгледа непознатия със злоба, но за изненада на Роуз явно реши, че ще постъпи по-умно, ако се погрижи за изпадналия в несвяст Люк, отколкото да се занимава с този невъзмутим мъж. Тя пребърка джобовете му и взе малко повече пари, отколкото й бяха необходими, за да плати за изпочупените си мебели.

— Разкарай го, а аз ще донеса кафето — рече тя и излезе, без да поглежда назад.

— Негови приятели ли сте? — обърна се непознатият към Джеб и Чарли.

Двамата се заловиха отново с яденето си, без да му отговорят. Трети мъж се втурна през вратата, очевидно решил да разбере каква е причината за неразборията. Само един поглед към лицето на непознатия го накара да се отпусне на някакъв стол в отсрещната страна на помещението.

— Познаваш ли го? — попита младият мъж новодошлия.

— Никога не съм го виждал.

Непознатият улови Люк за задната част на панталона му, повлече го към отворената врата и го пусна в средата на дъсчената пътека отвън. Сетне отново влезе в ресторанта, затвори вратата след себе си, избра си друга маса и придърпа един стол към нея.

— Ще се радвам, ако седнеш при мен, мис — обърна се той към Роуз. — Добре се държиш, но ще се почувстваш още по-добре, ако поседнеш за малко.

Тя се колебаеше.

— Името ми е Джордж Рандолф. Пристигнах в града едва тази сутрин, но ще се радвам, ако ми правиш компания.

Как би могла Роуз да му каже, че колебанието й няма нищо общо с факта, че той е странник в града? След драматичното си избавление, тя трудно можеше да го възприеме като обикновен човек.

— Не мога… не е редно — запелтечи Роуз, когато най-после съумя да изрече нещо. Тя погледна към строшените мебели. — Трябва да разчистя. Скоро ще започнат да идват клиенти.

— Не се притеснявай за това. Имаш десет минути — успокои я Джордж. — Приятелите на Люк ще разтребят.

Джеб и Чарли вдигнаха поглед от чиниите си, но беше невъзможно да се разгадае изражението на лицата им.

— Не! — възпротиви се Роуз. Тя долови страха в собствения си глас. — Те не са направили нищо.

— Знам — потвърди Джордж. — И затова сега искат да поправят грешката си.

Никой не изтълкува погрешно думите му. Пъхнатият в пояса му пистолет не беше необходим, за да подкрепи казаното. Но не беше и за подценяване.

Без да проронят дума, двамата отново се заеха с яденето.

Джордж още държеше стола. Доти се появи от кухнята и тръсна две чаши кафе на масата.

— Имаш десет минути — каза тя на Роуз. — Имаш ли намерение да ядеш, или си тук само за да създаваш неприятности? — попита тя Джордж.

— Бих желал говеждо и картофи. Горещи. И бъркани яйца, ако има.

— Снесени тази сутрин. Нещо друго?

Той се обърна към Роуз.

— Яла ли си?

— Тя няма време за ядене — озъби се Доти.

Джордж вдигна стола над главата си с една ръка.

— Ще й донеса яйца — отстъпи Доти, — но това е всичко. Не й плащам, за да си пилее времето с клиенти.

— Чудесно — рече Джордж, преди Роуз да може да отговори. Той остави стола на пода. — Колкото по-бързо ги донесеш, толкова по-скоро тя ще може да се върне на работа.

Доти се изчерви, но се измъкна от стаята като отливна вълна.

— По-добре седни — каза Джордж, а усмивка на извинение смекчи чертите на лицето му. — Имам чувството, че господарката ти ще отброи десетте минути до секундата.

Гласът му — спокоен, уверен, предразполагащ — я убеди да седне.

— Доти не е лоша — започна да обяснява Роуз, докато пристъпваше към масата. — Тя наистина се държи добре с мен, но трябва да нахрани онези мъже бързо, ако не иска да отидат в другото заведение на улицата.

Докато сядаше, ръката на Джордж леко докосна рамото й. И през ум не й беше минавало, че нещо толкова леко може да предизвика такава силна реакция. Той всъщност не бе докоснал нея, а диплите на роклята й, но тя изпита усещането, че нежно я бе погалил. Тялото й отвърна като се скоба като желязо. Мисълта й реагира, като изгуби нишката на разговора.

— Тяхната храна по-добра ли е?

— На Доти не й е никак лесно да поддържа това място.

— Другите ресторанти по-добри ястия ли предлагат от „Бон Тон“? — повтори въпроса си Джордж.

— Не — отговори Роуз, след като умът й изведнъж разбра значението на думите на Джордж. — Доти е най-добрата готвачка в града.

— Тогава какво предлагат?

— Момичета.

— Трябва ли да съдя от държанието на Люк, че те…

Роуз кимна.

— И те очакват от теб…

— Не и Доти. Тя знае, че не бих го направила.

— Тогава защо не накара и клиентите си да го проумеят?

— Няма време, непрекъснато е заета с готвене. Освен това аз мога да се грижа за себе си.

Джордж вдигна вежди.

— Знам, че не изглежда така, но Доти не е единствената, която би приела „не“ за отговор. Джеб и Чарли биха се намесили, ако имам нужда от помощ.

Тя проследи погледа му, отправен към двамата мъже, които се хранеха, почти забили носове в чиниите си, без да поглеждат ни надясно, ни наляво.

— Не бих желал да разчитам на тях — отбеляза Джордж.

Доти излезе от кухнята, като носеше две чинии с бъркани яйца.

— Пържолата ще бъде готова, щом свършиш с това — съобщи тя на Джордж. Тръсна чиниите на масата и отново се измъкна.

— По-добре започвай — рече Джордж. — Четири от десетте ти минути вече изтекоха.

Известно време се храниха мълчаливо.

— Откога живееш в Остин? — попита той.

— Тук съм прекарала по-голямата част от живота си.

— Защо някой от семейството ти не се погрижи за хората като Люк?

Роуз наведе глава.

— Нямам семейство.

— А приятелите ти? Една млада, привлекателна жена като теб сигурно…

Тя сведе очи.

— И приятели нямам. Семейството, с което живеех, се премести в Орегон заради войната — Роуз дръпна стола си назад и се изправи. — По-добре да тръгвам. Благодаря за закуската. И за Люк.

Джордж се бе изправил на крака заедно с нея.

— Не е необходимо да ми благодариш. Една дама не би трябвало да търпи такова отношение.

Тя бавно се извърна.

— Какво те кара да мислиш, че съм дама? Та ти не знаеш нищо за мен.

— Ей-така, знам — отвърна Джордж. — Майка ми беше дама.

Погледите им се срещнаха. Това бяха най-хубавите думи, които Роуз беше чувала. А че ги казваше един непознат, мъж, който не знаеше нищо за нея (той се сби с Люк, значи наистина мисли така) — това я караше да се хвърли в краката му.

Тя бързо наведе очи и се разбърза. След минута се върна с пържолата на Джордж. Без да го поглежда в очите, тя започна да разчиства помещението. Той я спря.

— Те ще го направят — рече той, като гледаше към Джеб и Чарли.

Роуз погледна нервно към тях, но нито един от двамата мъже не проговори.

— Мисля, че ще е по-добре…

— По-добре виж какво иска онзи в ъгъла. Той чака търпеливо от доста време.

Роуз сви примирено рамене и отиде да вземе поръчката. Влязоха още двама мъже.

Джеб и Чарли свършиха с яденето точно когато Роуз взе и последната поръчка. Без да проронят нито дума, двамата станаха и започнаха да събират парчетата от строшеното. Не вдигнаха очи, докато не събраха всичко.

— Сложете ги при цепениците за огъня — нареди Доти, докато влизаше с метла в ръка. — Ще ми послужат за разпалването на огъня — тя връчи метлата на Чарли. — И да сметеш треските. Не искам клиентите да говорят, че заведението ми е мръсно.

Дълбока въздишка би достигнала до ушите на Роуз, ако някои от двамата мъже се бе осмелил да въздъхне, докато метяха пода и подреждаха масите. Сетне излязоха мълчешком, без дори да погледнат към Джордж.

— Нали ти е ясно, че тази сутрин си спечели трима врагове? — попита го Доти.

Джордж довърши пържолата си и стана. После я измери със студен поглед.

— През войната имах няколко милиона врагове. Трима повече или по-малко нямат никакво значение — той се насочи към пироните в стената и нахлупи смачканата си шапка над очите. — Довиждане, дами — сбогува се той и излезе на улицата.

— Ще го убият — отбеляза Доти.

— Преживял е войната — рече Роуз. — От какво да се плаши в Остин?

— От хора, които ще го застрелят в гръб и ще бъдат доволни, че са го сторили — отговори Доти, възмутена, че Роуз не проумява очевидната истина. — А Люк ще бъде начело.

— Мисля, че Люк не го интересува — настоя Роуз. — Той е джентълмен.

Доти се обърна към нея ядосана.

— Може и да е джентълмен, макар че не познавам мъж, който да не мисли само за себе си, но това няма да ти помогне да си намериш работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да те държа повече тук. Веднага щом свършиш със сервирането, ела да си получиш парите.

Ненадейното известие порази Роуз.

— Не можеш да го направиш. Никой няма да ме наеме на работа.

— Това не ме засяга — отсече Доти, без да поглежда Роуз в очите. — Не мога да си позволя разни каубои да идват и да рушат заведението ми. Едва ли ще има друг като него, за да бъда сигурна, че ще ми се заплати. Впрочем, кой беше той? — настоя да узнае Доти, като се обърна към клиентите си.

— Никога не сме го виждали — обади се един от мъжете. — Пристигнал е тази сутрин в града, за да търси жена, която да се грижи за домакинството му и за още шестима мъже.

— Ето на. Върви да си предложиш услугите, след като го намираш за толкова чудесен.

И тя се заклатушка към кухнята.

Със замъглено от шока и изумлението съзнание, Роуз се улови за единствената спасителна сламка, която виждаше.

— Искаш да кажеш, че е дал обява за икономка?

— Така мисля. Сложи обява пред вратата на шерифа.

— Защо не си наеме готвачка?

— Иди го питай — ухили се подигравателно мъжът. — Изглежда ти е хвърлил око.

Роуз усети, че й става горещо, ала реши да не обръща внимание на хапливия език на Досън. Трябваше да поразмисли.

В продължение на два часа изобщо не можа да мисли за Джордж Рандолф или за самата себе си. Препирнята му с Люк бе превърнала „Бон Тон“ в най-известното заведение в града. Всеки искаше да знае къде е седял и колко маси е счупил Люк. Много преди да спре напливът от хора, тя започна да съжалява, че не е отишъл да обядва в друг ресторант.

Но докато вървеше към стаята си, тя усети, че мечтае за Джордж Рандолф, от което се чувстваше някак по-спокойна и сигурна за бъдещето си.

„Не бъди глупава, — рече си тя, докато се отпускаше на твърдото тясно легло в стаята, която бе наела. — Той дори не знае фамилията ти. И забрави за всички вълшебни приказки, които си чела за рицари, спасяващи дами. Ако желаеш бъдещето ти да бъде спокойно, трябва да си го направиш сама такова.“

Но как?

Тя отвори чекмеджето и преброи скромния си запас от монети. По-малко от двадесет и пет долара. За колко време щяха да й стигнат? Какво ще прави, като свършат?

Мъжете бяха започнали да стават все по-смели в ухажването си, по-груби в предложенията си, по-настоятелни в исканията си. Тя нямаше представа къде би могла да си намери друга работа, но по-добре да гладува, отколкото да позволи на някой да я превърне в проститутка.

Роуз потрепера при тази дума. Никога не я беше изричала на глас, нито дори си я бе помисляла. Би могла да напусне Остин, но дали положението в друг град щеше да бъде по-различно? Отново щеше да си остане самотна жена, без семейство, без пари, подкрепа или защита.

Помисли си за спестяванията на баща си, единственото й наследство, което бе пропаднало поради блокирането на банката от Съюзниците. Помисли си колко студено и надменно се бе държало семейството на чичо й, когато баща й отказа да я пусне да живее с тях във фермата им в Ню Хампшър след смъртта на майка й; за мълчанието и безгрижието им, след като отказа да напусне Тексас, щом избухна войната; за огорчението и раздразнението им след смъртта на чичо й при Бул Рън.

Почувства се по-самотна и по-уязвима от когато и да било.

Роуз се приближи до масичката и взе огледалото. Какво ли бе видял Люк в лицето й, за да е толкова сигурен, че тя ще му отдаде тялото си?

Не беше красива. Непрекъснато беше преуморена, за да изглежда добре. Освен това, правеше всичко възможно, за да изглежда обикновена. Роклите й бяха тъмни и раздърпани. Тя раздели гъстата си кестенява коса на път по средата, отметна я назад, започна да я приглажда, докато всякакви следи от естествените къдрици изчезнаха, и я сплете на плитка.

Дали според него отчаянието й щеше да я принуди да отстъпи? Опита се да се усмихне, но страхът в зениците й, малките бръчки в ъгълчетата на очите и в стиснатите й устни останаха.

В главата на Люк сигурно не се въртят похотливи мисли в момента. Той сега мисли как да си отмъсти. Ами Джеб и Чарли? Мистър Рандолф ще се върне в затънтеното си ранчо, а тя ще остане с трима мъже, готови да съсипят живота й.

Освен ако не се отзове на обявата на мистър Рандолф.

Роуз не беше в състояние да повярва на вълнението, наелектризирало тялото й. Никога не бе срещала мъж, който да й харесва толкова много, или да е толкова учтив, но той беше непознат. Как е възможно да се вълнува от мисълта, че би могла да се грижи за домакинството му?

Не можеше да отрече, че цялото й тяло потрепера при мисълта за неговата близост, но тя не знаеше нищо за него. Жена, която заминава с мъж, залага на карта съдбата си. Жена, която заминава с непознат, залага на карта живота си.

Но Джордж беше различен.

Спомни си какво изпитваше, докато седеше до него на масата. Не се беше чувствала така, откакто семейство Робинсън замина за Орегон. Щом той защищава непозната жена, няма ли с още по-голяма готовност да защищава някоя, която работи за него?

Тя си спомни сивия войнишки цвят на дрехите му и усети как тялото й се скова, а надеждите й избледняха. Той е бил офицер. Никога не би я взел на работа, ако разбере, че баща й се е сражавал на страната на съюзниците.

Но тя не можеше да остане в Остин, особено след като нямаше работа. Още малко и щеше да започне да проси.

Или…

Достатъчно беше отчаяна, за да се улови и за последната сламка.

Ще пише още веднъж до жената на чичо си, въпреки че тя не беше отговорила на нито едно от писмата й от пет години насам, нито дори когато Роуз й съобщи за смъртта на баща си.

Може би някой от бойните другари на баща й ще помогне. Ако отново прегледа писмата му, може би ще открие някои имена. Необходимо й беше само едно.

Но дори и някой да се решеше да й помогне, тя знаеше, че нищо нямаше да излезе от това. Глупаво беше да седи със скръстени ръце — не можеше да чака два-три месеца за отговор. Имаше нужда от помощ незабавно. Двадесет и петте й долара нямаше да й стигнат за дълго. Трябваше да направи нещо още сега.

Днес.

— Не знам дали ще намериш подходяща жена — обърна се шерифът Блокър към Джордж по-късно следобед. — Идват много хора, но идеята да живеят в дивата пустош не им допада заради конекрадците и мексиканските бандити.

— Около нас нямаме неприятности — рече Джордж. — Момчетата се грижат за това.

— Може и да е така, ала трудно ще убедиш в това хората тук. И месец не минава, без да се чуе за някое нападение на Кортина или хората му.

— Който го е страх, да не идва.

Шерифът го изгледа от главата до петите.

— Виждам, че добре се грижиш за себе си. А момчетата ти?

— Те са ми братя. Всички си приличаме.

— Това има значение за дамите. Те много държат на семейството.

Няколко мъже се бяха насъбрали пред стаята на шерифа. Един от тях, дърт глупак с оредяла брада и нацупени устни, от които се процеждаше тютюнев сок, се изкачи на дъсчената пътека до стаята. Изглеждаше прекалено стар и мършав, за да се крепи на краката си, но Джордж забеляза искрици живот в очите му и дяволитото изражение на лицето му.

Старецът с мъка прочете обявата, погледна Джордж, изкиска се весело, а после избълва плюнка тютюнев сок над главата на най-близкия зяпач.

— Няма да намери никоя свястна — отбеляза той.

— Хайде, Жълтия Том, разкарай се — рече шерифът. — Няма какво да дразниш хората.

— Чуй какво ще ти кажа — обърна се старецът към Джордж. — Тук няма нищо свястно за леглото. Освен ако преди това не се напиеш.

— Стига толкова — прекъсна го шерифът. — Няма да позволя да дрънкаш врели-некипели. Това е почтен млад мъж, който притежава ранчо и много глави добитък.

— Това няма значение. Няма да намери никоя, която да отиде при индианците. Като нищо ще я убият или ще й вземат скалпа.

— Той не живее при индианците. А сега се омитай, преди да съм те натикал в затвора.

— Няма да помогне — продължи непоправимият Том. — Ще се измъкна през решетките.

С наближаването на уречения час Джордж се чудеше дали Жълтия Том не знае повече за жените от Остин, отколкото шерифът.

Няколко жени се смесиха с тълпата, но никоя не пристъпи напред. За голямо огорчение на Джордж, той осъзна, че търси Роуз. Дори нещо по-обезпокоително — беше разочарован, че не я вижда. И много хубаво. Тя не бе икономката, която му трябваше.

Джордж знаеше, че това е истината, но това не заличаваше разочарованието му.

Точно в пет шерифът се обърна към тълпата.

— Има ли някой тук във връзка с обявата?

Три жени пристъпиха напред.

Единствено военната подготовка попречи на Джордж да не им обърне гръб веднага.

— Това е мисис Мери Ханкс — представи шерифът първата слабовата жена, която изглеждаше достатъчно възрастна, за да бъде майка на Джордж. — Тя загуби съпруга си по време на войната.

— Имам седем деца — съобщи мисис Ханкс. — Едва ли ще усетя разликата, ако започна да се грижа за още седем.

Но външният вид на мисис Ханкс, както и двете хлапета, които явно бяха част от домочадието й, му подсказаха, че нейната представа за семейни грижи е твърде различна от неговата.

Шерифът Блокър се обърна към следващата жена, яка блондинка на неопределена възраст, с видимо непривлекателни черти и грозна широка усмивка.

— Това е Бертилда Хубер. Тя е германка. Загубила е семейството си тази зима.

— Я — потвърди Бертилда.

— Не говори ли английски? — запита Джордж обезпокоен.

— Нито дума като за пред хората — обясни шерифът.

— Я — потвърди Бертилда.

Джордж се обърна към третата кандидатка.

— Името ми е Пийчис Макклауд — съобщи една едра жена, като излезе напред, за да се представи по начин, който Джордж свърза повече с командващ офицер, отколкото с икономка. — Силна съм и имам желание да работя. Ще готвя и ще чистя за колкото мъже искате, но ако влезете в стаята ми посред нощ, ще ви заколя.

Насъбралите се хора се изсмяха. Някои от мъжете се сбутаха с лакти. Няколко жени кимнаха одобрително.

Джордж знаеше, че е попаднал точно на такава, каквато искаше — едра, силна жена, която ще работи като вол и няма да очаква нищо в замяна освен покрив над главата си.

Не се и съмняваше, че яденето ще бъде готово навреме, къщата чиста като аптека, а дрехите прилежно изгладени всяка седмица. И все пак, в мига, в които разбра, че е намерил онова, което търсеше, той реши, че не я иска. Безчувствена жена като Пийчис лесно би разкъсала крехките връзки в семейството му.

Но къде да търси друга? Дали нещата ще са по-различни в Сан Антонио, Виктория или Браунсвил?

Не. Роуз не беше в нито един от тези градове.

Джордж изруга. Колкото и да не можеше да забрави големите й кафяви очи, той нямаше нужда от Роуз. Онова, което искаше и търсеше, нямаше нищо общо с нея.

— Нали ти казах, че тука има само боклуци — изкудкудяка Жълтия Том от тълпата. — Пийчис е най-сгодна, но за шест месеца ще ти стопи лагерите.

— Млъквай, старче, или ще ти извия врата — заплаши го Пийчис.

Жълтия Том избълва слюнка тютюнев сок в краката на Пийчис, за да й покаже какво мисли за заплахите й. Тя се нахвърли срещу него и тълпата се отдръпна със смях.

— Вземи чужденката — посъветва го Том. — Поне няма да говори.

— Мисля, че нито една от вас няма да се чувства добре при нас — започна Джордж. Не можеше да се върне без икономика, но пък не можеше и да наеме никоя от тези жени.

— Бих била доволна навсякъде, където реша, че съм доволна — оповести Пийчис с войнствено изражение.

— Я — повтори като ехо фройлайн Хубер.

— Съжалявам, ако съм ви създал неприятности… — продължи Джордж.

— Няма какво да ни създаваш неприятности — заяви Пийчис. — Дал си обява за икономка и ние дойдохме. Сега трябва да избереш една от нас.

— Може да не сме точно такива, каквито търсиш — добави вдовицата Ханкс, — но сме единствените тук, измежду които можеш да избираш.

— Има и още една възможност.

ВТОРА ГЛАВА

— Омитай се — заповяда Пийчис. — Той не иска да има нищо общо с такива като теб.

— Твърде късно идваш — обади се вдовицата Ханкс.

— Я — добави Бертилда Хубер.

— Моля ви, дами — нервно ги зауспокоява шерифът Блокър, — всеки, който иска, може да разговаря с мистър Рандолф. Това е свободна страна.

— Не трябва да е такава. Не е за такива като нея — заяви Пийчис, а в очите и святкаше омраза или дори нещо още по-силно. — Ако в тази страна имаше закони, отдавна да сме я изгонили от града.

— Не ме е страх от теб, Пийчис Макклауд, нито пък от приказките ти — рече Роуз.

Тя изглеждаше толкова мъничка в сравнение с Пийчис и Бертилда, а дрехите й бяха окъсани, дрипави. Продължаваше да стои между двете жени, без да съзнава колко дребна изглежда до тях, и загледа Джордж право в очите като кукла, без да мига.

Той усети, че нещо го тегли към нея, но инстинктивно сподави чувствата си. Бе наследил тази способност от баща си. Макар че се стараеше да прилича на него колкото може по-малко, точно в този момент му бяха необходими неговите хитрини, за да се противопостави на почти непреодолимото си влечение към тази жена.

— Чух, че търсиш икономка — рече Роуз. — Искам да се кандидатирам за тази длъжност.

След като реши, че Пийчис би била идеалният избор, Джордж си каза, че няма смисъл изобщо да се спира на Роуз. До другите две жени тя изглеждаше толкова крехка, сякаш всеки момент щеше да се прекърши. Беше висока едва пет фута и три-четири инча. Но у нея имаше изящност, която липсваше у другите две жени.

Трябваше да й откаже. Влечението към домашната помощница не предвещаваше нищо добро.

— Предполагам, че при нас няма да се чувстваш по-добре от останалите жени — започна той.

— Но ти не можеш да ми откажеш, без дори да ме прецениш — замоли се тя.

— Разбира се, че може — увери я вдовицата Ханкс.

— Сигурна ли си, че знаеш какви са изискванията? — запита я Джордж, като се опитваше да спечели време, за да размисли. — Къщата не е голяма, по-скоро би я нарекла кучешка колиба, а ние сме седмина.

— Разбирам. Ще сключим договор. Ще изпълнявам определени задължения срещу заплащане.

— Момиче! — възкликна вдовицата Ханкс. — От устата ти това напълно почтено споразумение прозвуча отвратително.

— Откъде да знаят такива като нея какво означава почтено споразумение между мъж и жена? — подхвърли Пийчис.

— Я — добави Бертилда.

Роуз се огледа, а по лицето й се мяркаха безнадеждност, нетърпение и отчаяние.

— Може ли да поговорим насаме няколко минути? — попита тя Джордж. — Вълнуват ме някои въпроси от личен характер, които искам да си разясня.

— Аз нямам такива въпроси — заяви Пийчис.

— Аз пък няма да чакам вечно — извести вдовицата Ханкс.

— Я — добави Бертилда.

Джордж си помисли, че няма никаква причина да иска да говори насаме с Роуз и че би било най-добре, ако сложи край на всичко още сега. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да й откаже пред тези враждебно настроени хора.

Освен това не можеше да пренебрегне молбата в големите й кафяви очи.

Имаше и още нещо, което го накара да се отзове на искането й. Тя смело се беше изправила пред останалите, но в очите й се четеше страх. Той проличаваше, когато някоя реплика я свареше неподготвена; пробягваше по лицето й, когато някоя от жените се опитваше да го настрои срещу нея; лудешки проблясваше, когато той се канеше да откаже на молбата й.

Инстинктите, които Джордж бе придобил по време на четиригодишната си служба в армията, го предупреждаваха за опасност и той застана нащрек, готов за сражение.

Заради Роуз.

Същевременно беше възмутен от слабостта си. Никога нямаше да стане добър офицер, щом не можеше да взима решения, без да позволява на чувствата си да повлияят на мислите му.

— В „Бон Тон“ добре ли ще бъде?

Роуз кимна.

— Недей да си имаш работа с нея — подвикна Жълтия Том, когато Джордж пристъпи към края на дъсчената пътека. — Тя е дете на янки.

Янки! Джордж застина за миг. После импулсивно се обърна към Жълтия Том.

— Повечето от нас сме дошли в Тексас от другаде. Ти къде си роден?

Старецът изплю тютюн в краката си вместо отговор.

Джордж се подсмихна успокоен.

— Нагоре от Мейсън Диксън, предполагам.

Тълпата се раздели, за да мине.

Пътят до „Бон Тон“ се стори безкраен на Роуз. Тя непрекъснато си повтаряше наум думите, които бе намислила да му каже, като се опитваше да ги подреди по най-подходящия начин. Бъдещето й зависеше от решението на този мъж, който сега се държеше студено и официално.

Дали не бе сгрешила? Сега той изобщо не приличаше на прекрасния, силен, енергичен кавалер, който повали Люк Кърни, нито пък на нежния мъж, който я бе успокоявал и настоявал да седне на неговата маса, и я бе накарал да се нахрани, докато се възвръщаше спокойствието й.

Сега той по-скоро приличаше на страховития мъж, който бе принудил Доти да й сервира, а Джеб и Чарли да разчистят заведението.

Но все пак тя го бе видяла и от другата му страна. Знаеше, че у него живее и друг човек. Знаеше, че другият се появява от време на време. Може би далече от Остин той ще се появява по-често.

— Предполагам, че се чудиш, защо исках да разговаряме насаме — започна тя, докато се настаняваха край една от масите.

Той се усмихна.

— Реших, че се дължи на нежеланието ти да обсъждаш проблемите си пред целия град.

Роуз се поотпусна. Сега той не изглеждаше толкова страшен.

— Исках само да ти задам няколко въпроса относно работата.

— Няма какво толкова да ти обяснявам.

— За тебе може и да е така, но за една жена е малко по-различно.

Джордж не отговори.

— Искаш икономка, която да готви, да чисти и да пере дрехите.

— Да, но откъде да знам, че ще се справиш с работата? Сервирането в ресторант не е същото като поддържането на една къща.

Роуз въздъхна отегчено.

— Цял живот съм вършила тези неща. След като майка ми почина, живях при едно семейство на име Робинсън. Мисис Робинсън непрекъснато раждаше деца и затова цялата къщна работа падаше на моите плещи. Не беше необходимо да я върша, защото баща ми й плащаше, за да ме изхранват, но тя беше много любезна. Освен това ме научи да готвя. Беше чудесна готвачка. В цял Остин нямаше равна на нея. Когато постъпих на работа в „Бон Тон“, и аз готвех, но Доти ме направи сервитьорка, като се надяваше, че ще привлече повече клиенти.

Не можеше да му каже за унижението, което бе изтърпяла при мисълта, че служи за примамка на такива като Люк. Не искаше да му каже и че Доти беше единственият човек в Остин, който й предложи работа.

— Струва ми се достатъчно — рече Джордж.

— Имам няколко изисквания — предпазливо добави Роуз. — Нищо, на което би възразил — поясни тя, като видя, че той замръзна на мястото си. — Естествено е да имам своя стая. Искам да ми се плаща всеки месец в злато. Искам да идвам в града поне три пъти в годината. И се надявам, че ще ме върнеш в Остин, щом изтече договорът.

— Не виждам нищо неприемливо в това — каза Джордж и се надигна да става.

— Още не съм свършила.

— Какво друго желаеш?

— Помислих си, че ще поискаш обяснение за подмятането на Том.

— Не е необходимо.

Роуз се изправи на крака.

— Тогава си решил да не ме вземаш на работа.

Джордж отвори уста, за да се противопостави на обвинението, но думите не излизаха от устата му.

— Знам, че си се сражавал във войната — започна Роуз с разтреперана долна устна, — но мисля, че няма да ме осъдиш, без да чуеш какво имам да ти кажа.

Той седна отново.

— Слушам.

Тя също седна.

— Баща ми беше офицер в армията — гордо изрече тя, — завършил бе „Уест Пойнт“. — Роуз забеляза, че лицето на Джордж се скова и сърцето й се сви. Добре де, нямаше никакъв шанс, но поне да му разкаже всичко. Поне ще знае истината, преди да й откаже работата.

— Изпратиха го в Тексас по време на войната с Мексико. Хареса му много повече, отколкото в Ню Хампшър, и той се установи да живее там. Но когато избухна войната, той се сражаваше на страната на Съюзническата армия. Отличи се в битката при Виксбург. Там намери и смъртта си.

— Значи си нямаш никого.

— Да.

— Защо искаш да напуснеш Остин?

В очите й проблесна ирония.

— Откакто почина баща ми, в този град ме имат за робиня. Нито една почтена жена не разговаря с мен, камо ли да ме покани на гости. Всеки мъж се отнася с мен по начина, по който Люк се държа с мен тази сутрин. Никой в този град не би си мръднал пръста, дори и да умирам от глад.

— Но това не бива да те притеснява, докато имаш работа.

Роуз бе решила да не разказва всичко на Джордж — искаше да запази срама само за себе си, но разбираше, че той е решил да й откаже работата. Разбираше още, че тя го привлича. Чувстваше го.

— Доти ме уволни тази сутрин. Заяви, че не искала повече побоища заради мен.

Джордж изруга тихо, но гневно.

— Искаш да кажеш, че те уволни заради мен ли?

Роуз кимна колебливо. Не искаше да го каже по този начин, но крайният резултат бе същият. Никак не й се искаше да използва инстинктите на Джордж срещу самия него, но те бяха единственото й оръжие.

— Каза, че не можела да си позволи хората да рушат заведението й.

Джордж изруга още няколко пъти и се замисли. Изправен беше пред необикновена дилема. Чувството му за дълг и желанието му говореха да направи едно и също — да наеме на работа Роуз.

Но разумът, който му бе помогнал да оцелее през четирите години на кървави сражения, му подсказваше да наеме Пийчис Макклауд, вдовицата Ханкс, дори Бертилда Хубер. Избереше ли Роуз, щеше да бъде захвърлен в емоционален водовъртеж, откъдето нямаше спасение.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — Въпросът беше по-скоро риторичен, за да може да спечели време, докато се опитваше да си припомни всички причини, поради които би трябвало да избере Пийчис.

Роуз изглеждаше малко объркана.

— Искам да напишем онова, за което се договорихме.

Роуз се сви, сякаш се боеше, че той ще стане и ще излезе. Нещо го подтикваше да стори точно това. Защо продължаваше да си губи времето с тази жена?

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — отвърна Роуз, леко изненадана, защото наистина беше така.

— И все пак искаш писмен договор?

— Да.

Защо настояваше? Ако беше решил да наеме друга, това нямаше да има никакво значение. Ако реши да не спазва договора, тя вероятно няма да може да му се противопостави. И все пак искаше да има нещо написано черно на бяло; нещо, което да види с очите си. Когато му даде писалка и хартия, които намери в кухнята на Доти, той ги прие без колебание.

— Да видим сега. „Аз, Джордж Уошингтън Рандолф“… — така, да, кръстен съм на президента — „съм съгласен да наема на работа Роуз…“

— Торнтън. Роуз Елизабет Торнтън.

— „… Елизабет Торнтън на петнадесети юни…“

— Пиши от утре.

— „… шестнадесети юни хиляда осемстотин шестдесет и шеста година, да домакинства на седмината мъже Рандолф. От нея се иска да готви, да чисти, да пере и да върши цялата къщна работа“ — Джордж спря да пише, но Роуз нямаше никакви забележки. — „В замяна тя ще има своя собствена стая, ще й се плаща всеки месец в злато, ще може да ходи до Остин на всеки три месеца и ще бъде върната в града, ако договорът бъде развален.“ — той обърна листа така, че Роуз да може да види какво е написал.

— Сега запиши моите задължения — рече тя.

— Защо?

— Не мога да искам от теб обещания, след като аз не съм готова да направя същото.

— По-добре ги напиши сама — рече Джордж, като побутна листа хартия към нея.

— „Аз, Роуз Елизабет Торнтън, съм съгласна да готвя, да чистя, да пера и да върша останалата къщна работа на Джордж Уошингтън Рандолф и неговите шестима братя.“ — тя се подписа и сложи датата. — Ето — обърна се тя към Джордж.

— Мисля, че това е всичко.

— Има още нещо — продължи Роуз.

— Сега пък какво?

В гласа му прозвуча нетърпение и безпокойство. Само погледът й му попречи да скъса листа хартия на парченца.

Тя се почувства унизена, но беше и отчаяна.

— Дължа пари.

— На кого?

— На собственика на погребалното бюро.

Исканията на тази жена нямаха край.

— Колко?

— Петдесет долара.

— Как си задлъжняла толкова много?

— Исках да погребат баща ми до майка ми. Армията не желаеше да заплати за това.

По дяволите тези големи очи! Защо всяко едно обяснение го караше да се усеща една пета по-висок отпреди?

— Ако те наема на работа, ще уредя дълговете ти — рече той, стана и й подаде писменото споразумение, като този път внимаваше да не я гледа в очите.

Беше я отхвърлил. Роуз го чувстваше. Той изчака тя да излезе първа от ресторанта, но се държеше така, сякаш не беше с него. Прииска й се да избяга, да направи всичко друго само за да не изтърпи унижението да го види как избира Бертилда или Пийчис вместо нея.

Но гордостта я накара да тръгне с него. Гордостта й даде сили да изправи чело. Гордостта превърна нервите й в желязо, за да чуе решението, което щеше да разруши и последната й надежда.

— Много се забавихте — отбеляза Пийчис, когато стигнаха до стаята на шерифа.

— Да не ти е наговорила някакви лъжи за нас? — полюбопитства вдовицата Ханкс.

— Я — потвърди Бертилда Хубер.

— Мис Торнтън само ми зададе няколко въпроса, които не искаше да задава пред целия град. Аз също я поразпитах за някои неща.

— Обзалагам се, че има неколцина младежи в града, които биха ти отговорили — подметна заядливо Жълтия Том.

Джордж не можа да определи какво точно го накара да реагира толкова остро на бръщолевенето на стареца. Но каквото и да беше, Жълтия Том получи неочакван отговор.

— Естествено уважавам всеки, достигнал до напреднала възраст като твоята — започна Джордж, като отправи леден поглед към непочтителния Том, — въпреки очевидните поражения, които сам си си нанесъл — околните, както и самият Том нададоха одобрителни викове. — Но дълголетието ти ще бъде силно застрашено, ако отново обидиш мис Торнтън. А сега ми подай споразумението — обърна се той към Роуз. — Ще подпиша пред всички тези свидетели.

Тя му подаде споразумението, а изненадата й се стопи сред гневните подвиквания на насъбралите се хора, особено на мис Пийчис Макклауд.

Но никой не беше по-смаян от самия Джордж.

Роуз не си спомняше да е била по-нещастна. Цялото тяло я болеше. След като прекара нощта в Остин, Джордж бе настоял да потеглят на зазоряване, за да могат да пристигнат до вечерта. Попита я дали иска да язди на коня с него, или да седи в каруцата. Тя отговори, без да се замисли. Ще язди с него. А сега се чудеше дали не бе сгрешила още веднъж.

Освен че беше сигурна, че няма да може да седне цяла седмица, тя не успя да поведе никакъв разговор. Пътуването беше скучно. Джордж нямаше настроение, беше студен и необщителен. Бе отговорил на всичките й въпроси, но не скри, че предпочита да язди мълчаливо. Понякога думите му граничеха с грубост. Той явно имаше друго лице, съвсем не толкова приятно, колкото онова, което показа в Остин.

А и сякаш го бяха хванали дяволите. Тя беше сигурна, че той се бори с нещо през последните два часа. Отначало си помисли, че може да й каже, но после разбра, че това няма да стане. Джордж не беше от онези, които лесно се доверяват на хората. Яздеше, вперил поглед напред, забравил за всичко около себе си.

Дори и за нея.

Роуз беше чувала за дивата пустош, но не я беше виждала. Чудеше се как човек или животно би могло да живее на такова място. Минаваха през почти непроходими гъсталаци, които се простираха додето стигне поглед. Понякога изминаваха мили наред, преди да стигнат до някоя полянка, малка савана с преплетени мескит, гъстак, бодливи круши, див касис, котешки нокът и дузина други нискостеблени дървета, храсти и увивни растения. Всички с благоуханни цветчета и сочни плодове, и почти всички въоръжени със зловещи тръни. Роуз нямаше представа колко крави, елени, дори прасета и пуйки се крият в тези трънаци. Не можеше да проумее как човек и кон могат да преминат през тези гъсталаци и да излязат живи.

Цял живот бе живяла в град и самотата в шубраците я изнервяше. Цял ден не видя нито една къща. Двамата като че ли бяха единствените хора на земята. Не знаеше как щеше да живее толкова далече от хората. Не и с Джордж, който сякаш беше от камък.

Един разширяващ се път привлече вниманието й. Роуз различи очертанията на сграда в далечината. Усети, че пулсът й се учестява.

— Къщата не е нещо особено — предупреди я Джордж. — Тъкмо се преместихме да живеем тук и войната избухна. След като баща ми и двама от по-големите ми братя починаха, мама се грижеше за всичко.

Роуз с изненада установи, че досега той не бе споменавал за родителите си.

— Аз мислех… Не си ми казвал… Накара ме да мисля, че…

— Мама почина преди три години. Ти ще се грижиш за къщата изцяло.

Ако се съдеше по равния му тон, все едно, че обсъждаха някаква военна маневра. Той дори не я поглеждаше.

— А баща ти?

Последва едва забележимо колебание.

— Предполагам, че е убит в Джорджия, наскоро след битката за Атланта.

Роуз не знаеше какво да отговори. Гласът му издаваше такава смесица от чувства — от безпристрастна наблюдателност до пулсиращ гняв, — та тя реши, че ще е по-добре да не задава въпроси.

Видът на ранчото не подобри настроението й. То се състоеше от една къща, която, изглежда, имаше две големи стаи с тесен коридор между тях и от два оградени двора за добитък. В единия имаше расов бик.

Джордж проследи погледа й.

— Едно семейство от Алабама ни даде бика, защото им помогнахме. Джеф и аз го водехме между нас из целия път, за да сме сигурни, че никой няма да го открадне. Нощем спяхме на смени. С поколението от него ще забогатеем.

С приближаването им къщата изглеждаше още по-окаяна. Мръсните пилета, които ровеха наоколо, за да изчоплят нещо за ядене, не подобряваха гледката. Жалкият й вид напълно съответстваше на обстановката. Човек можеше да загине от глад тук, без никой да разбере за това.

— Страхувам се, че всичко се занемари, откакто мама умря. Близнаците са твърде заети със стадото, а малките все правят бели.

— Малките ли? Ти каза седмина мъже.

— Сега сме само шестима. Няма вест от Мадисън — гласът му потрепери, но само за миг. — Близнаците са на седемнадесет години, Тейлър е на тринадесет, а Зак е почти на седем.

— Но той е още дете — възкликна Роуз в израз на съчувствие към всяко дете, принудено да израсне в тази дива пустош.

— Да, но ти не му го казвай — предупреди я Джордж и първата усмивка от часове насам разчупи сериозното му изражение. — Той мисли, че е голям като всички нас.

— Има и още един.

— Джеф.

Той изрече името, като че ли човекът заслужаваше нещо специално и правилата не се отнасяха за него.

— Джеф загуби ръката си в Гетисбърг. Гюле от оръдие я откъсна от лакътя.

Защо всяка изречена дума прозвучаваше като обвинение срещу нея? Той нито я бе погледнал, нито в тона му се долавяха укорителни нотки, но тя го чувстваше.

— До края на войната беше в затворнически лагер.

Роуз не знаеше какво да каже.

— Преструва се, че се е примирил, но всъщност не е. Гледай да не се изтървеш, че баща ти е бил герой от Съюзническата армия.

— Искаш да запазя това в тайна?

— Споменаването му би предизвикало само неприятности.

Роуз трябваше да се съгласи, но ненавиждаше лъжите, дори онези, които още не беше изрекла.

— Разкажи ми за другите.

— Не ги познавам много добре. Зак беше бебе, когато заминах, а Тейлър беше само на осем години.

— А близнаците?

— Те са млади мъже, които много не разбирам.

Никой не излезе от къщата, за да ги поздрави. Тишината в междинното помещение беше потискаща. Изнервящата лятна жега щеше да настъпи след месец, но Роуз имаше чувството, че животът тук е застинал. Нищо не помръдваше. Нищо не издаваше звук.

Джордж слезе от коня, но тя не можеше да се помръдне. Не чувстваше дори краката си.

Помогна й да слезе като истински джентълмен. Правеше каквото трябва, казваше каквото трябва, но в докосването му нямаше топлина. Отначало тя се облегна на него, но после реши, че предпочита коня. Можеше и да я ритне, но това поне щеше да бъде проява на някакво чувство.

— Ние спим тук — рече Джордж, като посочи лявата половина на къщата, докато Роуз се мъчеше да раздвижи мускулите си. — А там е кухнята.

Тя разбра това по комина. Дворът и мястото около къщата биха оправдали името си, ако бяха изметени. Не бяха почиствани от седмици. Роуз се чудеше дали изобщо някога са били метени. Освен че там държаха седлата и хамутите, в междинното помещение изглежда изхвърляха и всичко непотребно. На прозорците имаше стъкла, но Роуз се съмняваше, дали през тях се виждаше нещо повече от дневната светлина или мрака.

Тогава Джордж отвори вратата на кухнята.

Коленете на Роуз едва не се подкосиха. Стаята беше в такова състояние, че изобщо не личеше, че е кухня. Имаше огромна желязна печка, отрупана с всевъзможни съдове, във всеки — остатъци от храна. Масата беше покрита с мръсни чинии и чаши. Като се вгледа по-отблизо, тя установи, че повечето бяха нащърбени и евтини, с изключение на няколко рядко красиви порцеланови и кристални изделия. Около грубата дървена маса имаше осем стола с облегалки от хоризонтални пръчки, напукани летви, протъркани от употреба стъпенки и разхлабени бамбукови седалки. Захвърлени едно до друго, на пода се въргаляха дървени ведра, ръждясала пиринчена лампа, смачкан кафеник, грубо издялана работна маса и купчина празни консервени кутии. Пердетата бяха посивели от мръсотия. В сандъка за дърва нямаше нищо друго освен трески. Цялото помещение бе просмукано от силна миризма на застояла мазнина.

— Тейлър готви, но много не разбира от това. Страхувам се, че нито един от нас не е особено силен по чистенето.

— Къде е стаята ми? — попита Роуз. Не легнеше ли веднага, щеше да се строполи на място.

— Горе — посочи Джордж към една стълба, която бодеше към тавана. Тя съвсем се отчая. Представата й за слънчева стая с басмени пердета и меко легло, с много светлина и свеж въздух, се изпари.

През отворената врата Роуз прецени, че таванът едва ли е толкова висок, за да може да ходи изправена. Надяваше се само мишките да не са стигнали дотам. Сигурна беше, че гълъбите и бухалите вече бяха изявили претенции към леглото.

Той отиде да вземе багажа й, а Роуз се зае да оглежда печката. Дузини мръсни съдове бяха натрупани в голямо метално корито. Не искаше и да знае от колко време са там. Търпението й се изчерпа при вида на червеите.

Джордж се върна с чантите й.

— Знам, че е пълна бъркотия, но Тейлър никога не измива нещо, освен ако не му потрябва.

— Както и всички останали — добави тя, докато Джордж пренасяше багажа й в таванското помещение.

— Случва се да ни няма тук с дни наред — викна той.

— В гъсталака сигурно е по-чисто. Навън поне вали сегиз-тогиз.

Джордж се усмихна едва доловимо, но широко се усмихна, докато слизаше по стълбите.

— Изглежда доста обезсърчаващо, но съм сигурен, че много скоро ти ще сложиш всичко в ред.

— Някои от тези съдове изглеждат ценни — отбеляза тя, като държеше в ръка чиния от костен порцелан с изящни цветни мотиви. — Не може ли да използваме другите?

Ледената учтивост, на която често бе ставала свидетел по време на пътуването, отново обзе Джордж.

— Нямаме други. Обикновено вечеряме към седем. Ще кажа на момчетата, че си тук.

Той се обърна и тръгна.

— Излизаш ли?

Никак не й се искаше да остава сама точно сега.

— Не се притеснявай. Тейлър и Зак са някъде тъдява. Ще видя как ще ги накарам да дойдат при теб. Те ще ти кажат всичко, което те интересува.

— Но яденето… Какво да сготвя? Къде е килерът?

— Не знам. Тейлър има грижата за тези неща.

— Но какво да правя, докато той дойде?

Към нарастващия у нея гняв се добави и паника.

— Можеш да започнеш да чистиш. Тук е такава мръсотия.

И изчезна. Роуз остана като закована за миг, сетне се втурна към вратата, като възнамеряваше да го повика, да го помоли да почака малко.

Твърде късно. Видя го да язди сред всепоглъщащия храсталак. След няколко минути заглъхна и звукът от копитата на коня му. После настъпи пълна тишина. Никой. Нищо.

Беше съвсем сама.

Роуз се насочи към кухнята, но спря, преди да отвори вратата. Не можеше да погледне отново всичко онова, не още. Отвори вратата на помещението, където всички спяха. Там цареше още по-голям хаос.

Огромната стая бе изпълнена с безразборно поставени грубо издялани легла, шкафове и столове. Навсякъде имаше дрехи, дори в умивалника за бръснене.

Тя затръшна вратата и се запрепъва към кухнята. Единственото, което установи в тази бъркотия, беше, че краката и гърбът вече не я боляха. Известна истина е, че не усещаш нищо, ако целият си изтръпнал.

Внезапно я обзе ужас от онова, което се беше случило. Тя седна на един стол, сложи ръце на масата, отпусна глава върху тях и сърцераздирателно се разрида.

Каква глупачка се бе оказала. Кръгла глупачка, идеалистка, оптимистка, заровила глава в пясъка като щраус. След като години наред се бе грижила сама за себе си, научила се бе да различава истината от лъжата, искреността от измамата, бе претръпнала към подигравките и обидите, сега бе допуснала да се увлече по първия човек, отнесъл се добре с нея.

Джордж Уошингтън Рандолф можеше и да бъде любезен от време на време, когато си спомнеше, че е възпитан да бъде джентълмен и член на човешката раса, но явно нямаше никакво намерение да пропилява това си качество в отношението си към домашната помощница. От нея се искаше да работи като робиня от изгрев слънце до мрак, после да изпълзи до таванчето си и да си почива, за да стане на следващата сутрин и да започне всичко отначало. Това ли е бъдещето, което я очакваше? Никога ли нямаше да бъде весела и щастлива, както в мечтите си?

Шумно и съвсем не по женски Роуз подсмъркна, издуха носа си и се огледа наоколо. Сигурно имаше и по-лоши кухни в ада, макар че беше трудно да се повярва. Впрочем, това беше личният й ад, който Джордж очакваше от нея да почисти. Нещо повече, тя бе настояла за писмен договор. Този договор я обвързваше толкова, колкото обвързваше и него. Можеше да страда и да плаче, но нямаше да даде възможност на никой да каже, че не е устояла на думата си.

Роуз чу пантите на вратата леко да изскърцват. Във въображението й нахлуха образи на диви индианци, мародерстващи мексикански бандити и вилнеещи конекрадци. Може пък и да не й се наложи да бъхти усилено в продължение на години. Можеше и да умре след малко.

ТРЕТА ГЛАВА

Роуз се обърна и застана лице в лице с едно изключително очарователно, макар и доста мръсно момченце. То я гледаше подигравателно, с широко отворени очи, защото се беше изплашила.

— Ти ли си жената, която ще ни готви? — попита детето, без да влиза в кухнята, само провряло глава през вратата.

— Да, аз съм — отвърна тя и бързо избърса очите си.

— Няма за какво да плачеш. Джордж няма да ти стори нищо лошо. Понякога е зъл, но не мисля, че ще те удари. Монти твърди, че той е… — детето замълча и се замисли за миг. — Мисля, че не трябва да ти съобщавам, какво говори Монти. Джордж казва, че не е чувал такъв мръсен език, а се е сражавал във войната.

— Не плача, защото се страхувам от Джордж.

— Тогава защо ревеш? Нали не си ранена?

То се приближи по-близо, но още държеше вратата открехната.

Роуз разбра, че си оставя път за бягство.

— Плача заради къщата.

— Не е толкова зле. Беше по-лошо, преди Джордж да се върне.

— Не му ли харесва кухнята да е мръсна?

Това поне говореше в негова полза.

— Каза, че щом няма да я чистим ние, ще наеме някого. Ти обичаш ли да чистиш?

— Не особено.

— Тейлър казва, че чистенето е тъпотия. И аз не разбирам как би могло да доставя удоволствие на някого, дори и на една жена.

— Жените имат навика да вършат необясними неща — рече Роуз, като се почувства малко по-добре, че има с кого да си поговори. — Но се опасявам, че се налага да ми помогнеш.

Момчето бързо отстъпи към вратата.

— Името ти е Зак, нали? — попита тя, като се приближи покрай масата към него.

Само главата му се показваше.

— И така, Зак, трябва да почистя кухнята, ако искам да приготвя вечерята. Ще ми трябва голямо корито, кофа, дърва за огъня и вода. Ще ми помогнеш ли?

— Ще ти покажа къде е кладенецът.

— Надявах се на нещо повече.

— Това е работа на Тейлър — рече Зак, а долната му устна започна да увисва. — Аз трябва само да доя кравите, да нося яйцата, и то чак, като се мръкне.

— Добре тогава, да сключим една сделка с тебе. Ако ми покажеш къде да намеря онова, което ми е нужно, няма да ми помагаш. Но ще трябва да намериш Тейлър.

— Добре — съгласи се Зак.

Излезе, като подскачаше, и почти веднага се върна с едно дървено ведро.

— Върви след мене — подвикна той и я поведе покрай къщата към един кладенец, изкопан под продълговатата сянка на голям дъб. — Ще трябва да извадиш чиниите от коритото. Нямаме друго, освен ако не искаш да използваш съда за миене.

Роуз се бе надявала, че няма да се наложи да се докосва до съдовете, докато не преседят поне час в гореща сапунена вода, но не се получи. Докато пълнеше ведрото, Зак събра наръч дърва.

— Аз разпалвам и огъня — призна той, когато се връщаха в къщата. — Джордж не трябваше да ме кара да работя толкова много, но когато си малък, никой не те слуша. Особено Монти. Той не слуша никого. Дори и Джордж.

Зак остави Роуз да му държи вратата отворена, за да мине.

Роуз сложи на пода ведрото с вода и започна да изпразва коритото.

— Разкажи ми още нещо за братята си.

Ако искаше да си извоюва място в това семейство, трябваше да научи нещо за тях. Освен това с радост би се поразсеяла от гледката на тези отвратителни чинии.

— За Джордж и Джеф не знам нищо. Нито пък за Мадисън. Той замина, след като мама почина, и оттогава не сме чували нищо за него.

— Не сме имали вест от него — поправи го автоматично Роуз.

— Все ще ми правиш забележки като Джеф ли? — поиска да разбере Зак, като спря да подрежда дървата за огъня под коритото.

— Съжалявам, навик — извини се тя.

По вида му личеше, че много не й вярва и че се съмнява в нея.

— Джеф казва, че се изразявам ужасно. Казва, че Хен и Монти би трябвало да ме научат да говоря по-добре.

— Сигурна съм, че са направили всичко възможно — оправи положението Роуз, като се чудеше в какъв капан ще попадне следващия път.

— Хен и Монти все ги няма — продължи Зак. — Те стрелят по хората. И аз искам да стрелям по хора, но Хен казва, че първо трябва да порасна.

— Стрелят по хората ли? — изненада се тя, докато изливаше водата от ведрото във вече празното корито и го нагласяваше точно над огнището, където Зак редеше дървата за огъня. — Няма ли да ми помогнеш да приготвя вечерята?

— Тейлър не помага на никого да направи нещо.

Роуз прехапа език, за да не го поправи.

„Това означава, че ти трябва да измислиш какво да сготвиш. Момченцето няма никакво намерение да увеличава броя на задълженията си.“

Зак се отдалечи от печката.

— Огънят е запален.

— Излизаш ли?

— Да. Само го подклаждай.

— Но аз не знам къде стоят нещата.

— Ще ги намериш, ако потърсиш.

— Месо — почти отчаяно изрече Роуз.

— В килера. Картофите са под къщата. Там има и моркови — той започна да отстъпва към вратата. — В кладенеца има масло и мляко. Джордж не го пие, ако не е подсладено. Монти и Хен обичат мътеница, но Тейлър го иска кисело.

— А ти?

— Аз мразя мляко. Пия уиски — и с тези думи се измъкна през вратата.

Роуз стисна устни, но после прихна да се смее. Чудеше се дали в Тексас има закон, който разрешава на двадесетгодишни жени да се омъжват за малки момчета. Зак беше десет пъти по-чаровен от големия си брат.

Но колкото и забавно да беше детето, тя трябваше да признае, че за нея Джордж беше много по-интересен. Още не го познаваше — налагаше се да се примири с това и да започне отначало, но когато беше с него изпитваше нещо, което не бе изпитвала с никой друг. Някакво спокойствие. Може би чувството, че е попаднала там, където й е мястото. Макар че не разбираше как би могла да изпитва такива чувства, след като той се беше държал толкова студено с нея, като с рибена чорба от вчера.

Не можеше да забрави онези десет минути в „Бон Тон“. Бе предложила да работи за Джордж Рандолф, с когото се запозна там. Някъде, по някакъв начин, беше изгубила този човек. Трябваше отново да го намери, защото в лицето на непознатия в ресторанта бе видяла мъжа, за когото искаше да се омъжи.

Никога нямаше да забрави колко нещастна беше майка й през дългите месеци, докато отсъстваше баща й. Още виждаше сълзите по бузите й, когато седеше, вперила поглед в снимката му. Още си спомняше колко плака тя самата, когато майка й почина, а баща й не беше при нея, за да я утеши. Съпругата и дъщерята винаги бяха на второ място след кариерата му.

Може би беше чела прекалено много приказки, но винаги бе мечтала да намери мъж, който никога няма да я остави сама, за когото да бъде център на живота и който винаги ще я предпазва от всичко.

Точно такъв мислеше, че е Джордж. Досега не й бе минавало през ума, че може да е влюбена в него. Но коя жена би му устояла? Той я беше спасил, когато я заплашваше опасност. Бе проявил загриженост за състоянието й. Бе зачел чувствата й. Беше я обградил със защита, която никой не би могъл да пробие. Беше се почувствала закриляна. Може би беше силно казано, но имаше усещането, че някой я цени и държи на нея.

Но всички следи от този мъж бяха изчезнали. Не знаеше дали Джордж не бе играл ролята на джентълмен от Юга, или имаше някаква причина да се преструва на много по-сдържан, отколкото всъщност беше. Всички в това семейство бяха малко особени. А от онова, което бе чула от двамата, с които се бе запознала, стигна до заключението, че не се разбираха. Може би Джордж наистина бе играл някаква роля. Не, първоначалното й усещане трябва да е било вярно. Нещо го бе принудило да се държи студено с нея. Само да можеше да разбере какво е то, може би щеше да върне мъжа, който бе покорил сърцето й.

Междувременно обаче, тя трябваше да измие съдовете, да почисти кухнята и да приготви вечерята. И трябваше да бърза, ако искаше всичко да бъде готово в седем часа. Беше убедена, че Джордж и многобройните му братя ще почукат на вратата в шест и петдесет и девет.

Никога не се бе чувствала толкова изморена. Въпреки това обаче, усмивка играеше по устните й, докато шеташе из кухнята. Беше успяла да измие съдовете, да изтърка всички тенджери и тигани, да изчисти печката и да подреди нещата в килера.

Бе успяла също така да сготви вечеря за седмина.

Върху печката цвъртеше говеждо печено и ароматът му се примесваше с миризмата на морковите и картофите в гъстия, питателен сос. Две тави с бисквити, едната във фурната, а другата в очакване да бъде сложена там, можеха да бъдат потопени или в соса, или в голяма купа със сметана. Беше сготвила и малко грах от градината на Тейлър. Сама го набра, защото той така и не се появи. В добавка към яденето имаше домати и компот от праскови, които бе намерила в килера. Млякото — подсладено, кисело и мътеница — беше приготвено според предпочитанията на всеки. Както и вода, в случай че Зак действително не обича мляко.

Роуз огледа масата за последен път. Беше я почистила, колкото можа по-добре, но следите от разлятото олио и изгорените места бяха останали. Искаше й се да я застеле, но не можа да намери никъде покривка. Пиринчената лампа, окачена над масата с искрящ от чистота глобус, озаряваше стаята с кехлибарена светлина.

Щеше да стане още по-добре, когато й останеше време да измие прозорците, да изпере и изглади пердетата, да изтърка стените и пода, но беше доволна и от онова, което бе успяла да свърши за един ден. То беше много повече, отколкото бе мислила за възможно, когато влезе в тази кухня преди шест часа.

Ушите й доловиха звука на конски копита. Тя хвърли поглед към часовника — едно от нещата, които работеха. Някой бе излъскал стъклото му, почистил външните части и смазал механизма. Тя се надяваше, че наистина е седем без три минути. Бързо изчисти част от стъклото на прозореца и погледна навън. Бяха пристигнали четирима мъже и две кучета. Явно Джордж държеше на точността. Отнякъде дотича и Зак. Очевидно се беше отдалечил само на такова разстояние от къщата, колкото да избяга от задълженията си. Не виждаше момче на около тринадесет години. Надяваше се Тейлър да не стигне чак дотам в омразата си към жените, че да не се появи за вечеря.

Тя се разбърза за последните приготовления. Ще сложи печеното пред Джордж точно преди да влязат в кухнята. След молитвата, докато си сипват от гарнитурата, ще сервира бисквитите и ще пъхне втората тава във фурната. Зак може да сипе млякото. Явно знаеше кой как го предпочита.

Опита се да прецени с колко време ще разполага, преди да седнат да вечерят. Първо трябваше да свалят седлата от конете. Не знаеше дали ги хранят или ги пускат да пасат на воля, но трябваше да ги изтъркат. После щяха да се измият и преоблекат. Това щеше да им отнеме най-малко петнадесет минути. Вероятно половин час. Оставаше й достатъчно време.

Роуз седна и зачака.

Едва се отпусна на стола, когато вратата се отвори и в стаята нахлу множество мъже, кучета и воня на пот и коне.

— Казах ли ти, че ми замириса на печено — рече един от близнаците.

И преди Роуз да се помръдне от стола, той грабна тепсията от печката и я сложи на масата пред себе си. Мигновено започна да си сипва с една от чашите, която тя бе наредила за кафето.

— Бисквити! — изписка високо, болезнено слабо момче, което сигурно беше изчезналият Тейлър.

То извади тавата от фурната и постави златистокафявите бисквити в средата на масата, така че да ги достига лесно.

След секунди всички, с изключение на Джордж, бяха започнали да грабят от храната. Подаваха си съдовете през масата и всеки крещеше какво иска. Един от близнаците подхвърли натопена в соса бисквита на едно мършаво куче, което бе влязло с него. Второ куче, което явно не искаше да чака реда си, качи лапи на масата и започна да яде от чинията на другия близнак. Той се засмя весело и сложи чинията на пода за кучето, а за себе си взе чинията на Джордж.

Никой не забелязваше присъствието на Роуз.

Обзе я непознат досега гняв, който премахна умората й. Тя скочи на крака и застана пред масата.

— Незабавно спрете! — изкрещя тя с писклив от ярост глас. — Да не сте посмели да сложите и хапка в устата си, докато не се приближите до масата като човешки същества.

Все едно говореше на вятъра. Тя блъсна едно от кучетата, което ядеше на мястото на Джордж и тупна с юмрук по масата.

— Слушайте — викна тя. — Няма да позволя да се държите така.

Никой не й обръщаше внимание. С изключение на русокосия млад мъж с поразително сини очи и една ръка. Възмутеният му поглед сякаш питаше, с какво право се оплаква от държанието им.

Разтреперана от гняв, водена единствено от инстинкта си, Роуз пристъпи към действие. Тя хвана здраво масата, наклони я и я преобърна. Печеното, сосът и горещите зеленчуци се изсипаха на пода между близнаците. Докато мъжете я гледаха стъписани, кучетата се нахвърлиха върху храната.

Точно в този момент Джордж влезе в кухнята. Само той бе намерил време да се измие.

Всички закрещяха в един глас.

— Престанете — извика Роуз.

Глас в пустиня. Кучетата продължаваха да ядат от пода.

Тя се обърна, сграбчи пълния кафеник и го вдигна нагоре, като че ли се канеше да изсипе съдържанието върху главите им.

Мъртва тишина.

— А сега чуйте — започна тя, задъхана от гняв — или, кълна се в Бога, втори път няма да ви сготвя нищо, докато съм жива.

— Смахната глупачка такава — рече един от близнаците. — Джордж, не можеш…

Роуз вдигна заплашително кафеника.

— Монти, учили са те да не прекъсваш дамите, когато говорят.

Джордж може и да беше решил да не намесва чувствата си във взаимоотношенията си с Роуз, но тя ясно виждаше блесналата ярост в черните му очи. Дали някога бе удрял жена? Никога не бе виждала някой толкова вбесен. Не и такъв като него. Открит, хладнокръвен и опасен.

— Но ти няма да й позволиш…

Джордж отправи пламтящ поглед към брат си.

— Първо тя да говори. После може да обясните и вие.

Роуз нямаше представа как би различавала Монти и Хен, но в момента не я интересуваше дали изобщо ще види някой от тях отново. Изглежда, само гневът на Джордж можеше да ги обуздае.

— Добре, а сега ми кажи какво стана.

Той беше издал заповед, точно като на редник от армията, и очакваше тя да подскочи. Добре де, щеше да подскочи, но едва ли по начина, по който Джордж очакваше. Преди всичко щеше да разясни някои неща. Може и да беше преценила погрешно характера на Джордж, но нямаше намерение да допуска повече грешки.

— Името ми е Роуз Торнтън — обяви тя, след като изчака да овладее гнева си, който не й позволяваше да говори спокойно. — Вчера вашият брат ме нае на работа с изричното условие да се грижа за домакинството на седмина — тя се опитваше да намери най-подходящата дума — мъже.

Погледът на Джордж предвещаваше още един изблик на гняв, но Роуз не беше сигурна дали ще е предназначен за нея, или за семейството му.

— За малко не се върнах в Остин, когато видях това място. Но вече бях сключила договор и имах намерение да го спазвам. Сега обаче отказвам да работя в дом, където хората не са достатъчно любезни да ми кажат две думи, преди да забият нос в храната си. Вашият брат ме накара да мисля, че сте възпитани като джентълмени — тя посочи към бъркотията на пода. — Виждам, че съм сгрешила.

— Ние не сме виновни — заоправдава се Тейлър пред брат си. — Тя преобърна масата.

Онзи, дето мрази жените, помисли си Роуз. Но тя бе успяла да превъзмогне неприязънта си дълго преди да се приближи до масата.

— Не можех да привлека вниманието ви по друг начин — подчерта Роуз. — Нищо друго не бе в състояние да ви спре да не грабите от яденето.

— Някой от вас представи ли се? — попита Джордж.

Роуз виждаше, че гневът е останал, но бе намалял. Нещо ново се прокрадваше в очите му. Нямаше представа какво може да е то.

— Ами бяхме прекалено развълнувани от вида и миризмата на готвеното, което предстоеше да ядем.

Онзи с едната ръка. Джеф. Онзи, който бе прекарал две години в североамерикански затвор. И дума не би й проговорил, ако узнаеше, че баща й се е сражавал на страната на Съюзническата армия.

— Дори не изчакаха молитвата — обади се Зак малко фарисейски според Роуз.

Тя реши, че той притежава дарбата да отгатва накъде духа вятърът и да се снишава, за да избегне бурята.

— Заради яденето беше — добави единият близнак. Хен.

Той правеше впечатление на по-кротък от братята си, но може би беше по-опасен от тях. Зак бе казал, че Хен обича да стреля по хора.

— Но тя нямаше право да обръща масата. Сега кучетата изядоха всичко.

Другият близнак. Монти, който обичаше кравите. Той изглеждаше по-агресивен от Хен, но можеше ли да каже нещо в полза на човек, който наистина обича едрия рогат добитък — най-грозните животни, създадени от Бога?

— Предполагам, че си имала основателна причина, за да искаш толкова настоятелно да привлечеш вниманието им — рече Джордж.

Баща му е трябвало да го кръсти Соломон, помисли си тя. Вероятно ще предложи да ме разполовят, за да запази спокойствието в семейството.

— Да, имах — отговори Роуз, като изостави всички предварителни представи за Джордж и за семейството му. Ако искаше да се бори за някакво признание, трябваше да започне още сега. Те трябваше да са наясно, че тя очаква от тях да се отнасят с нея като с човек. — Ако ще готвя, чистя и пера за това семейство, очаквам някои любезности в замяна.

— Какви например?

— Искам да ме уважавате. Няма да обяснявам на всеки какво да казва, но едно „Добър ден“ ще бъде достатъчно, ако не се сещате за друго. Второ, искам всеки от вас да се измива и да сменя ризата си, преди да седне на масата. Вие очаквате храната ви да бъде прясна и ароматна. Не виждам защо и вие да не бъдете такива.

— Ти си луда — Възрази Монти. — Скапан съм като се върна. Нямам време да се мия и да сменям ризите си.

— Нито пък има чиста риза — добави сподавено Хен.

Монти погледна лошо брат си, но не каза нищо.

— Някакви други изисквания?

— Да. Искам всички да стоят прави, докато седна аз. И да си казвате молитвата преди ядене. След това започвате да си подавате храната от дясно, така че всеки да може да си вземе от всичко, без да се пресяга над масата и да крещи. Ще се храните прилично. Сигурна съм, че са ви учили как. А кучетата ще оставяте навън.

— Няма да търпя това! — избухна Монти.

— Казах ти да не водиш жена тук — добави Тейлър. — Аз нямам нищо против да готвя.

— Но и ние нямаме нищо против да ядем — напомни му Джеф.

— Жената остава — отсъди Монти, — но няма да се бърка.

— Жената си има име — процеди Роуз през зъби. — Ако искате да се храните отново на тази маса, трябва да го научите.

— Вие гласувахте да наемем домашна помощница — рече Джордж. — От вас зависи как ще вървят нещата.

Роуз се завъртя на пети и се обърна към Джордж.

— Гласували сте?

— Джордж постоянно говореше как трябва да поеме отговорността за семейството, защото е най-възрастният — обясни Монти. — Затова Хен и аз му казахме, щом толкова настоява да поеме отговорността, да намери някой да се грижи за къщата. Не обичам той да ми заповядва, но споразумението си е споразумение.

— И аз мисля така — обърна се Джордж към Роуз, — ти се съгласи да готвиш.

— Но не и ако не се спазват моите условия.

Втораченият му поглед я изнервяше. Искаше й се да се скрие, да му каже нещо, за да не я гледа така, но знаеше, че не спечели ли сега, никога няма да спечели. Освен това новото изражение в очите му бе надмогнало гнева. Беше го смекчило.

— Учтивост, добри обноски и измиване преди ядем — заключи Джордж.

— И кучетата навън — допълни Роуз.

Не беше доволна от краткото обобщение на Джордж, но не искаше да прекалява. Желаеше много повече и в момента беше достатъчно ядосана, за да направи всичко възможно да го постигне. Но може би щеше да е по-добре да се договорят по принцип сега, подробностите да уточнят по-късно.

— А тази вечер? — попита Монти. — Още съм гладен.

Роуз понечи да откаже, но един поглед към Джордж я накара да промени решението си. Изглежда, беше решил да уважи изискванията й, но очевидно очакваше ядене, в края на краищата.

— Ако почистите, ще се помъча да приготвя нещо за около час.

— Ние да чистим! — избухна Тейлър. — Ти обърна масата.

— Няма какво толкова да се чисти — отбеляза Хен. — Поне кучетата напълниха стомасите.

Монти. Неговият характер беше най-тежък.

— Мисля, че не започнахме както трябва — рече Джордж с напрегнато изражение. — Предлагам да започнем отначало и да се опитаме да забравим за случилото се.

— Аз няма да го забравя и няма да чистя — настоя Монти.

— Ще сториш и двете — отсече Джордж, — защото иначе няма да ядеш.

Погледите им се срещнаха — двама силни, упорити мъже. Монти не отмести очи, но не направи опит да се противопостави на Джордж.

— Бяхме непростимо груби — заяви Джордж, като спираше поглед на всеки. — За зла участ, аз се държах най-грубо от всички. Как бих могъл да очаквам от вас да се държите учтиво с Роуз, след като не бях достатъчно любезен да ви я представя?

— Те всички започнаха да ядат, преди ти да влезеш. — Отново Зак. Тя не можеше да определи дали иска да предразположи Джордж, или да го обвини, че се е забавил.

Джордж не му обърна внимание.

— Това е Роуз Торнтън — продължи той. — От Остин. Тя се съгласи да се грижи за нашето домакинство. Това е Томас Джеферсън Рандолф — посочи той към най-срамежливото от момчетата в семейство Рандолф. — Джеф и аз се сражавахме във Вирджиния. Не знаем какво се е случило с Джеймс Мадисън Рандолф, но веднага ще го познаеш, щом го видиш. Той е нещо средно между мен и Зак. Близнаците са Джеймс Мънро Рандолф и Уилям Хенри Харисън Рандолф. Те се грижеха за ранчото по време на войната. Малко са диви, но няма да те оставят сама. Тази намусена върлина е Джон Тейлър Рандолф. Той не прилича на никого. Не обича и никого. А този малък негодник, който предугажда настроенията ми, е…

— Не съм малък — възрази Зак.

— … Закари Тейлър Рандолф, най-младият и последен от фамилията Рандолф. Не знам какво би правил татко, ако имаше още синове. Нямаше да му стигнат президентите.

Роуз не посмя да се засмее. Не е било лесно да отглеждаш момчета като си обременен с президентски имена. Нищо чудно, че Хен и Монти използваха прякори.

— Очаквах с нетърпение да се запозная с вас — рече Роуз, като се опитваше да изглади нещата. — Може и да не ви се вярва, но аз обикновено съм доста кротка.

Никакъв смях, нито дори усмивка. Само мълчалив, стоически принудителен прием. Е, все трябваше да започнат отнякъде.

— Хен, двамата с Джеф изправете масата и столовете — разпореди Джордж. — Зак, ти и Тейлър почистете пода. Монти, кучетата са твои, затова ти ги разкарай. Аз ще разчистя счупените чинии. Когато се върнете, всички да сте измити и с чисти ризи. И ще се храните, както сте научени.

— Как не — вилнееше Монти, а ядът му се възпламени толкова бързо, колкото беше угаснал. Той подсвирна на кучетата, докато излизаше с тежки стъпки от стаята. Животните не бяха изяли храната, но Тейлър взе една метла и скоро ги убеди, че навън ще се чувстват по-добре.

— Няма нужда да мием пода — каза Зак, докато взимаше ведро, за да донесе вода. — Нали пак ще се изцапа.

— Не, няма — настоя Роуз. — Следващия път ще си избършете ботушите, преди да влезете.

— Искаш да лишиш яденето от всичките му удоволствия ли? — попита Хен.

— Би ли седнал на масата до майка си, ако вониш на коне и пръскаш кал наоколо?

Хен не отговори, но Роуз разбра, че несъзнателно е докоснала чувствителна струна. Нищо у Хен не се промени, само лицето му сякаш се вкамени. Роуз се опита да запомни, че не бива да споменава за покойната мисис Рандолф, докато не й се удаде възможност да поговори с Джордж за майка му.

Погледна го как събира счупените чинии и чаши. Не знаеше какви мисли се въртят в главата му, но долови чувство за справедливост, желание да я подкрепя, когато тя имаше право. Не изглеждаше доволен, но не беше и ядосан. Изглежда не изпитваше нищо. Нима този човек беше лишен от чувства?

Е, нямаше време да се притеснява за това точно сега. Трябваше да сготви нещо. Ще мисли за него утре, но Джордж Уошингтън Рандолф си оставаше загадка, която тя възнамеряваше да разреши много скоро.

Джордж почувства, че и последната капка гняв се изцежда от него. Не беше очаквал, че идването на Роуз ще премине без инциденти, но далеч бе и от мисълта, че тя ще предизвика всички още първата вечер.

Действията й го бяха изненадали и ядосали. Те не са вместваха в представите му как трябва да се държи една истинска жена. Фактът, че тя се бе отнесла към семейството му като с банда грубияни без всякакви обноски, го вбеси. Та те бяха роднини на губернатори, декани на колежи, министри от кабинета, на председателя на Върховния съд и на президента на Съединените щати.

Дори и на Робърт И. Лий.

А тя беше само дъщеря на някакъв офицер янки; момиче, което бе спасил от добродушие. Хак ще й е, ако я накара да си събере багажа. Няма да го командва една жена, която е наел да готви и да се грижи за домакинството.

Само че начинът, по който тя го бе погледнала, когато влезе в стаята, бе стопил голяма част от гнева му. Беше разярена като уловен в капан див звяр, но същевременно се страхуваше от онова, което той ще направи и каже и какво ще се случи, ако я изгони. Но не бе и отстъпила. Както и с Люк Кърни, тя знаеше добре как иска да се отнасят с нея, и нямаше да се задоволи с по-малко. Не можеше да не се възхити от смелостта й.

Не можеше да върви против волята й. Твърдото му решение да се държи на разстояние от нея, го бе накарало да бъде безразсъдно груб. Нарочно закъсня. Мислеше, че нейното присъствие ще му въздейства по-слабо, ако момчетата са вече около масата.

Но бе сгрешил.

Когато ги видя настръхнали срещу Роуз, му се прииска да я защити, да я предпази с тялото си. Трябваше да положи усилия, за да не я вземе в прегръдките си.

Силата на чувствата му толкова го бе изненадала, че му се прищя да излезе и да ги остави да се карат, докато възвърне самообладанието си. Но именно това бе причинило сегашната неприятност. Нямаше друг начин, освен да бъде справедлив с Роуз, да бъде обективен спрямо братята си и да потиска чувствата си. Правил го бе в армията. Трудно се живееше с братята му. Още по-трудно — с Роуз.

Хората, които бе командвал, не го бяха поглеждали с копнеж, не го бяха занимавали с безнадеждното си положение и не бяха събуждали физическо желание със съблазнителните извивки на телата си.

Ролята на умиротворител между Роуз и братята му беше трудна. Ще трябва да обясни на момчетата какво изпитва тя. Те бяха добри. Беше убеден, че ще променят отношението си, след като разберат как стоят нещата.

А през това време ще разговаря с нея.

Тя не знаеше колко трудно им е било. А и не можеше да го знае. Не би го разбрала, ако не проумее какво са преживели, откъснати от родния си дом във Вирджиния и захвърлени в чуждия за тях свят на Южен Тексас. Ако не проумее сътресението и ужаса от факта, че са били оставени да се грижат за едно ранчо в пълната с бандити околност, където трябваше да убиват, за да останат живи. Ако не проумее болката и яростта, обзели ги при вида на нежната им благородна майка — умираща, изоставена и почти бедстваща в дивата и враждебна пустош, която никога не бе харесвала или разбирала.

Роуз не знаеше, че да си син на Уилям Хенри Рандолф беше извинение за почти всичко.

Джордж затвори вратата след себе си.

— Момчетата ще бъдат готови, когато и ти си готова — обърна се той към Роуз.

Тя отмести поглед от тенджерата върху печката, за да провери хляба във фурната.

— Само още няколко минути. Бисквитите още не са станали.

— Те са притеснени от онова, което се случи.

Роуз вдигна очи.

— Съмнявам се дали са притеснени повече от мене.

— Не трябваше да ги оставям да влизат сами.

— Достатъчно са големи, за да знаят как да се държат и когато те няма.

— Знам, но прекалено дълго време бяха сами.

— Това не е извинение.

Джордж знаеше, че не е, но се ядоса на Роуз, че го казва тя. Чудеше се какви мисли са минали през главата й, докато приготвяше трапезата за втори път тази вечер. Бе говорила много малко, докато момчетата бяха в стаята. Нищо не каза, след като излязоха.

— Да ти помогна ли с нещо? — попита той. Не обичаше да стои със скръстени ръце. Дори и четирите години в армията не го бяха научили на търпение.

— Седни. Плащаш ми, за да ти готвя.

Значи още беше ядосана.

— Сега е различно. Наех те, за да готвиш само по веднъж на ден.

Тя заля със сос второто печено преди да го сложи на масата пред стола на Джордж.

— Можеш да сипеш млякото. Зак каза, че всеки го обича по различен начин.

Той започна да пълни чашите от различните съдове и да ги слага на определеното за всекиго място.

— Братята ми наистина не са толкова лоши — рече той. — Момчетата на тяхната възраст не са особено дисциплинирани, дори и при най-благоприятни обстоятелства.

— Аз откъде да знам? — отговори Роуз, като изваждаше бисквитите от фурната. Сложи ги в дълбока купа и ги покри с кърпа. — Момчетата на семейство Робинсън бяха доста по-малки.

— В такъв случай нашето семейство ще трябва да придобива навици.

— Изгарям от нетърпение да ги видя.

Не отстъпваше. Винаги беше подготвена за неприятности, но той не можеше да я вини за това.

Роуз сложи маслото на масата, пропъди една муха, която прояви интерес към печеното, изправи се, оправи роклята си и прибра една непослушна къдрица зад ухото си.

— Всичко е готово. Можеш да ги извикаш.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Влязоха като осъдени.

Бяха се измили и преоблекли, но Роуз забеляза, че ризите им не са нито чисти, нито нови. Те се приближиха до местата си и зачакаха тя да седне, но не я гледаха гневно — изобщо не я поглеждаха. Роуз седна, но погледна за втори път лицата им, а столът й изскърца сърдито върху още влажния под.

— Мисля, че ще е по-добре, ако вечерям по-късно.

— А, не, няма да стане — избухна Монти и цялата му скованост се изпари. — Ти вдигна цялата тази врява да се измием и преоблечем. Щом ние ще се чувстваме неудобно, ти също ще се чувстваш така.

— Не съм имала намерение да карам някого да се чувства неудобно — опита се да обясни Роуз. — Прието е джентълмените да имат добри обноски на масата. Ако продължавате да се храните както преди малко, никой няма да повярва, че сте възпитани правилно.

— Спала ли си поне една нощ в шубраците? — поиска да узнае Монти. — Виждала ли си хората на Кортина да се приближават? Виждала ли си приятелите ти да падат мъртви от седлото и да тъпчат телата им, така че да не можеш да ги познаеш? — Той крещеше, но това на намаляваше сериозността на въпросите му.

— Не.

— Джентълмените не живеят така. Само животните. Не е лесно да се променим, само защото ти си дошла тук.

Дори и изражението на Джордж се промени. Сигурно беше виждал много по-ужасяващи и брутални сцени по време на войната. Ала той успя да се овладее, когато се приближи до масата. Но Роуз не можеше да каже това на едно момче, което се е сражавало срещу безмилостни, зли хора от дванадесетгодишна възраст.

— Убеден съм, че не е необходимо да описвате дословно на мис Торнтън какво означава да се живее в Южен Тексас — намеси се Джордж, — но мъжете трябва да забравят за поведението си на бойното поле, когато се приберат у дома. Правят го от векове.

— Да не сме искали да убиваме онези нещастни фермери… — започна Джеф.

— Млъкни, двуличник такъв! — избухна Монти. — Ако ти се беше наложило да пълзиш по корем в храсталаците, или да преплуваш гъмжащ от гадини поток, за да се спасиш да не те убият точно онези нещастни фермери, щеше да пееш друга песен.

— Достатъчно — рече Джордж.

— Да не би да искаш да слушаш блеенето му?

— Не, но мисля, че мис Торнтън не иска да слуша.

— По-добре да слуша.

— Нашите пушки е единственото нещо, което ще я пази да спи спокойно.

— Са — поправи го Джеф.

Монти хвърли млякото през масата. Целеше се в главата на Джеф, но брат му се наведе и чашата се разби в стената. Парчетата паднаха в сандъка за дърва и се разпиляха под печката.

— Ако не затвориш устата на този негодник, аз ще му я затворя.

— Джеф, казах ти да не поправяш момчетата.

— Не мога да ги слушам, как говорят като невежи тъпанари.

— Тогава не слушай. След като баща ни е преценил, че образованието не е толкова важно за тях и не се е погрижил за това, ти не се бъркай. Какво мислиш са изпитвали, като знаеха, че ние имаме специални домашни учители, а те нямаха? — Джордж погледна многозначително Роуз.

Тя разбра, че той предупреждава Джеф да не изкарва кирливите ризи на семейството пред нея.

— Монти, извини се на мис Торнтън.

Роуз се стресна и хвърли на Джордж негодуващ поглед. Не искаше да участва в разправията.

— Проклет да бъда, ако го направя! — изруга Монти. — Нека Джеф се извини.

— Извини се, или излез. Вече съсипахме първата й вечеря. Непростимо е, ако съсипем и втората.

— Върви по дяволите! — изкрещя Монти и изскочи от стаята.

Хен се надигна от стола си и вторачи разярен леден поглед в Джеф.

Джордж му направи знак да седне на мястото си.

— Джеф, ако не можеш да оставиш Монти на мира по време на вечеря, ще се наложи да се храниш по друго време. Може и да не ти харесва начина, по който близнаците се грижеха за майка ни или за това място, но нямаш право да се оплакваш. Ти не си бил тук.

— Разбира се, нищо особено не правех, само защищавах страната си и си изгубих ръката — заяви Джеф разярен.

Роуз не знаеше на кого да съчувства повече. Близнаците сигурно са се чувствали ужасно, непрекъснато измъчвани от мисълта за малоценност, но това не беше нищо в сравнение със загубата на Джеф.

— Почисти млякото — нареди Джордж на Джеф. — Ти си виновен, че се разля.

А ти си виновна, че Монти остана без вечеря, помисли си Роуз.

Довършиха вечерята мълчаливо.

Тейлър стана пръв.

— Ако си свършил, попитай мис Торнтън дали може да те извини — каза Джордж.

— Защо пък да я питам? — възпротиви се Тейлър, като погледна Джордж така, сякаш си бе изгубил ума. — Та тя е само една готвачка.

— Тя е много повече от теб — отговори той. — Ако ти е харесала вечерята, кажи й го. После я помоли да те извини.

— Можеш да излезеш, ако си свършил — обади се Роуз, без да чака мълчаливеца да проговори. Не искаше да го чака да каже нещо, защото си мислеше, че не би издържала още една кавга тази вечер.

— Всичко беше страхотно вкусно — рече Хен, докато Тейлър забързано излизаше от стаята. — Имаш ли нещо против, ако изляза?

— Съвсем не — отговори Роуз.

— И аз — скочи Зак. — Не обръщай внимание на Тейлър — прошепна той в ухото й. — Бесен е, че му отне задължението. Сега трябва да гони кравите, а той ги мрази повече от всичко на света.

— Не забравяй да напълниш сандъка за дърва — напомни Роуз на Зак, преди да се е измъкнал. — Ще ми трябват повече дърва, ако искам да приготвя закуска сутринта.

Зак като че ли се канеше да поспори, но един поглед към строгото лице на Джордж, свъсил гъстите си вежди, му беше достатъчен, за да промени решението си.

— По-добре и аз да ставам — рече Джеф. — Храната беше отлична. Джордж е направил добре, че те е наел на работа.

Все едно, че съм крава или кон. Джеф беше по-голям сноб, отколкото всичките си братя, взети заедно. За него тя никога нямаше да бъде нищо повече от една наемна работничка.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако поостана.

— Стой, колкото искаш — отговори Роуз, като се надяваше, че по гласа й не беше проличало, че се задъхва. И какво огромно облекчение бе за нея, че ужасната вечер свърши.

Какво имаше у този мъж, което толкова я привличаше, че тя съвсем забрави за най-нещастната вечеря в живота си? Той не бе извършил нищо романтично, откакто излязоха от „Бон Тон“. Нито пък се беше развълнувал или позволил на чувствата си да го завладеят. Беше я подкрепил, но тя беше сигурна, че го е сторил от практични подбуди, а не защото я харесваше.

Въпреки всичко той я привличаше. Караше я да се чувства в безопасност. Беше справедлив, дори когато тя не искаше това от него. А след годините, прекарани в Остин, тя знаеше, колко са важни тези качества.

Чудесно. Шампанско за него, ако се кандидатира за губернатор, но ти мислиш за чувства, а не за престиж.

— Искаш ли кафе? — попита го Роуз.

— Не, благодаря. Но бих желал още малко мляко — той се усмихна на изненадата й. — Страхувам се, че никога няма да стана истински жител на Тексас. Не пия кафе. Не бих пил силно, черно кафе, дори и ако от това зависи живота ми.

— Не е необходимо.

— Извинявам се за начина, по който се държаха момчетата. Боя се, че вечерта не премина никак приятно.

— В края на един тежък ден човек обикновено е изнервен. Пък и аз се появих и развалих всичко.

— Не е така.

— А как?

— Не знам дали ще мога да ти обясня. Трябва да си член на семейството, за да разбереш.

— Опитай.

Не желаеше да я изолират толкова лесно. Не знаеше дали ако разбере какво ги измъчва, нещо ще се промени, но искаше да узнае защо непрекъснато се заяждаха един с друг дори и само за да не предизвика несъзнателно кавга.

— Преместихме се в Тексас шест месеца преди да избухне войната — започна Джордж. — Татко изпрати Джеф и мен да се сражаваме. На седемнадесет години Мадисън остана да се грижи за по-малките си братя и за ранчото, което мразеше. Крехкото здраве на мама не й позволяваше да му помага.

— Какво се случи с майка ти?

— Почина година след това. Мадисън замина веднага след като я погребаха. Това означаваше, че Хен и Монти трябваше да поемат нещата в свои ръце. Те никога не простиха на татко, че остави мама. Мисля, че не са простили и на Мадисън.

— Той къде отиде?

— Никой не е чувал нищо за него.

Роуз си представяше каква болка изпитва Джордж, особено ако се прибави към страха, че може да е загинал през войната.

— От време на време конекрадците ставаха доста нагли — продължи той. — Не знам как са се справяли близнаците. Трябвало е да преживеят неща, които не са за четиринадесетгодишни момчета. Борили са се за живота си и за това място. Естествено е, че не им хареса, когато се върнах и започнах да им нареждам какво да правят. Знам, че Джеф не бива да ги предизвиква, но той е станал раздразнителен от загубата на ръката си. За него каквото и да са преживяли близнаците, то не може да се сравни с годините, които е прекарал в затворническия лагер.

Роуз се замисли за окаяните си години в Остин. Те вероятно изобщо не бяха такива в сравнение с опасностите от една война или конекрадци и все пак за нея бяха ужасни. Дали, според Джеф тя не би трябвало да се оплаква? Навярно, но тя знаеше, че в някои отношения по-скоро би живяла в страх за живота си, отколкото да се изправи отново срещу омразата и гнева на жителите на Остин.

— Никой от нас не може да прецени колко са страдали другите — каза Роуз. — Онова, което изглежда лесно за един, може да е невъзможно за друг.

— Мисля, че Джеф няма да проумее това, докато не се примири със загубата на ръката си.

— Надявам се да не стане твърде късно. Няма да се почувства по-добре, ако се примири със загубата си, когато никой вече няма да го интересува.

— Може би трябва да поговориш с него.

— Ще измия чиниите — рече Роуз и стана. — Струва ми се, че това ще е най-лесната ми задача.

— Аз не съм пазач на брат си.

— Такъв си. Не знам дали го съзнаваш, но ти си единственият, който действително има желание да събере отново всичките шестима в едно семейство.

— Седмина.

Роуз си спомни, че трябва да внимава и да говори за Мадисън като за един от тях. Макар да беше убеден, че е мъртъв или че никога няма да се върне, Джордж очакваше появата му.

Искаше й се да направи нещо, за да разтовари бремето от плещите му. Толкова много работи не знаеше и за толкова много работи не смееше да попита.

Но едно знаеше. У Джордж имаше нещо, от което той се страхуваше. Прекалено зает беше със семейството си, за да се справи с него, но то си оставаше в него. Тя нямаше представа какво е то, но бе сигурна, че то го караше да се държи настрана от нея.

Отговорността за братята му тегнеше над Джордж като тъмен облак. Понякога се изкушаваше да я отхвърли и да се отправи към най-близкия форт или военна мисия, където знаеше, че веднага ще го приемат. Там бяха призванието му, офицерският чин, заповедите и кариерата, към които винаги се бе стремял, особено след последния скандал на баща му, който бе предизвикал назначението му в Уест Пойнт.

Войната му бе предоставила още една възможност. Ако отидеше в армията сега, той щеше да заповядва, както намери за добре. Ако изчакаше, докато момчетата се задомят и Зак порасне дотолкова, че да може да се грижи сам за себе си, вероятно щеше да бъде твърде стар, за да се издигне в по-висок чин.

Но не можеше да ги остави. Единствените хора, на които наистина държеше, бяха тук.

А Роуз?

Нямаше намерение да й казва толкова много неща.

Още повече че не очакваше такова разбиране от нейна страна. Беше успял да овладее увлечението си по нея, само като се държеше настрана.

Но само една вечер бе променила всичко това.

Ех, защо не беше в стаята, когато тя бе преобърнала масата? Представяше си лицата на братята си. Джеф бе свикнал с безволеви жени, които никога не възразяваха на мъжете. И нямаше начин да не бъде такъв. Майка им никога не бе възразявала на баща им. Монти очакваше хората да му се подчиняват, но уважаваше всеки, който му се противопоставяше. Джордж не знаеше какво да мисли за Хен. Никога не бе знаел.

Щеше да им трябва известно време, докато свикнат, че Роуз умее да отстоява исканията си.

Спомни си за профила й, докато нареждаше чините. Усети, че го облива позната топлина. Странно защо тя го бе отпратила толкова лесно. Срещал бе стотици жени преди и по време на войната, някои красиви, друг готови да направят всичко за сина на високия, хубав прословут Уилям Хенри Рандолф, но бе успял да устои на изкушенията.

Но на Роуз не можеше да устои.

Спомни си за безкрайното пътуване от Остин, за часовете, прекарани в опити да съсредоточи мислите си върху ранчото, колко често я бе търсил с поглед, усилията да потисне вълнението си, когато говореше, държанието си, мислите си.

Но сега всичко беше различно. Всичко друго избледня. Не виждаше нищо друго освен Роуз, не мислеше за нищо друго освен за нея, не искаше нищо друго освен нея. Тя сякаш го бе омагьосала и го караше да върши не ща, които той не искаше.

Колко лесно можеше да протегне ръка и да я докосне.

И колко глупаво!

— Знае ли Джордж, че си тук, навън?

— Казах му.

— Той какво отговори?

— Не го попитах.

Монти се ухили.

— Харесва ти да се забъркваш в препирни, а?

— Не обичам препирните — отвърна Роуз, изненадана, че той казва такова нещо.

Монти отново се засмя.

— Изхвърли цялата вечеря на пода само защото не ти харесаха нашите обноски. После ми носиш вечеря, след като Джордж и Джеф ме изгониха, и твърдиш, че не обичаш препирните.

— Джордж не те е изгонил.

— Точно това направи — той и онзи самодоволен лицемер.

— Трябва да се опиташ да бъдеш търпелив с Джеф.

Монти изсумтя.

— Да понесеш загубата на ръката си сигурно е ужасно тежко. А що се отнася до Джордж, той само искаше да се увери, че се отнасяте с мене както трябва. Не му беше приятно да те отпраща навън.

— Не го вярвам.

— А трябва. Той ми каза, къде да те намеря.

— Защо го е направил? Изобщо не го интересува дали си лягам гладен, или не.

— Грешиш. Той ми каза също така, че е по-добре да ти донеса вечерята в дълбок съд, защото иначе кучетата ще я нападнат, преди още да съм извървяла и половината път до тебе.

Макар да беше изтощена, Роуз не можеше да заспи. Въртеше се и се обръщаше в леглото, докато чаршафите се усукаха, а тънкото одеяло падна на земята. Вслушваше се във всеки звук, но къщата бе потънала в тишина още преди повече от час. Съмняваше се дали би чула мъжете, дори и ако разговаряха на висок глас. Къщата не изглеждаше нещо особено, но явно бе здраво построена.

Бе заключила вратата долу. Не беше сигурна дали иска да държи мъжете вън или себе си вътре, но й беше необходимо да знае, че е в безопасност от конекрадците.

Монти спеше навън. Явно момчетата се редуваха да спят някъде в шубрака. Нещо като пост за наблюдение. Тази мисъл я накара да се почувства по-добре, но и я разтревожи. Никога не се бе плашила от нападения, дори по време на войната. А сега между ужасния Кортина и тях стоеше само Монти. И Хен, който стреляше по онези, които се опитваха да крадат кравите им.

И Джордж. Роуз не смяташе, че той обича да стреля по хора, но знаеше, че не би позволил на никого да нарани семейството му или да му отнеме собствеността. А в момента тя беше част от семейството. Мисълта за това я накара да се чувства в още по-голяма безопасност, отколкото преди баща й да замине за бойното поле.

Джордж беше много привързан към семейството си — доколкото й бе известно, то беше единственото нещо, към което беше привързан, но не виждаше подобна преданост от страна на останалите. Те не съзнаваха, че имат запазено място в сърцето му; че всичко, което правят, всичко, което искат, всичко, което ги наранява, дълбоко въздейства на Джордж, понякога много повече, отколкото въздейства на тях. Джеф и Монти скоро щяха да забравят за препирнята си. Щяха да се спречкат още много пъти. И скоро щяха да забравят за това.

Но Джордж нямаше да забрави. Той мъчително щеше да търси начини да обедини семейството, докато те безразсъдно щяха да продължават да го разбиват. Толкова се ядоса, та й се прииска да им каже, че ако не положат усилия да се помирят заради себе си, то поне да опитат да го сторят заради Джордж.

Но тя нямаше право. Тя беше външен човек. Само щеше да влоши нещата.

И без това вече бе говорила прекалено много. Потръпна, като си помисли какво бе надрънкала на Джордж и собствените му братя. Извади късмет, че той не я застреля на място.

Роуз стана от леглото и отиде до мъничкия прозорец. Погледна навън. Нямаше много за гледане. Непроходима стена от храсталаци се простираше в продължение на мили във всички посоки. Там би могло да има какво ли не и тя изобщо нямаше да разбере.

Полазиха я ледени тръпки.

Луната осветяваше земята с изумително силна светлина. Странно. В града винаги беше толкова тъмно нощем. Другите сгради се виждаха само на светлината на някой прозорец. А тук можеше да види дори неподвижните листа на дърветата в топлата нощ. Всичко беше абсолютно неподвижно, толкова спокойно и тихо, толкова отдалечено от нещата, които я заплашваха.

Хората в Остин не изглеждаха страшни сега. Чудеше се защо се е притеснявала от начина, по който жените я гледаха, когато вървеше по улицата; за това, че си шушукаха зад гърба й; за нещата, които Люк и приятелите му биха могли да направят.

Нищо не я плашеше вече. Не й беше приятно, ядосваше се, но не се плашеше. Поне докато беше тук. Поне докато Джордж беше тук и я закриляше.

Дори и изминалата вечер не изглеждаше толкова неприятна. Това бяха силни, упорити мъже, които вършеха трудна работа, опитваха се да привикнат към нравите на други силни мъже, да обуздаят буйния им темперамент и да пречупят волята им за доброто на всички. Това, разбира се, усложняваше нещата, но беше вълнуващо. Това не бяха безобидни кавгаджии. Те не бяха измамници, мошеници, обърнали се срещу закона и идеите, а привърженици на новото. Добри, силни мъже, които се опитваха да разберат кое е най-доброто за тях.

Не можеше да си представи по-голяма награда от това да бъде част от едно голямо семейство, което работи заедно за доброто на всички. Би могла да понесе пререканията, но не можеше да стои настрана. Тя самата обичаше предизвикателствата.

Трите години след смъртта на баща й бяха заличали всякаква сантименталност в нея. Последвалите сътресения след заминаването на семейство Робинсън от Орегон, смъртта на баща й, след която обществото се отдръпна от нея и фалитът на банката, оставил я без пукнат грош, сигурно биха сломили всеки друг на нейно място.

Но дори когато нещата изглеждаха най-мрачни, тя не бе престанала да се надява, че един ден ще има свой собствен дом и семейство.

А това тук беше мястото, което искаше да направи свой дом.

Ти си само домашната помощница, напомни си тя.

Роуз почувства, че вълнението й намалява. Как стана така, че толкова бързо се привърза към това семейство? Не я бяха посрещнали добре. Не чувстваше вече гнева им, а по-скоро страха, който се таеше в самата нея.

Бяха безстрашни. Не се бояха от нищо и от никого. Може би точно заради това ги харесваше. Дори Зак се бе втурнал в гъсталака, където прекара почти целия ден, без да се поколебае нито за миг. Колко е хубаво да си така уверен, така сигурен. Не можеше да си спомни, какво означава да живееш, без да се страхуваш, да си абсолютно убеден, че утрото ще настъпи и че ти предстои още един хубав ден. Тези мъже не съзнаваха каква голяма благословия е това.

Но тя го съзнаваше, както и истината, че ако устои на своето, никога няма да напусне това място.

Джордж реши, че още няма да става. Необходимо му беше малко време за размисъл. Сънят му го беше разтревожил.

Той смяташе, че е много разумен човек. Гордееше се, че гледа критично на нещата и взима обективни решения. От време на време се налагаше да внася неочаквани изменения в плановете за живота си, но никога не се бе оставял да го носи течението и да изпуска от поглед целите си.

Докато не се появи Роуз.

Не че беше направила нещо особено. Освен че изглеждаше пленителна, както никоя друга срещана от него, противеше се като петле, ако се почувстваше пренебрегната и готвеше най-вкусните ястия, които някога бе ял.

И караше кръвта във вените му да лудува.

Може би именно това беше причината за съня. Често бе сънувал жени. Понякога сънищата му бяха предизвикани от разговорите около огъня. А друг път, защото тялото му се опитваше да му напомни, че природата не му е отредила да живее сам. Само че никога не бе сънувал нещо подобно.

Беше женен. За Роуз. Не можеше да определи къде точно живееха. Къщата представляваше нещо средно между Ашбърн, родния дом на семейство Рандолф във Вирджиния, и няколко от къщите, в които бе живял на квартира по време на войната. Доколкото си спомняше, живееха във Вирджиния. Странно, но братята му им бяха деца. Непрекъснато се караха, но сънят като цяло беше приятен. Доволен беше, че е женен за Роуз, че се грижеше за голямото си имение и че има много синове. Този сън отразяваше всичко, от което Джордж се боеше най-много на света.

Това го накара да се събуди преди зазоряване, а сърцето му да тупти учестено. Това го накара да лежи в леглото и да се мъчи да намери обяснение.

Единствено Роуз бе причината. Трябваше много да внимава съблазнителното й присъствие да не го подведе да си въобрази, че иска именно онова, което впоследствие би го направило нещастен. Никога не беше и помислял, че може да си изгуби ума до такава степен, дори и по толкова привлекателна жена като Роуз. Нямаше да има голям успех като глава на семейство, ако не се научеше да бъде по-малко емоционален.

Скръцването на вратата сложи край на вътрешния му кръстосан разпит.

— Време е да ставаш — каза Хен, който влезе в стаята с леген гореща вода и кофа студена.

Сетне стана и Тейлър. Зак не помръдваше. Джеф се надигна и затътри крака по пода. Монти скочи и се отправи към вратата, като очевидно възнамеряваше да отиде право в кухнята. Хен му подаде легена.

— Това пък за какво е? — раздразнено попита той.

— Мис Торнтън ти го изпраща заедно с поздравите си. Навярно това означава, че трябва да се обръснем, преди да седнем около масата.

— Да бъда проклет, ако…

— Вероятно ще бъдеш — прекъсна го Джордж, — ако не овладееш темперамента си. Защо не се сдобриш с мис Торнтън, вместо да съсипваш всичко, което тя направи.

— По дяволите, Джордж, мислех, че си наел домашна помощница. Тази жена е по-лоша и от бавачка.

— На тебе изглежда действително ти трябва бавачка — отговори Джордж. — Гледал ли си се напоследък в огледалото?

Хен услужливо откачи огледалото от стената и го задържа пред Монти.

— Господи — възкликна той. — Ще изплаша дори испанска проститутка.

— Говоря ти го от години — рече Хен. — Ето затова не можеш да си намериш…

Монти скочи върху брат си и двамата се сборичкаха на пода. Джордж едва успя да вземе огледалото.

— Тейлър, тъй като ти и Зак не се бръснете, можете да се облечете и да помогнете на мис Торнтън.

— Аз имам брада — рече Тейлър. — И аз трябва да се избръсна.

Джордж протегна ръка, за да попречи на Джеф да произнесе думите, които се канеше.

— Добре, излиза, че само Зак ще помага на Роуз. Тейлър и аз ще използваме един леген.

— Няма да отида там самичък — заяви Зак.

— Ако разтървеш Монти и Хен, можеш да използваш моя леген — рече Джеф.

Зак погледна боричкащите се на пода момчета. Те бяха доста по-едри от него и много по-силни. Преди Джордж да успее да го спре, Зак грабна ведрото със студената вода и го изля върху главите им.

Грубиянски викове отекнаха из стаята.

— Донеси още вода, преди да са те разкъсали на парчета — нареди Джордж, като едва се удържаше да не прихне. — И потърси някое друго огледало. Не можем всички едновременно да се гледаме в едно.

— Ти го накара да го направи — каза Монти на Джеф.

— Джеф не е виновен — намеси се Джордж. — Зак би сторил какво ли не, за да остане с нас. И още — иска да се отнасяме с него като с мъж.

— Не си е направил добре сметката — рече Монти. — Аз нямам нищо против да помогна в приготвянето на закуската.

— Мислиш ли, че тя ще те иска? — запита Джордж. — Снощи й причини доста неприятности.

— Мисля, че не й пукаше.

— Ами — възрази Джеф. — Жените са крехки. Те не могат да изтърпят неща, които мъжете дори не забелязват.

— Не всяка е толкова крехка — рече Джордж, като се опасяваше, че ще изтръгне от Монти зле подбран отговор. — Според мен мис Торнтън умее да се грижи за себе си.

— Има само още едно огледало — съобщи Зак, като влезе в стаята и тръшна вратата под носа на кучетата, които се канеха да го последват. — Нейно е и каза, че не го предава.

— Не се казва „предава“ — поправи го Джеф.

— Роуз не ме поправя, а знае много повече от теб — сопна се на брат си Зак.

— Как така не те поправя? — учуди се Джордж.

По изражението на Зак пролича, че е говорил прекалено много.

— Вчера беше, след като вие излязохте. Заявих, че не ми харесва, дето Джеф непрекъснато ме поправя и тя обеща никога вече да не ме поправя — обърна се той към Джеф. — Казах някои направо ужасни неща само за да видя дали ще удържи на обещанието си и тя удържа.

— Роуз винаги удържа на думата си — рече Джордж по-скоро на себе си, отколкото на братята си. — Изглежда жена с чисти идеали и силен характер.

— Ние искахме някой само да готви и да чисти — отбеляза Джеф.

— Вероятно един ден ще се радваме, че сме получили нещо повече — отговори Джордж.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не знам. Чувствам го.

— Престанете да дрънкате, а се бръснете — прекъсна ги Монти. — Умирам от глад и се обзалагам, че тя няма да пусне никой в кухнята, ако не е избръснат гладко като бебешко дупе.

— И да си облечете чисти ризи — напомни им Зак.

— Нямаме чисти — изтъкна Хен.

— Облечете си онези, с които бяхте снощи — посъветва ги Джордж. — Няма да е лошо.

— А довечера и утре вечер? — попита Хен.

— За това ще мислим по-късно.

— Не беше необходимо да се притесняваме за бръснене и чисти ризи, докато готвех аз — отбеляза Тейлър.

— Само се притеснявахме да не пукнем — озъби се Монти.

— Оценяваме старанието ти — каза Джордж, като се надяваше, че Тейлър действително му вярва, — но трябва да признаеш, че Роуз е много по-добра готвачка.

— И е по-хубава — добави Монти, комуто явно доставяше удоволствие да дразни по-малкия си брат.

— Всички вън — нареди Джордж. — Няма да отлагам закуската си, ако смятате да се сбивате.

— Среши си косата, Зак — каза Джеф. — Тя няма да те търпи на масата с този вид на настръхнал от ужас рис.

— Не ме е страх от рисове.

— Стига сте се заяждали — намеси се Джордж. — Гладен съм.

Шестимата се изнизаха през вратата и след малко видяха Роуз да нарежда дърва за огън под казана за пране.

— Преди да седнете на масата, искам да напълните този казан с вода. И искам да сложите вътре всичко, освен дрехите на гърба си.

— По дяволите! — изруга Монти.

ПЕТА ГЛАВА

— Не може ли след закуска? — попита Джордж. Беше гладен не по-малко от Монти и заповедта да напълнят с вода казана за прането и да донесат всичките си дрехи, преди да се нахранят, го ядоса.

— Помислих си го — отговори Роуз, — но как да ги задържа, след като се нахранят?

— Можеше да ги попиташ.

— Можех — призна Роуз, — но така е по-лесно.

— Да не би да я оставиш да и се размине? — поиска да разбере Монти.

— Какво да й се размине? — сопна се разгневен Джордж. — Вие гласувахте да наемем домашна помощница. Прането влиза в задълженията й. Щом искаш да свърши работа, дай й възможност.

— Да си го свърши сама. Нямам намерение да я спирам.

— Няма ли да ти е неприятно да рови из нещата ти?

Очевидно тази мисъл не бе минавала през главата на Монти.

— Аз не искам никой да ми рови из нещата — заяви Хен.

— Може да прави каквото си иска с моите дрехи — рече Зак. — Аз дори не ги харесвам.

— Никоя жена не може да пипа нещата ми — отсече Тейлър.

— Сигурен съм, че тя не иска да го прави — каза Джеф. — Вероятно ще използва пръчка.

— Момчета, донесете си дрехите — рече Джордж. — Джеф и аз ще се заемем с водата.

— Имаш ли нещо против да ми донесеш нещата? — обърна се Джордж към Хен.

— Не. Ще ти помогна веднага, щом свърша.

— О, по дяволите, ще дойда с теб за вода — рече Монти.

— Джеф ще го направи — каза Джордж, като погледна особено изпитателно Монти. — Ти виж дали Зак и Тейлър няма да оставят половината си дрехи под някоя дъска на пода.

— Не трябваше да оставяш да й се размине — настоя Джеф, докато отиваха към кладенеца.

— Какво да й се размине? — попита Джордж.

— Това, че ни командва, сякаш е някой генерал, а ние сме редници.

— Предполагам, че няма да го прави, когато почувства, че искате да й помагате — отговори Джордж.

— Не бива да я поощряваш да издава заповеди. Ти трябва да го правиш.

— По дяволите, нали затова я наех — сопна се Джордж, като пусна ведрото в кладенеца. Щом чу плисъка на вода на дъното, започна да го изтегля. — Не искам да се безпокоя за готвенето, чистенето и другата домакинска работа.

— Да, но тя започна да се самозабравя.

— Щом е така, можем да я уволним и да наемем друга.

Джордж подаде първото ведро на Джеф и пусна второто в кладенеца. Водата се разплиска отново и той пак издърпа ведрото.

— Това е нашият дом, Джеф, и ние решаваме какво да стане. Но когато наемеш някого на работа, не може да му вадиш душата и да очакваш той да бъде доволен.

— Изобщо не ме интересува дали е доволна.

— В такъв случай допускаш голяма грешка — Джордж извади ведрото от кладенеца. — Хайде. Колкото по-бързо напълним казана за прането, толкова по-скоро ще ядем.

— Ще трябва още няколко пъти да ходите да пълните вода — отбеляза Монти, след като изляха водата в казана. Той още стоеше там, където го бяха оставили и гледаше втренчено Роуз.

— Тогава вземи едно ведро и помогни.

— Мислиш, че е приготвила закуската и я държи топла, докато чака да свършим всичко това? — запита Монти, докато се връщаха заедно към кладенеца.

— Да.

— По дяволите. И Хен каза същото.

— Струва ми се, че не искаш да чакаш още двадесет минути, а? — попита Джордж.

— Не, но като знам, че закуската е там и ни чака, докато тя ни кара да търчим като роби, коремът ме свива.

Роуз наблюдаваше как Джордж и брат му изливат последните ведра вода в казана за прането. Хен помагаше на Зак да разпределят дървата така, че огънят да обхване казана от всички страни. Тейлър с настървение търсеше мръсните дрехи. Вероятно се надяваше, че ако й намира повече работа, ще я принуди да се върне в Остин.

Роуз беше спокойна. Те вършеха всичко в много по-добро настроение, отколкото бе предполагала. Съзнаваше, че го дължи на Джордж.

Чудеше се какво мисли той за нея. Бе забелязала пронизващия, сърдит поглед, който й отправи, когато издаде заповедта си. Беше я подкрепил, но беше ясно, че привързаността му към семейството си оставаше непроменена.

Роуз обичаше да го наблюдава заедно с брат му. Толкова много й напомняха за семейство Робинсън. Живяла бе с тях до седемнадесетгодишната си възраст — достатъчно дълго, за да отгледат от три до осем деца. Вечно нямаха пари, но единственото, което ги правеше щастливи, беше да се съберат около мистър Робинсън, да разговарят, да се смеят и да се надпреварват кой да привлече вниманието му.

„Катерят се по него като кученца по майка си“, често казваше мисис Робинсън.

Роуз често мислеше с копнеж за семейството, което искаше да има, когато порасне. Три момчета и три момичета. Първо момчетата, за да могат да помагат на баща си, а момичетата по-късно, за да може да ги глези. Не искаше да има голяма разлика помежду им. Нали трябваше да играят заедно, докато пораснат. Мисълта за самотното й детство й причиняваше болка. Естествено, всички щяха да бъдат самостоятелни да се борят за своето място под слънцето, но и всяко щеше да разчита на баща си, ако нещата се усложняха. А той винаги ще е при тях. Винаги. Защото семейството ще бъде много по-важно за него от всичко останало на света.

Джордж щеше да бъде точно такъв баща. Той забравяше за вътрешното си безпокойство само когато се занимаваше с проблемите на братята си. Не го съзнаваше, но семейството беше единственото му спасение. Роуз се чудеше как да му го каже. Но се съмняваше, че ще й повярва, дори и да му го кажеше.

Чудеше се дали момчетата имаха представа, колко много означаваха те за него. Вероятно не. Изглеждаха прекалено заети със собствените си ядове. Само Джордж беше в състояние да забрави за грижите си и да се съсредоточи върху проблемите на другите.

Ах, защо не съсредоточи вниманието си върху мен.

Опитала се бе да не мисли за това. Излишна загуба на време. Тя се бе обвързала със семейството му поради нуждата, която изпитваха един от друг. Не трябваше да допуска грешката да си въобразява, че може да остане при тях по други причини. Но каква болка само й причиняваше мисълта, че той се интересува от нея единствено, защото работи за него.

Щом не можеш да понесеш това, кажи му да те върне в Остин. Но преди да го сториш, си припомни, че колкото и лошо да се държат, това е нищо в сравнение с Остин.

Само че тя искаше повече. Чудеше се дали някой щеше да я погледне с онази обич и загриженост, която се четеше в очите на Джордж, когато погледнеше братята си. Чудеше се дали някой би се отказал от нещо, което силно желаеше, или поне от част от него, заради нея.

Не и в Тексас. Не и там, където тя винаги щеше да бъде онази проклета янки.

— Много си досадна, но готвиш добре — каза Монти, като лапаше закуската толкова въодушевено, че Джордж трябваше да му напомни да внимава за обноските си.

— Затова не трябва да готви толкова вкусно — отговори той с пълна уста. — Никога не съм мислил, че яденето може да бъде такова удоволствие.

— Ако се тъпчеш така всеки ден, конят ти скоро ще откаже да те носи — рече Джеф.

— По дяволите, бих вървял пеша до Рио Гранде, за да ям такава храна.

— А ти, Хен?

— Храната е хубава, но не бих отишъл пеша толкова далече. Ще ми излязат мазоли, големи колкото яйца на опосум.

— Нали знаеш, че не съществува такова нещо — каза Зак.

— Разбира се, че знам, но може би Роуз не знае. Канех се да я помоля утре да ни изпържи омлет от яйца на опосум, а ти развали номера.

Зак се засмя весело.

— Дори и едно градско момиче знае, че опосумът не снася яйца. А ти знаеш ли, Роуз?

— Мис Торнтън, млади човече — поправи го Джордж.

— По-лесно за всички ще е да ме наричат Роуз — рече тя. — И… да, знам, че опосумът не снася яйца. А ти знаеш ли, че любимата храна на мечката е свинското?

— Нещо ме занасяш.

— Съвсем не — увери го Роуз. — Изяж си закуската. Ако се наложи да я изхвърля, мечките ще бъдат тук още преди да е дошло време за вечеря.

— Тук не съм виждал мечки.

— Не ти и трябва да виждаш мечка, която яде свинско. Те обичат да хрускат момченца.

— Пак ме занасяш — оплака се Зак.

— Малко. Но ще сключим с теб една сделка. Ти ще ми кажеш кога Хен се занася с мен, а аз вече няма да ти разказвам небивалици.

— Хен няма да го направи, но Монти ще го направи.

— Тогава да се съюзим срещу Монти.

— Ако продължаваш да готвиш така, можеш да правиш каквото искаш — рече Монти, като пъхна последното парче бисквита в устата си, преглътна и последната капка мляко и се надигна от мястото си. — В седем ще се върна гладен като мечка.

— Забрави да помолиш да те извини — изчурулика Зак.

— Кравешка фъшкия — измърмори под носа си Монти, докато сядаше отново. — Може ли да ме извиниш, мис?

— Да. А „Роуз“ би било още по-добре.

— И аз трябва да ставам — надигна се Хен. — Не мога да оставя Монти сам срещу всички онези конекрадци.

— Онези Макклендън постоянно се опитват да изхранват семействата си, като крадат нашите крави — обясни Джеф.

— Имате ли някакви по-специални желания за вечеря? — попита бързо Роуз, като видя, че двамата близнаци поглеждат към Джеф свирепо.

— Пуйка — обяви Монти. — Знам едни дъбове край реката, където живеят сума ти пуйки.

— Ако довечера донесеш няколко, за утре сутринта ви обещавам печена пуйка.

— По дяволите, може и да не си толкова лоша, в края на краищата.

— Видя ли, че не е трудно човек да се спогажда с нас?

— Само докато ви тъпча с храна.

— Ако искаш, направи списък на продуктите, които ще ти бъдат необходими — обърна се Джордж към Роуз. — Монти не може да носи пуйки всяка вечер. Следващата седмица ще изпратя някого в града. Джеф, искам да поговоря с теб — той отново се обърна към Роуз. — Зак и Тейлър ще останат и ще ти помогнат за прането.

— Няма да мъкна вода като някое бебе — избухна Тейлър.

— Ти се занимаваш с домашната работа от години — каза Джеф. — Какво разбираш от яздене и стрелба?

— Много повече, отколкото ти си научил в онзи североамерикански затвор — озъби се в отговор Тейлър.

Джеф пребледня като смъртник.

Монти и Хен тихо се измъкнаха.

— Необходим ми е само един помощник — обади се Роуз. — Зак ще свърши работа.

— Защо все аз? — проплака той.

— Защото трябва да измислим някакъв номер на Хен заради яйцата на опосума — каза Роуз, — а не можем да го направим, ако теб те няма целия ден. Освен това, аз нямам представа от живота на открито. Трябва да науча много неща. Току виж съм се опитала да издоя бика.

Зак реагира на думите на Роуз с презрение.

— Нали няма да стоя в къщи всеки ден? — обърна се той към Джордж.

— Не.

— Добре. И въпреки това тази работа не ми харесва.

— Тейлър, ти и Джеф оседлайте конете. Идвам веднага, след като поговоря с мис Торнтън.

— Да ти оседлая ли коня? — попита Зак.

— Но ти не можеш… — започна Джеф.

— Разбира се — отговори Джордж. — Само не оседлавай онзи, буйния. След случилото се вчера, той вероятно само чака удобен случай да ме захапе за крака.

— Кой ще стигне пръв до оградата — викна Зак и хукна навън. Тейлър се стрелна по петите му.

— По-добре ги дръж под око, Джеф.

— Защо? Те няма да ме слушат за нищо.

— Наблюдавай ги отблизо. Създаваш неприятности само като си отвориш устата.

— Знам, че го прави несъзнателно — каза Роуз, след като Джеф излезе, — но като че ли търси онова, което ще ги засегне най-много.

Джордж се намръщи и тя прехапа език. Пак забрави, че не бива да говори толкова откровено. И без това все ги командваше, все им нареждаше какво да правят. Никой не обича непознат човек да критикува братята му, дори и да има основание.

— Не се ли чувстваш добре близо до него?

— Да, но не заради ръката му. Ти обичаш братята си дори когато не одобряваш поведението им или си им ядосан. А с Джеф не е така.

Отново допусна грешка. Ще се научи ли някога да не избъбря всичко, което мисли?

— Грешиш. Джеф държи на семейството повече от мен. Всъщност аз нямаше да се върна тук, ако не беше той.

— А къде щеше да отидеш?

— Щях да се запиша в армията и щях да се бия срещу индианците.

Роуз остана толкова изумена от думите му, че не знаеше какво да каже.

— Но това означава, че ще бъдеш в Съюзническата армия — тя не можеше да повярва, че той би направил такова нещо, след като четири години се бе сражавал в Конфедералната армия.

— Армията на Съединените щати — поправи я Джордж. — Винаги съм мечтал за военна кариера. И мисля отново да постъпя в армията, ако се махна оттук.

— Няма ли да ти бъде трудно да издържаш жена и семейство при това положение?

— Нямам намерение да се женя и да създавам семейство.

Все едно й изкара въздуха с юмручен удар. Мислите му бяха заети изключително със семейството му. Съвсем естествено беше да иска да създаде собствено семейство.

— Мислех си само… С толкова много братя… Поел си такава отговорност…

— Именно затова не искам семейство — рече Джордж. — Съзнавам какво бреме бяхме за родителите ни. И за какво? Седмина сина, които не могат да се понасят. Това изобщо не ме привлича.

— Но защо избра армията? — попита Роуз, неспособна да възприеме нито думите, нито съкрушителното им значение.

— Това е работата, за която ме бива. Освен това ми позволява да правя, каквото поискам.

— Но няма ли да ти липсва семейната обич и приятелството?

— Ти не си била в армията и не знаеш, че сраженията създават изключителни приятелства между мъжете. Там поверяваш живота си на някои приятел, защото знаеш, че и той ще даде живота си за тебе. Тези чувства са силни като чувствата между мъж и жена, но не те задушават. Съпругата и децата се държат здраво за теб и изсмукват силите ти. Те се хранят от теб както животно с жертвата си. А мъжете не го правят.

Зак дотърча с коня му.

— Добре ли го оседлах? — попита той с блеснали от вълнение очи.

— Отлично — отговори Джордж, като не спомена за един хлабав ремък и за гънките по покривалото на седлото.

— Хен му сложи юздата, но останалото направих аз.

— Явно трябва да дам кон и на теб.

— Наистина ли?

Момчето толкова се развълнува, че пусна юздите и се хвърли в обятията на Джордж. Хен се възползва от възможността и затегна ремъка. А Роуз си помисли, че Джордж ще спре точно зад първия храст и ще оправи покривалото на седлото.

— Веднага щом ни се удаде сгоден случай и ще подгоним мустанги. Монти каза, че видял голямо стадо от другата страна на реката.

— Може ли и аз да дойда с вас? Искам сам да си избера кон.

— Разбира се, че можеш… — започна Джеф.

— Ще видим — прекъсна го Джордж. — Но някой трябва да стои тук, за да пази Роуз, ако се появят бандитите, докато ни няма.

— Искам да е черен — продължи Зак, явно безразличен към евентуалната опасност, застрашаваща Роуз. — Тогава никой няма да може да ме види, като се промъквам нощем.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Джордж.

— Щом говориш така, значи няма да ме вземеш — рече плачливо Зак.

— Наистина няма да те взема, ако непрекъснато хленчиш — строго каза Джордж. — А сега трябва да тръгвам. Прави всичко, каквото ти нареди Роуз. Ще говорим за коня ти довечера.

Докато ги гледаше как се отдалечават с конете, Роуз се чувстваше като удавница, която се потапя за трети път. Джордж й бе казал, че се стреми към военна кариера. Освен това беше настроен зле към всичко, което намирисваше на дом и семейни задължения. Не желаеше да се обвързва. А Роуз се бе заклела да не се омъжва за военен. Баща й рядко се свърташе у дома. Не вземаше семейството си със себе си, защото казваше, че е опасно и ще го разсейва. Целият й живот бе преминал в очакване той да се върне за малко у дома и в броене на дните, оставащи до пристигането му. А сега разбра, че Джордж желае военна кариера, а не семейство.

Изненада се, че това така силно я обезсърчи. Знаеше, че го харесва, че разчита на него и че той е заел централно място в мечтите, ума и сърцето й. Но едва сега разбра, че това не бяха само мечти, а надежди. Несъзнателно бе заложила бъдещето си в ръцете му. А той по най-категоричен начин й го бе върнал обратно. Разбра, че всичко е изгубено. Като кораб, чийто кормчия е изхвърлен зад борда при сблъсък с подводна скала. Бъдещето й зееше пред нея, пусто и изпълнено с опасности.

— Голям куп мръсни дрехи натрупахме — отбеляза Зак, като прекъсна мислите й. — Всичките ли ще изпереш днес?

— Да — отговори Роуз.

— Не е необходимо. Няма да ти се сърдят.

— Искаш да кажеш, че на тебе не ти се работи — продължи тя. Почувства се малко по-добре. Винаги, когато разговаряше със Зак, се чувстваше добре.

— Е, така е — призна Зак с нагла усмивка. — Прането изглежда страшно много.

— Изперем ли го веднъж, после няма да го оставяме да се замърсява до такава степен.

— Защо жените винаги държат толкова много на чистотата? И мама все ми вадеше душата за това. След като умря, не се къпя повече от веднъж в месеца и пак пораснах жив и здрав.

— Да, но миришеш — рече Роуз и сбърчи нос. — А сега се размърдай и ми донеси още дърва. За да се смъкне тази мръсотия, е необходима вряла вода.

— Аз не виждам нищо лошо в мръсотията — мърмореше той, докато излизаше. — И на Господ сигурно му е харесвала. Защото е създал доста от нея.

Роуз огледа кухнята. Нещо в стаята я притесняваше, но не можеше да определи точно какво. И това започна да я безпокои. Беше първият й пълен ден в ранчото и имаше прекалено много работа, за да се разсейва с неясни усещания. Трябваше да работи всяка минута, ако искаше да е готова, когато се върнат мъжете. Ако намеренията й се осъществяха, тя щеше да има преднина пред тях.

И все пак, когато влезе в килера, за да потърси консервираната храна, тя изпита същото усещане. В мига, в който се върна в кухнята, разбра на какво се дължи то. Помещението беше твърде малко, за да заеме цялото пространство в тази половина на кухнята. Беше толкова очевидно, че се зачуди как не го е забелязала досега.

Защото беше прекалено заета, разтревожена, разстроена и изплашена, за да забележиш каквото и да е, ако не ти го тикнат под носа. Тя се загледа в междинната стена и моментално видя вратата. Почти цялата беше покрита с дебели палта и мушами, окачени на множество дървени гвоздеи. Трябваше да направи някакви промени. Кухнята не беше място за връхни дрехи.

Роуз откачи едно от палтата и натисна дръжката на вратата. Не беше заключена, но трябваше да свали още две палта, преди да отвори широко вратата.

Озова се в спалнята на мисис Рандолф. Стаята беше голяма колкото кухнята и пълна с мебели, каквито Роуз не бе виждала през живота си. Няколкото порцеланови и кристални изделия й бяха подсказали, че на времето семейство Рандолф са били богати. Тази стая й показа какво е представлявал интериорът в дома им във Вирджиния. Очевидно мисис Рандолф бе донесла всичко от спалнята си там — от покритото със сатен и отрупано с възглавници огромно легло с балдахин до няколкото килимчета, които покриваха грубия дъсчен под. Някой дори се бе опитвал да постави тапети на стените, но се беше отказал, след облепянето на гладките вътрешни стени. Външната стена от дърво и хоросан беше закрита от натрупани мебели и пердета. Брокатени пердета и гирлянди висяха по тесните и високи прозорци, предназначени по-скоро за отбрана, отколкото за красота. Столове, шкафове, гардероби и едно канапе се съревноваваха за ограниченото пространство в стаята. В другия, плътно долепен до килера ъгъл на стаята, имаше врата, която сигурно водеше към складовото помещение.

Роуз застана в средата на стаята, въпреки че имаше чувството, че нарушава някаква неписана забрана. Всичко бе покрито с прах и фин тексаски пясък. Момчетата сигурно не бяха влизали тук, откакто бе починала майка им. Тя си помисли, че това е един вид светилище или само част от живота им, която бяха запазили непокътната. Не трябваше да разпитва Джордж. Ако искаше, той сам щеше да й каже.

Мина й през ума, че това би могло да бъде нейната стая, но знаеше, че никога няма да спи тука. Стаята щеше да си остане затворена като паметник на всичко, което се е провалило в миналото на семейство Рандолф.

— На хоризонта се виеше тънка струя дим.

— Мислех, че е свършила с прането отдавна — отбеляза Хен.

— Вероятно не е имала време, защото е гледала Зак — рече Джеф.

— Имахме доста мръсни дрехи — изтъкна Джордж.

— Ако ни чака да ги прострем вместо нея, аз се махам — заяви Монти.

— Господи — възкликна Джордж. — Та ние нямаме въже за пране. Не може да е изсушила всичко.

— Исусе Христе! Това означава, че всичко, което притежавам, е мокро — изстена Монти. — Какво ще облека?

— Какво им има на дрехите, с които си облечен сега? — попита Джеф. — Носил си ги само една седмица.

— Я млъквай — изръмжа Монти. — Ти да не би да миришеш по-добре.

— Ако вие двамата започнете да се карате отново, ще стоите навън, докато се сдобрите — каза Джордж. — Стига ми толкова за днес.

— На мене също — добави Тейлър. — По-лоши сте и от момичетата.

Монти насочи коня си към Тейлър, но момчето вече отиваше към ограденото място за добитъка.

— Няма да има караници, ако Джеф остави на мира Монти — рече Хен.

— Не бих го закачал, ако мислеше, преди да си отвори устата — възпротиви се Джеф.

— Трябваше да останеш във Вирджиния — рече Хен с блеснали от гняв очи. — Мисля, че Тексас никога няма да ти хареса. А и той няма да те хареса.

Той пришпори коня си и се понесе в галоп след Монти и Тейлър.

Джеф и Джордж яздиха мълчаливо около минута.

— Ти съгласен ли си с тях? — троснато попита Джеф.

— По дяволите, Джеф, кога ще престанеш да отравяш всичко, което кажеш? Момчетата са убедени, че ги мразиш.

— Нямаше да говоря така, ако не ме интересуваха. Би трябвало да го знаят.

— Но не го знаят. Дори и Роуз го забеляза.

Изведнъж Джеф се смути и се скова. Джордж разбра, че е допуснал грешка, като е намесил Роуз в спора.

— Можеш да се пъчиш като крастава жаба, колкото си искаш, но ако някой непознат те види само веднъж, отстрани изглежда много по-неприятно, отколкото си мислиш — продължи Джордж.

— Нямам намерение тя да ми бъде съдник.

— Нито пък аз или момчетата.

— Нямах предвид…

— Не ти е било лесно, Джеф, никой не го отрича, но си жив. Можеш да вървиш. Има стотици хиляди мъже, които биха се считали за щастливци, ако можеха да го правят.

Но сърдитият, мълчалив Джеф скоро престана да занимава мислите на Джордж. Докато яздеше през двора, той видя, че Монти и Тейлър яростно крещят на Роуз. Хен и Зак явно също бяха срещу нея. Той въздъхна ядосан и пришпори коня си.

ШЕСТА ГЛАВА

— Трябва да се отървеш от нея! — изкрещя Монти.

— Тя е луда! — добави Тейлър.

— Направих, каквото ми каза, попитах ги — обърна се Роуз към Джордж, — но нищо не излезе.

— Как ли пък не — избухна Монти.

— Какво ги попита? — поиска да разбере Джордж.

— Тя иска да се изкъпят и да си облекат чисти дрехи преди вечерята — съобщи Зак. — И ти трябва да ги накараш да го направят. Мене вече ме накара.

Колкото и да беше ядосан, Джордж не можа да не се усмихне на възмущението на Зак. Малкият никога нямаше да му прости, ако останеше единственият, които се е изкъпал.

— Ваната вече е пълна с гореща вода — рече Роуз, — и има още достатъчно в легените за миене. Дрехите ви са сгънати на леглата.

— А къде ги простря да съхнат? — запита Джордж.

— Зак намери парче тел. Опънахме я между две дървета, но прането щеше да изсъхне по-бързо, ако имаше слънце.

Тази жена явно беше гениална. Вярно обичаше да командва, но можеше да се разчита на нея да свърши работа без излишно суетене и отегчение.

Не бе като майка им. С нея почти всичко придобиваше измеренията на криза. Необходима й беше помощ дори за да реши какво да облече. Мисълта за майка му го накара да се почувства виновен, че не е бил у дома да се грижи за нея или да поеме от близнаците известна част от отговорността, която сигурно е била прекалено тежка за крехките им плещи.

— Трябва ли наистина да се къпем? — попита Тейлър, като откъсна Джордж от мислите му и го върна към действителността.

— Аз ще се изкъпя — отговори Джордж. — Като си спомня само колко пъти по време на войната бих дал почти всичко за една хубава баня! Не мога да устоя на изкушението да се изкъпя в горещата вода, особено когато тя вече чака в стаята ми.

— По дяволите! — изруга Тейлър, като очевидно прие желанието на Джордж да се изкъпе и за свое.

— Почакай малко — рече Монти и тръгна към кухнята. Върна се след минута, изненадан и възмутен. — Не си приготвила вечерята. Наистина имаш намерение да ни умориш от глад, ако не се изкъпем.

— Ако я бях приготвила толкова рано, щеше да изстине преди всички да са се изкъпали — обясни Роуз.

— Не, нямаше да изстине, защото аз щях да ям сега.

Джордж видя, че изразът „Нали ти казах“ е изписан на лицето на Роуз.

— Аз ще се изкъпя пръв — заяви Хен и перна другия близнак да се отправи към къщата без повече коментар.

— Аз съм след теб — извика Тейлър, очевидно примирен с неизбежното. — Преди водата да е станала много мръсна.

Джордж едва не прихна да се смее: едно толкова мръсно момче като Тейлър се притеснява, че водата може да е мръсна.

— А ти? — запита Монти.

— Какво аз? — попита в отговор Роуз.

— И ти трябва да се изкъпеш.

— Аз ще се изкъпя в кухнята, след като почистя.

— А ние откъде да знаем, че наистина ще се изкъпеш? Никой няма да те види.

— Щом казва, значи ще го направи — намеси се Джордж, ядосан, че той я дразни.

Поне така си мислеше. Изглеждаше истински ядосан, отмъстителен, но в края на краищата, Монти не обичаше да го принуждават да прави нещо, което не желае.

— Мисля, че един от нас трябва да се увери, че ще се изкъпеш — продължи Монти.

— Не ставай глупав — скара му се Джордж.

— Ще я гледаме един по един. Аз ще бъда пръв. Задължението няма да е от неприятните — Монти улови Роуз за ръката. — Хайде. Да свършим тази работа.

Тя се задърпа, но той беше по-силен. Помъкна я към къщата.

— Мисля, че на Роуз това никак не й е забавно — каза Джордж, като се учуди, че едва сдържа гнева си.

— На мен пък ми е забавно — отвърна Монти.

— Пусни я. В договора й не пише, че трябва да се къпе.

— А трябва — възрази той, като не я пускаше.

— Може би трябва да се изкъпеш след Хен — предложи Джордж, а спокойният му глас контрастираше със строгите му абаносови очи.

— Ти ли ще ме накараш? — попита Монти.

— Изобщо не ме интересува дали ще се къпеш, или не — отговори Джордж, — но се страхувам, че трябва да пуснеш Роуз.

— А ако не я пусна?

— Не ставай глупав. Може да негодуваш срещу мен колкото си искаш, но не бива да се отнасяш така с жените. В това семейство вече са се отнасяли достатъчно зле с тях.

Монти пусна Роуз, като изруга, хвърли яростен поглед на Джордж и закрачи към къщата.

— Аз ще бъда следващият — настоя Тейлър, толкова загрижен да запази реда си, колкото преди няколко минути упорстваше да не се къпе.

Монти го избута настрана.

— Ще изхвърлим водата след Монти — каза Джордж — Защо не видите дали Зак няма нужда от помощ при доенето, или събирането на яйцата? Може да попитате Роуз дали не й трябва нещо от градината.

— Това не е мое задължение.

— Направи го, или утре ще стоиш вкъщи — озъби се Джордж.

По-малките момчета се отдалечиха, като Тейлър се оплакваше на висок глас, а Зак ликуваше победоносно. Джеф се понесе към оградата за добитъка.

— Ти наистина притежаваш таланта да преобръщаш всичко с краката нагоре — отбеляза Джордж. Гневът му към Монти го накара да говори остро на Роуз.

— Но аз ги попитах — защити се Роуз.

— Знам — отговори Джордж, разстроен, че си го изкарва на нея. Но още повече го разстройваше подозрението, че се бе ядосал на Монти не защото се държа грубо, а защото бе заплашил Роуз. Беше готов да се сбие със собствения си брат. Не желаеше да изпитва такива силни чувства към когото и да е, особено към нея.

— Много усилено работиш, откакто си тук. Сигурно си изтощена.

— Малко съм изморена.

— Защо не си починеш утре?

— Да не искаш Тейлър да готви?

Би се заклел, че видя дяволити пламъчета в очите й.

— Нямах предвид готвенето.

— Мислиш, че това не е работа ли?

Сега пък тя го дразнеше.

— Предполагам, че не се изразих правилно. Защо не вземеш книга и не седнеш под някое дърво? Ще оставя момчетата тук и те ще свършат работата.

— Ще видим.

Усмивката й го озадачи. Зачуди се как е възможно в една усмивка да смеси и кокетство, и невинност. Зачуди се също така как едно леко движение на мускулите може да му окаже толкова силно въздействие.

— Междувременно трябва да приготвя вечерята.

— Ако Монти не се нахрани веднага след като свърши банята си, сигурно ще ме хвърли във ваната.

Опитът й да се пошегува не успокои вътрешното напрежение, което го бе обзело.

— Благодаря ти, че запазваш чувството си за хумор, въпреки голямата съпротива срещу теб. А сега по-добре да накарам близнаците да побързат, или ще излезеш от кухнята чак в полунощ.

Роуз почувства разочарование, докато наблюдаваше как Джордж отива към къщата. Сигурна беше, че повече е притеснен да не остане насаме с нея, отколкото кога ще седне да вечеря. Готов беше да й благодари, да похвали работата й, да подкрепи решенията й, но нищо повече.

Избий си от главата мисълта, че някога ще бъдеш нещо повече за него от една домашна помощница. Вече ти каза какво иска.

Но надеждата умира последна. Независимо че братята на Джордж съвсем не приличаха на децата на Робинсън, тя ги чувстваше близки. Те бяха самотни души, търсещи топлина. С радост би им помогнала, ако й позволяха.

— Трябва да сложим край на всичко още сега! — изкрещя Монти.

— Този път отиде наистина доста далече — съгласи се Джеф.

— Нямам нищо против да сменям завивките и да проветрявам одеялата — обясни им Роуз, — но не мога да вдигна дюшеците.

— Кой каза, че трябва да се вдигат? — попита Монти.

— Трябва да се проветряват.

— Ами отвори прозореца.

Глъчката от сърдити гласове навън събуди Джордж. Той разбра, че Монти и Джеф отдавна са зарязали враждебността си един към друг, за да се съюзят за нов спор с Роуз. Прииска му се, да се измъкне през задната врата и да се отправи към някой военен форт на запад от Мисисипи и на север от река Арканзас. Защо поне веднъж Монти не направи онова, което искат от него, без да предизвиква скандал? И защо, за Бога, Джеф също трябва да се включва? Какво имаше у Роуз, че ги караше да се карат така?

Джордж не намираше нищо лошо у Роуз. Освен че мислеше прекалено често за нея. Познаваше я едва от четири дни, а непрекъснато мислеше за нея. И нямаше предвид готвенето или сегашната й препирня с Монти. Имаше предвид самата Роуз. Сънуваше я. А онова, което правеха в сънищата, би я накарало да се изчерви до уши. Джордж се бе опитал да гледа на нея само като на домашна помощница, но още няколко съня като снощния, и той нямаше да може да мисли за нея, без тялото му да се сковава напълно. Случило му се беше три пъти вчера: два пъти, докато яздеше и веднъж на вечеря. По време на принудителното му въздържание през войната тялото му рядко му бе напомняло за незадоволените си потребности. А сега се чувстваше почти толкова разгонен, колкото през пубертета. Ако Джеф или Монти забележеха, свършено беше с него. Хен вероятно нямаше да каже нищо, а Тейлър едва ли щеше да разбере. На Зак нямаше да му пука, дори и да знаеше.

И, разбира се, не искаше Роуз да знае за това. Какво друго би си помислила освен, че я е примамил в дивата пустош на Южен Тексас, за да се възползва от нея? Джордж нямаше такова намерение, но и не знаеше какво иска. Понякога не искаше нищо друго освен да бъде сам с нея, за да може да й се нарадва. Друг път искаше да бъде далеч от всякакви жени, особено от такива привързани към семейството като Роуз. По очите й четеше, че мечтае за деца. А да стане баща беше последното нещо на земята, което той искаше.

— Ще попитам Джордж.

Това беше гласът на Тейлър. Малката напаст.

— Ставай, Хен — обърна се Джордж към брат си.

— Време е да потушиш поредния семеен скандал ли? — усмихна му се като никога Хен.

— Така изглежда. Освен ако ти не искаш да го направиш.

— Не. Чувам гласа на Джеф.

— И той ти е брат. Не се дръж с него като с прокажен.

— Кажи му го ти.

— Казвал съм му го.

— Не е променило нещата.

— Изглежда нищо, което съм направил тук, не е променило нещата. По-добре да бях останал в армията.

— Радвам се, че не го стори.

Джордж беше с гръб към Хен, но се обърна и го погледна в очите.

— Зак трябва да взима пример от някого — обясни Хен.

Сетне, за голяма изненада на Джордж, Хен обу панталоните си, вдигна дюшека си и го понесе навън.

— Затвори си устата, Монти, и си изнеси дюшека обърна се Хен към брат си. — Започваш да ставаш истинско словесно разстройство. Къде да го сложа, мис?

— Върху оградата за добитъка — отговори кратко Роуз.

— Все такъв тъпанар ли ще си останеш? — сряза го Монти.

— Ако бяхме помагали повече на майка си, тя може би нямаше да умре — отбеляза Хен, като мина покрай тях.

— Да бъда проклет, дважди проклет — измърмори Монти.

Точно в този миг се появи Джордж, метнал дюшека си през рамо. Монти го погледна и се ухили до уши.

— По дяволите, Роуз, пак ме надхитри. Промъкна се покрай левия ми фланг и показа маршрута на цялата колона, без дори да се усетя. Май трябваше да ти донеса една дузина пуйки, а не само три.

Той отиде до коня си и отвърза от седлото трите големи птици, които бе застрелял сутринта след нощната си смяна.

— Три са напълно достатъчни — каза Роуз, учудена от успеха си с Монти. — Друг път ще ми донесеш повече.

— Като нищо — отговори той и окачи пуйките на един гвоздей близо до покрива, за да не ги стигат кучетата.

— Добре, негодници — обърна се Джордж към Тейлър и Зак. — Ако искате помощ за дюшеците, по-добре се размърдайте.

— Но, Джордж… — започна Тейлър.

— Откажи се — намеси се Монти. — Ще претърпиш пълно поражение. Победени сме от по-силния.

— Тя не ми прилича на мъж — рече натъртено Зак.

— Именно затова сме победени — отговори Монти, като погледна с любопитно пламъче в очите първо Джордж, после Хен. — Допуснах грешка, като пренебрегнах най-силното й оръжие.

— Какви ги дрънкаш? — попита Тейлър.

Монти прегърна брат си през раменете.

— Струва ми се, че сериозно пренебрегнахме образованието ти, момчето ми. По-добре да яздиш с мен днес.

— Няма да е лошо да дойде с мен — каза Джордж. — Съмнявам се дали познанията му ще се обогатят много от онова, което ти ще му кажеш.

— Зак, сложи чаршафите в казана за пране — рече Роуз. — Тейлър, ти простри одеялата. Като свършите, ще съм сложила закуската на масата.

— Не мога да си донеса дюшека и чаршафите — каза Джеф, като показа осакатената си ръка на Роуз.

Тя разбра, че по този начин той изразява протеста си срещу победата й, а не срещу недъга си.

— Сигурна съм, че можеш да го направиш, ако решиш — съвсем спокойно наруши Роуз създалото се неудобно мълчание. — Но можеш да ми донесеш вода от кладенеца, ако искаш. Ще ми трябва още вода, за да измия пода.

Джордж не очакваше, че тя ще се противопостави на Джеф по този начин или че ще разбере какво иска да каже, фактът, че така умело се справи с неговото негодувание, засили уважението му към нея.

— Хайде — обърна се Джордж към Джеф. — Колкото по-бързо донесем водата, толкова по-скоро ще ядем.

Веднага щом се отдалечиха дотолкова, че другите да не могат да ги чуят, Джордж каза сърдито на брат си:

— Мисля, че е време да решиш какво искаш. Казвам ти да започнеш да се приобщаваш към семейството, а не да го разединяваш. А докато Роуз работи за семейството, имам предвид да се държиш добре и с нея.

— Предполагам, че ще поискаш да се махна, ако откажа.

Джордж изруга ядосано.

— Не искам такова нещо. Този дом е и твой.

— Той никога няма да бъде мой дом. Трябва да се върнем във Вирджиния. Можем да си вземем Ашбърн, ако се опитаме.

— За какво ни е? Къщата е почти развалина. Земята е опустошена от войната до такава степен, че се съмнявам дали са останали хамбар, ограда или някое дърво. Сега тук е нашият дом. Трябва да го приемеш.

— Не мога.

— Сам си създаваш проблеми, Джеф. Хайде. Роуз чака за водата.

— Ще ми трябва помощник за тежката работа тук — оповести Роуз. Мъжете почти бяха свършили със закуската. Бяха се натъпкали с шунка, сос, овесени ядки и мляко. Бяха прекалено доволни, за да се ядосват. Все още поне.

— Каква работа? — попита Зак, а в очите му се четеше опасение.

— Някой трябва да направи курник за кокошките. Чудя се как още койотите не са ги изяли.

— Щяха да ги изядат, ако не ги пазеха кучетата — рече Монти.

— Освен това трябва да се прекопае градината — продължи Роуз. — Има достатъчно време, за да се засадят царевица, картофи, фасул, грах, тикви, ягоди…

— Мразя тикви — уведоми я Зак.

— … домати, и тиквички. Искам да ми наберете плодове и орехи, ако има такива дървета наоколо. Мога да направя сладка.

— Покрай потоците има диви къпини — каза Монти, — както и диви орехи.

— Зак и Тейлър могат да ти помогнат — рече Джордж.

— Не виждам защо трябва да бера къпини — възпротиви се Тейлър.

— А месото? — попита Роуз. — Купувате ли го, животни ли отглеждате, или ловувате?

— Защо не останеш вкъщи днес? — предложи Монти на Джордж. — Ще имате достатъчно време да обсъдите нещата, които тя иска да бъдат свършени.

— Опитваш да се измъкнеш — отговори Джордж.

— Разбира се — намеси се Хен, — но предложението си го бива. Няма да свършим нищо, ако продължаваме да седим около масата. А нощем сме твърде изморени.

— Добре, но на двама ви ще възложа най-неприятните задачи.

— Няма да стане — възрази Монти с най-чаровната си усмивка. — Не мога да си служа с брадвата, без да се нараня и не мога да използвам чук, без да си ударя палеца.

— Тогава ще доиш кравата — предложи Зак. — На нея не й пука колко си непохватен.

Монти се хвърли към него, но той се скри зад Джордж.

— Довечера очаквам печена пуйка — напомни Монти на Роуз, докато той и Хен се приготвяха да излизат. — Обичам я пълнена и с много сос.

— Ще я ядеш, както я приготвя — рече Роуз.

— Виж дали можеш да донесеш няколко яйца — каза тя на Зак, когато той се канеше да се измъкне с близнаците.

— Не събирам яйцата, докато не е наближил обяд — съобщи той.

— Използвах всичките яйца, за да приготвя закуската, а ще ми трябват за плънката. Трябва да започна да готвя пуйката по-отрано.

— Онези глупави стари кокошки не съ снесли нищо още — негодуваше той.

— Не са — поправи го Джордж. — Пък и откъде знаеш, като не си проверил. Тръгвай.

— Когато порасна, няма да ходя за яйца — закле се Зак.

— Няма да те обвиня — изрази състраданието си Джордж. — А сега ще стопля вода, за да попарим пуйките. Искам те тук с яйцата, преди да сме ги оскубали.

Като се преструваше, че търси кошницата за яйцата, Зак се промъкна зад Джордж.

— Ще отида в Ню Орлиънз, когато порасна — извести той шепнешком, като че ли споделяше с Роуз някаква важна тайна.

— Баща ми твърдеше, че това е най-хубавият град, в който е ходил — отвърна тя. — Ако искаш да помогнеш на Джордж да оскубе пуйките, аз ще отида за яйцата.

— Аз съм единственият, който знае, къде са полозите им — каза той без никакво чувство на гордост.

— И аз ще се науча.

— Едно момиче не може да ходи по такива места. Ще се изцапа.

— Голяма работа.

— Как не. Момичетата мразят мръсотията повече от всичко на света.

— Надявам се, че няма да заминеш за Ню Орлиънз, преди да ме научиш, къде са полозите.

— Нали каза на Джордж, че искаш кокошарник. Само трябва да погледнеш вътре.

— Ами забравих. По-добре побързай да донесеш яйцата, докато не съм забравила за какво ги искам.

— Нищо не си забравила — рече Зак. — Искаш да ме накараш да се чувствам добре, че съм малък и всеки ми казва какво да правя. Джордж го прави същото.

— Мисля, че е хубаво от негова страна, нали?

— Да, така предполагам, но аз нямам нужда от специални грижи. Ще му кажа да престане.

— Не бих му казала, ако бях на твое място.

— Защо?

— Ами големите братя обичат да се грижат за някого. Няма да му е приятно, ако го лишиш от грижата за теб.

— Монти и Хен не го правят. Нито пък Джеф.

— Разбира се, че не. Малко по-големите братя само те тормозят. А най-големият брат трябва да те закриля. Пише го в учебника на големите братя, който те дават на малките момчета, когато се родят.

— На мен не са ми дали никакъв учебник.

— На малките братя не им се полага.

— Мисля, че това е гадно.

— И на момичетата не им се полага.

— И това е гадно.

— И аз така мисля, но така стоят нещата. А сега трябва да помогна на Джордж за пуйките, затова ти по-добре иди да донесеш яйцата. Обзалагам се, че ще съм приготвила гарнитурата, преди да се върнеш.

— Не, няма да си я приготвила — рече Зак и се втурна навън.

— Малък негодник — отбеляза Роуз пред Джордж, когато излезе от къщата.

— Той е единственият, когото баща ни и войната не развалиха — отговори Джордж. — Поне аз мисля, че не е развален.

— Не разбирам.

— Няма значение. Водата е гореща. Подай ми една от пуйките.

— Момчетата често ли носят дивеч? — попита Роуз.

Тя откачи пуйките от куката, като ги претегли внимателно на око и на ръка.

— Не мога да ти кажа. Вероятно зависи от това какво Тейлър може да приготви от месото. Ще се опитаме да носим повече дивеч, ако искаш.

— Няма да е лошо. Диетата на бекон и сушено говеждо е доста еднообразна.

Джордж потопи пуйката в горещата вода, за да омекне перушината. После подаде капещата птица на Роуз. Потопи втората и сам се зае с нея.

— Искам да запазя всички пера, освен тези по крилете и опашката — рече Роуз и посочи към плетената кошница, която бе донесла от кухнята. — Смятам да направя още няколко възглавници.

— Винаги ли мислиш за практични неща? — попита Джордж.

— Нали затова ми плащаш.

— Смятах, че жените обичат да мечтаят.

— Някои може и да обичат, но аз мразя да мечтая за неща, които не мога да имам. Това ме дразни.

— Но въпреки това, не мислиш ли за тези неща?

— Разбира се — отвърна Роуз, като хвърли шепа мокри пера във ведрото. — Само че предпочитам да се съсредоточа върху нещо друго, преди да съм забравила.

— На колко години си?

— Не ме попита, преди да ме вземеш на работа. Защо искаш да знаеш сега?

— От любопитство, предполагам. Мисля, че си на двадесет и все още си достатъчно млада, за да мечтаеш пък и достатъчно красива, за да се надяваш, че мечтите ти могат да се сбъднат.

Роуз задърпа упоритите пера от крилата. Здравата й се опъваха. Беше принудена да ги отскубва едно по едно. Въпреки това трябваше да дърпа с всичка сили.

— По-рано мечтаех — призна тя, — преди войната. Мъжете изглеждаха толкова хубави с униформи, че беше трудно да не си мислиш за тях. Но всичко това свърши, когато баща ми реши да се сражава на страната на Съюзническата армия.

Роуз си спомни с болезнена яснота какво бе изпитала, когато баща й съобщи за решението си. Беше я съсипало. Тя уважаваше предаността му към армията, предоставила му възможност за кариера, както и надеждата, че Съюзът няма да се раздели, но не можеше да понесе мисълта, че това ще я отдалечи от хората, с които бе израснала.

Той никога не бе разбирал чувствата й към Тексас. Може би, защото беше възпитан като истински син на Нова Англия. Беше толкова уверен, че ще може да уреди всичко след войната. Само че го нямаше, за да види какво се бе случило.

Но в края на краищата него все го нямаше.

— Добрите хора в Остин скоро ми дадоха да разбере, че нито те, нито техните синове някога ще бъдат част от мечтите ми.

Тя свърши със скубането на пуйката. Хвана я за врата и краката и я сложи над пламъците, за да я опърли. После я потопи във ведро с чиста вода и започна да изстъргва кожата.

— Работите вървяха все по на зле и аз започнах да имам кошмари, като си представях какви ужасни неща могат да ми се случат.

— Не си ли мечтала, че някой млад войник може да дойде да те спаси?

— Разбира се. Майка ми веднъж ми прочете една приказка за английски рицар, който заклал ужасния змей, за да спаси една принцеса. Естествено, съзнавах, че това са измислици, но когато нещата вървяха зле, аз си представях, че той ще дойде и ще ме спаси — тя спря да работи и го погледна. — Рицарят беше Свети Георги. Не можеш да си представиш колко бях изумена, след като ти наби Люк, когато научих, че името ти е Джордж.

Той се усмихна.

— Свети Георги спасява принцеса Роуз.

Тя се засмя малко глуповато.

— Нещо такова.

Джордж й подаде оскубаната птица, за да я опърли и почисти. После потопи последната пуйка във врялата вода и започна да скубе перата.

— Затова ли прие тази работа — за да се махнеш от Остин?

— Да — отвърна Роуз. Не му каза, че това е съвсем лично.

— Не те ли плашеше неизвестността и онова, което може да ти се случи тук? Аз ти казах, че става дума за седмина мъже.

— Знаех, че ще ме закриляш.

— Откъде разбра? — попита изненадан Джордж.

— От мига, в който влезе в „Бон Тон“.

— Как? — настоя той, смаян, че някой може да го опознае само с един поглед.

— Не знам, но една жена винаги разбира тези неща.

Джордж не можеше да определи дали му харесва, че е толкова прозрачен. Трудно е да се отбраняваш, когато останалите могат да те разберат така лесно, а той криеше толкова много тайни.

— Какво друго разбират жените?

— Кога е време да спрат да говорят — рече Роуз с усмивка, която извади от равновесие Джордж. — Току-що казах на Зак, че момичетата не получават учебник, когато се родят, но не е така. Получават учебник за момчетата. А първото нещо, което е написано там, още на първата страница, е да не казваш всичко, което знаеш. Подай ми последната пуйка. Ако не ги почистя, няма да мога да ги напълня преди да се върне Зак. А той няма да ми позволи да го забравя.

— Не е необходимо да му отделяш толкова много време — рече Джордж. — Той може да бъде ужасно досаден.

— Нямам нищо против. Освен това, той ме разсмива. Това е една приятна отмора след цялата шетня.

Роуз не искаше да каже точно това. Беше решила да не ги критикува толкова много.

— Съжалявам. Предполагам, че ние не го съзнаваме. Трябваше да познаваш баща ми, за да го осъзнаеш. Дори Монти не е наполовина толкова лош.

Роуз се почувства наказана.

* * *

Оказа се един от най-заетите дни в живота на Джордж. Докато Роуз пълнеше пуйките, приготвяше вътрешностите за соса и слагаше подправките, той и Зак изтупаха одеялата, изнесоха дюшеците и килимчетата и измиха пода на спалнята. Сетне той избра място за кокошарник и го почисти. После отсече четири големи клона и ги заби в земята, за да оформи четирите ъгъла на кокошарника. След това отсече няколко вейки от брега на реката, оплете ги около големите клони и направи полози. После взе молив и като направи груба скица, прецени колко дървен материал ще му трябва за покрива и стените.

По-късно заедно с Роуз обходиха всеки фут земя на разстояние половин миля около къщата, като се мъчеха да намерят най-подходящото място за градината. Градината на Тейлър беше досами хребета. Мястото беше защитено от наводнения, но почвата беше твърда и суха, а зеленчуците изложени на вятъра. Роуз имаше намерение да засади градината си в плодородната почва близо до потока.

Попаднаха на гроба на мисис Рандолф, който се намираше в дъбовата горичка точно зад кладенеца. Върху съсипания от природните условия дървен кръст бяха издълбани само името и датата на смъртта й, които отбелязваха последното й място на покой.

— Един ден ще пренеса останките й във Вирджиния — рече Джордж. — Мисля, че изгуби желание за живот, след като дойде тук.

Роуз се зачуди как е възможно майката на седем толкова жизнени и енергични синове да се откаже от живота си. Тя би дала всичко, за да има такива синове. И би се борила до последен дъх да ги види как възмъжават. Но не беше справедливо да съди мисис Рандолф. Имаше толкова много неща за семейството, които тя не знаеше. Освен това, всяка жена, вдъхновила децата си да облепят с тапети една дървена къща, заслужаваше уважение.

Докато двамата с Джордж обсъждаха повече от час какво ще засадят и колко лехи и семена ще им трябват, стана късен следобед. Чаршафите бяха изсъхнали и Джордж внесе дюшеците, за да може Роуз да оправи леглата. После, докато Зак отиде за втори път да търси яйца, той се опита да издои кравата. Животното може би нямаше нищо против непохватността, но явно имаше нещо против Джордж. Зак довърши доенето, докато той цепеше дърва за печката.

— Щеше да ми е по-лесно, ако бях отишъл с момчетата — рече Джордж, като седна на стола си в началото на масата.

Роуз приключваше приготовлението на вечерята. Той не беше много гладен, но миризмата на печената пуйка беше достатъчна, за да изостри апетита му.

— Тук има още работа, която не мога да свърша сама — рече тя.

— Направи списък и ние ще започнем работа — каза й Джордж, но без въодушевление.

Не мислеше за неприятните задължения. Мислеше за нея. От години не беше оставал с жена за повече от няколко минути. Не си спомняше точно какво въздействие му бяха оказвали, но знаеше, че не би го сравнил с въздействието на Роуз.

Не изпитваше кавалерско желание да я защищава от бандити или конекрадци. Искаше да я заведе в леглото си и да я люби, докато парещата болка у него не стихнеше. Искаше да се отдаде на чувствата си, докато сковаността, която изпитваше, когато минаваше близо до нея, не изчезнеше. Искаше да зарови глава в тялото й, докато се убедеше, че повече никога няма да желае толкова много една жена.

Освен това, отчаяно се съпротивляваше на властта й върху него. Искаше да се освободи от всякаква обвързаност, която не му позволяваше да отиде където иска, да прави каквото иска и да бъде онова, което иска. Не искаше да понесе същите трудности и разочарования като баща си. Вярно, че баща му беше отстъпчив и егоист, но Джордж беше свидетел как безкрайните му капризи го бяха съсипали, докато бе изгубил контрол, достойнство и самочувствие.

А Джордж беше син на баща си.

Дори и преди войната той знаеше, че притежава неговите слабости. Закле се да не допуска същите грешки. Съзнаваше, че това означава да се откаже от много удоволствия, но знаеше също така, че един мъж трябва да остане верен на себе си.

Момчетата не му пречеха. Поне за известно време. Но Роуз… Именно от нея се опасяваше. Именно с нея трябваше да внимава.

Опита се да установи какво у нея го привличаше толкова силно. Как бе възможно една жена да изглежда съвършено красива с вдигната на тила коса, с потънало в пот чело и с тяло, облечено в раздърпана кафява дреха, покриваща всичко, от брадичката до пръстите на краката и ръцете? Роклята дори не беше хубава, нито пък прилягаше предизвикателно на тялото й.

Беше с гръб към него, а вниманието й беше съсредоточено върху яденето, което приготвяше. Въпреки това, той толкова много искаше да бъде с нея, че беше готов да сложи масата. Не знаеше как да го направи. Никога не беше вършил нещо повече, освен да си налее чаша мляко.

СЕДМА ГЛАВА

— Зак заслужава да си почине малко. Накарах го да работи толкова много днес.

Това беше само извинение, за да остане насаме с нея.

— Покрий чиниите — каза му Роуз. — Не искам да ги накацат мухите.

Джордж установи, че гърбът може да бъде една много привлекателна част от тялото на жената, макар и скрит с вехта кафява дреха. Дантелената якичка стигаше почти до косата й. Тъничката ивица бяла кожа с нежен мъх, останал извън кока й, засилваше желанието му да види още. Не знаеше какво му бе попречило да я забележи онази сутрин в Остин, но тя имаше много стегната фигура. Личеше дори и под опърпаната рокля. А беше и хубава. Повече от хубава. Не можеше да се сети за точната дума, но, в края на краищата, не беше свикнал да общува с жени.

— Захлупѝ и чашите.

— А какво да направя с всички тези вилици и ножове?

— Първо сложи кърпите за хранене.

Тя бръкна в чекмеджето на един от скриновете и извади кърпите за хранене — изпрани, изгладени и сгънати.

— Момчетата няма да знаят как да ги използват. Съмнявам се дори дали Зак е виждал такова нещо.

— Тогава е време да види.

Апетитна. Точно тази дума търсеше. Хубава, но и апетитна. У нея имаше някаква живост и чар, които упражняваха по-голяма притегателна сила от красотата й. Не че красотата не беше от значение за Джордж. Но той бе открил, че тя има нужда от пикантна добавка, за да се оживи. Преди войната бе срещал много момичета, които бяха научени, че да бъдеш красив, трябва де си овладял изкуството да съществуваш. Масите, столовете и килимчетата пред камината също бяха красиви, ала няма да видиш мъж, който се спъва, за да ги погледне още веднъж. Но апетитната жена караше мъжете да се заглеждат, да задават въпроси и да я запомнят.

— Може би смяташ, че една домашна прислужница не бива да се занимава с добрите обноски и кърпите за хранене — подметна Роуз.

— Защо не? Идеята е добра. Момчетата трябва да се научат как да се държат. Съпругите им ще ти благодарят един ден.

— Няма да съм тук, за да се запозная със съпругите им.

За голямо учудване на Джордж думите й го накараха да се сепне. Преди пет дни той дори не беше чувал за нея. Сега с изненада откри, че идилията и за него някога ще свърши.

— Ако искаш да направиш Зак и Тейлър истински джентълмени, ще трябва да останеш тук завинаги.

— Зак ще се справи чудесно — рече Роуз и отвори фурната, за да види пуйките. — Момчето е достатъчно умно и го бива за всичко. А чарът му те кара да му прощаваш грешките. За Тейлър не знам. Той стои колкото може по-далеч от мене, но мисля, че хората не го интересуват. Нито пък какво другите мислят за него.

— Доста добре си преценила характерите на момчетата. А Джеф и близнаците?

Тя току-що бе нарушила поетото пред себе си обещание.

— Засега говорих достатъчно — отвърна Роуз. Опита се да извади пуйките от фурната, но не беше толкова лесно да хване горещата тава.

— Чакай, нека да ти помогна — предложи Джордж. Но когато се опита да вземе тавата от нея, видя, че няма място да я хване за дръжките. Сложи ръце върху нейните.

Той едва ли би усетил болката, ако парещите дръжки бяха изгорили пръстите му. Докосването до Роуз беше по-силно от изгаряне.

— Не мога да я пусна — рече тя.

И аз не мога, помисли си Джордж. Мускулите отказваха да се подчиняват на заповедите му. Но разумът му говореше, че трябва да предприеме нещо, преди да изтърват пуйката и да залеят себе си и пода с горещия сос.

Джордж бе принуден да се съсредоточи по-скоро върху тавата, отколкото върху Роуз. Той отмести ръце от нейните.

— Хванах я. Измъкни си ръцете.

— Не слагай тавата направо на масата — извика Роуз, като го видя, че се насочва натам. — Сложи я върху печката. Трябва да й намеря дървена подложка.

Джордж й помогна да вдигне пуйката и да я постави върху една дъска за хляб. Раменете, лактите и бедрата им се допираха. Малко му трябваше, за да пусне птиците и да грабне Роуз в обятията си. Никога през живота си не бе изпитвал толкова силен, завладяващ и неконтролируем импулс. Приличаше на физическа сила, много по-мощна от него, която го влечеше да прави, каквото тя си иска. Едва успя да се овладее, за да извади от фурната втората пуйка и да я прехвърли върху дъската.

Вгледа се в лицето на Роуз и моментално разбра, че тя е почувствала силата от близостта им толкова осезателно, колкото и той. Изглеждаше зашеметена, дори малко уплашена. Стоеше неподвижна и явно не беше в състояние да помръдне.

Като хипнотизиран Джордж протегна ръка и докосне бузата й. Беше мека и топла, точно както очакваше. Искаше да я докосва още, да я погълне чрез пръстите си, но ръката му беше скована. Държеше бузата й като нещо драгоценно.

— Чувам, че момчетата пристигат — каза Роуз, но думите й прозвучаха повече като въздишка. Не помръдваше. Гледаше го в очите.

Тропотът на конски копита изтръгна Джордж от транса толкова внезапно, сякаш хипнотизатор бе щракнел с пръсти.

— По-добре се приготви. Монти може да махне седлото от коня по-бързо, отколкото ти би обелила шушулка фасул.

— Да, но нали трябва да се измие и преоблече — рече Роуз, като се опитваше да излезе от вцепенението си.

Той тъкмо постави втората пуйка на масата, когато Монти се втурна в кухнята. Нито се беше измил, нито се бе преоблякъл. Като го видя как връхлетя, Джордж се зачуди как не влезе с коня вътре.

— Кълна се, че надуших пуйките от цяла миля — каза Монти, като тръгна право към най-близката дървена подложка.

— Измий се и тогава яж, колкото искаш.

На Роуз й се стори странно, че изговаря думи, които нямаха нищо общо с обзелите я чувства, нито с мислите, които се въртяха със скоростта на ураганен вятър в главата й.

— Очаквате да изляза оттук, след като миризмата на пуйката ме тегли по-силно и от вързано теле?

— И аз очаквам да се измиеш и да се преоблечеш, преди да седнеш на тази маса.

Как е възможно Джордж да се съвземе толкова бързо? Тя още не можеше да излезе от вцепенението.

— А мисля, че и конят ти иска да му махнеш седлото и да го вкараш в оградения двор — добави Джордж.

— Само залък?

— Не.

Може би само тя беше истински развълнувана. Може би той правеше същото, винаги когато останеше насаме с жена. Не мислеше, че много от тях са се противили.

— Но аз не мога да се помръдна.

— Излъгах брат ти, когато му казах, че Зак е чаровен колкото дузина котараци — рече Роуз. — Ти си два пъти по-лош.

Казах ти да не се уповаваш толкова на тази твоя глупава мечта. Това не означаваше нищо за него. Само мимолетен миг. За момента.

Опита се да не показва разочарованието си. Взе голям остър нож и отряза парче от златисто-кафявата кожа на пуйката. Сосът от печеното потече по пръстите й.

— Ето — каза тя, като подаде димящото месо на Монти. — Но няма да получиш друго, докато не се измиеш и преоблечеш.

Едва-що той бе излязъл с наградата си, когато Зак влетя в кухнята.

— Дала си на Монти парче пуйка. Не е честно.

Не можеше да остане вглъбена в собствените си нерадостни мисли с това неуморимо, жизнено семейство, което беше на път да я повлече с прилива си от изобилна енергия.

— Може и да не е — призна Роуз, а усмивката й извести, че е възвърнала самообладанието и доброто си настроение, — но пуйката е на Монти. Той я застреля.

— Но аз пък донесох яйцата за соса — настоя момчето.

— Така е. Затова ще сервирам първо на теб. Ето, слагам чинията на мястото ти.

Той се тръшна на стола си.

— Изми ли се?

— Да. Хен каза, че едва ме е познал толкова чист.

— А ще налееш ли млякото?

Зак изпъшка и стана.

— Малките деца трябва да вършат всичко. Няма да правя нищо, когато отида в Ню Орлиънз.

— Още не си тръгнал за там.

— Джордж може да налее млякото — рече Зак. — Той знае кой как го обича.

— Джордж трябва да нареже пуйката, преди Монти да я е разкъсал — каза строго Роуз. — Млякото.

Момчето направи гримаса, но сипа млякото два пъти по-бързо от обикновено, за да може да заеме мястото си, преди другите да са влезли в кухнята.

Братята Рандолф започнаха да се нахлуват през вратата като миньори, излизащи от шахтата при сигнала за край на работното време, но спокойното „Добър вечер“ на Роуз задържа устрема им. При вида на кърпите за хранене те съвсем забавиха крачка. Джеф зяпна Роуз, отмести поглед към Джордж, после отново към Роуз.

— Трябва да ги разстелите в скута си — започна да ги поучава Зак, като не можеше да се стърпи да не сподели веднага новопридобитите си познания. — Така няма да си изцапате дрехите, когато се покапете.

— Ако се покапете — поправи го Роуз.

— Но те със сигурност ще се покапят — настоя неуморимият Зак.

— Побързай и дай пуйката — каза Монти. — Вече усещам вкуса й в устата си.

— Пуйката е доста голяма, за да си я подавате от ръка на ръка — обясни Роуз. — Казвайте на Джордж кой какво иска и той ще ви го отрязва.

— Но аз застрелях три. Достатъчно, за да можем двама да ядем от една пуйка.

— Джордж ще я нареже — повтори Роуз. — Ще ви подадем и всичко останало.

Монти се канеше да възрази, но след като Джордж отряза голямо парче от гърдите и му го подаде, се отказа.

— Аз искам кълка — напомни Зак на брат си.

— Защо си сготвила и трите пуйки? — попита Джеф.

— Няма да останат — отговори Роуз, леко раздразнена, че той я разпитва така.

— Какво ще ги правим?

— Ще ги изядем. Ще ядем печена пуйка на парчета, пуйка с ориз и сос и гозба от пуйка, докато свършат.

— След това ще убия още три и ще започнем отначало — рече Монти.

— Не обичам пуйки чак толкова много — каза Джеф.

— В такъв случай ще ги дам на кучетата — отговори Роуз толкова рязко, че Джордж вдигна очи от пуйката, която режеше. Момчетата може и да не забелязаха начина, по който той погледна Джеф, но Роуз го забеляза. Джеф също. Той се зае с яденето в чинията си.

— Ще трябва да изпратим някого за провизии в града — съобщи Джордж. — Някой да иска да отиде?

— Роуз трябва да отиде — предложи Хен. — Тя е единствената, която знае какво е необходимо.

— Имам прекалено много работа, за да се мотая в града няколко дни — отказа тя. — Ще направя списък.

Нямаше намерение да ги уведомява, че не смята да се връща в Остин, освен ако не й се налага. Мислеше да помоли Джордж да я заведе в Сан Антонио, когато дойдеше време да отиде в града.

— Необходими са ни дъски и гвоздеи за кокошарника, както и храна за един месец — започна да изброява Джордж.

— Ще ни трябва и помещение за опушване на месо, ако смяташ сам да си сушиш месото — допълни Роуз.

— И семена — рече Зак с пълна уста. — Роуз иска в градината да има всичко.

— Трябва да изпратиш Тейлър, щом ще са необходими строителни материали — обади се Хен. — Той е ужасен готвач, но е най-опитният строител сред нас.

— Добре, но той не може да отиде сам.

— Не поглеждай към мен — рече Монти. — Аз не съм изгубил нищо в Остин.

— Нито пък аз — добави Хен.

— Значи остава Джеф.

— Мислиш, че ме бива само да карам каруцата ли? — попита той.

Роуз не разбра какво я прихвана. Може би докосването на Джордж бе разклатило нервите й дотолкова, че забрави какво бе обещала пред себе си. Може би въпросът на Джеф за пуйката я бе ядосал много повече, отколкото си мислеше.

— Искаш да накараш Джордж да изпрати този, когото не трябва ли? Само защото си болезнено чувствителен относно ръката си?

Чу се ахкане и всеки замръзна на мястото си. Джордж я погледна смаяно.

— Дори и аз мога да ти кажа, че ти си най-подходящият — продължи тя. Изражението в очите му я уплаши, но вече беше късно да спре да говори. — Монти не умее да разговаря с друг освен с кравите, а Хен сигурно ще застреля някого. Остава Джордж, а вие много добре знаете, че той е единственият, който може да накара тази заядлива, упорита, твърдоглава група да действа съвместно.

Монти се ухили закачливо.

— Много ни харесваш, няма що.

— Това няма нищо общо с харесването. Така стоят нещата. Така стои и положението с ръката ти — обърна се тя към Джеф. — Ако продължаваш да мислиш, че всичко е свързано с ръката ти, ще си съсипеш целия живот. И ако не можеш да оцениш факта, че Джордж мисли повече за тебе, отколкото за ръката ти, как би повярвал и на останалите?

Е, добре, никога нямаше да се хареса на Джеф, но за него не се безпокоеше. Джордж я гледаше така, сякаш искаше да я удуши. Знаеше, че не е нейна работа да нарежда на Джеф да престане да се кара с другите, но дори Хен и Монти, които ако можеха да убиват с поглед, биха умъртвили брат си отдавна, ходеха около него, сякаш стъпваха по яйчни черупки.

— Не ти казвах да правиш каквото и да е — обърна се Джордж към Джеф. Спокойният му глас и държание умириха напрегнатата атмосфера в стаята. — Само попитах дали искаш да отидеш.

Джеф не обърна внимание на Роуз.

— Ти трябва да идеш — обърна се той към Джордж.

— Помислих си, че би искал да се възползваш от възможността и да отидеш някъде, да се видиш с хора, дори да си купиш някои неща.

— Имаме ли достатъчно пари?

— Засега, да. Докато си там — продължи Джордж, като реши, че ще бъде по-лесно, ако приеме, че Джеф ще се съгласи, — потърси породист бик за разплод. Той ще свърши голяма работа за няколко години, но ще можем да увеличим стадото много по-бързо, ако имаме и тридесетина хубави телици.

— Породист бик за разплод ли ти трябва? — попита Роуз.

Джеф я изгледа така, сякаш искаше да й каже, че не трябва да се бърка в семейните им работи, но Джордж вече беше готов с отговора си.

— Ставало е дума.

— Чувала съм, че Ричард Кинг се занимава точно с онова, което вие искате да направите. Не знам дали ще ви продаде породист бик за разплод, но ако не иска, може би познава някой друг, който продава.

— Къде живее?

— Някъде на юг от Корпъс Кристи.

— Откъде знаеш толкова много? — попита Джеф с тон, който показваше, че се съмнява дали може да се вярва на информацията й.

— Посетителите на ресторантите никога не обръщат внимание на сервитьорите. Говорят най-различни неща пред тях.

— Виж дали можеш да разбереш нещо за Кинг, докато си в града — каза Джордж на Джеф. — Бихме могли да продадем няколко от нашите бикове, за да си набавим парите.

— Кога да тръгна?

— Утре.

— Нямаме муле или каруца, за да превозим дървения материал.

— Ами купѝ.

— Нито пък обор, където да държим мулето.

— Рано или късно ще направим обор за бика, ако не друго. Той ще е твърде ценен, за да го държим навън.

— Изведнъж започнахме да купуваме и да строим много неща — намеси се Джеф и погледна Роуз. Очевидно я смяташе виновна за това положение, което не одобряваше.

— Нормално е, като се има предвид, че нищо не е правено от пет години насам — подчерта Джордж, като явно се вкисна. — Тази вечер е мой ред да спя навън. Някой да иска дивеч?

— Еленско месо — предложи Тейлър. — Хен каза, че много елени и сърни ядат тревата ни.

— Не стреляй по нищо преди зазоряване — предупреди го Хен. — В шубраците край потока се крият пантери. Убиеш ли елен след свечеряване, три-четири пантери ще се промъкнат при тебе още преди да е настъпило полунощ.

Роуз потрепера.

— Нищо не спомена за пантери — укори тя Джордж.

— Няма да се приближат до къщата. Не обичат кучета.

— Дали Джордж да не вземе едно от кучетата със себе си? — попита тя. Мисълта, че той ще спи навън, а около него ще се разхождат пантери, я разтревожи.

— Кучетата са мои — рече Монти. — Те не ходят с никой друг освен с Хен от време на време.

— Може би трябва да си купиш и куче — обърна се Роуз към Джордж.

— И без куче мога да разбера, че наблизо има пантера — отговори Джордж, трогнат, че Роуз се притеснява за неговата безопасност. — Конят ми върши същата работа.

Само че Роуз не беше виждала кон, който би породил у нея такова доверие. Налагаше се нещо да се предприеме относно тези бандити и конекрадци, както и срещу пантерите. За предпочитане — срещу всички тях едновременно. Тя не виждаше защо е нужно да им се позволява да тероризират хората, особено нощем, когато те не виждат в мрака, за да се отбраняват.

— Трябва да предвидиш накъде ще се обърне телето — обясняваше Джордж на Зак. — То няма да стои мирно и да чака да го впримчиш в ласото.

— Какво значение има — завайка се Зак, огорчен от самия себе си. — И без това никой няма да ми даде да уловя някое теле.

Роуз наблюдаваше как Джордж учеше Зак да язди и да хвърля ласо. Почти неуспешно. Момчето гореше от желание да язди, но нямаше търпение да се научи как точно става това.

— Ако не обърнеш повече внимание на граматиката си, ще стоиш вкъщи и ще се упражняваш с Роуз.

— Аз… Вече се упражнявах… Цяла седмица — започна да спори Зак. — Не мога хич.

Джордж погледна строго брат си.

— Повече — сам се поправи Зак.

— Не би могъл да хвърляш ласото, ако не се научиш де яздиш толкова добре, че да съсредоточиш вниманието си само върху телето, което искаш да уловиш. А не можеш да яздиш по неравния планински хребет, ако не си сигурен, че умееш да седиш здраво на седлото.

— Но аз мога — увери го Зак. — Седя като залепен.

— Ами да отидем да пояздим следобед и да видим.

— Обещаваш ли? — попита Зак. Той беше едно изпълнено със съмнения момченце, което бе виждало как много обещания увисват във въздуха.

— Обещавам, но първо свърши възложените ти задачи и не давай на Роуз никакъв повод да се оплаква от теб.

— Аз я харесвам — рече хлапето. — Тейлър и Джеф вършат белите.

Джордж се притесни, че без да иска бе накарал Зак да каже нещо, което не искаше да стига до ушите на Роуз.

— И те ще дойдат — напомни му той.

— Джеф е гаден. Не го харесвам — заяви Зак.

— Не бива да говориш така — направи му забележка Джордж.

— Мога. Той се държи гадно с Монти и с мен. И с теб се държи гадно.

— Джеф не е гаден. Той е само нещастен. Трудно му е да понесе загубата на ръката си.

— Трудно е да си най-малкият и непрекъснато да ти нареждат какво да правиш — възропта Зак. — Но аз не се държа гадно с никого заради това.

— Аха, как да не го правиш, малък разбойнико — възрази Джордж, като грабна брат си и го качи на раменете си. — Оплакваш се от всяка задача, която ти възложа.

— Само така си говоря.

— Също като Джеф.

Дните, през които Тейлър и Джеф ги нямаше, бяха чудесни за Роуз. Отсъствието им обаче не прекрати споровете и Роуз реши, че двама члена на това семейство не могат да бъдат заедно, без да се карат, макар че гневът изчезна заедно с тях.

Разбираше негодуванието на Джеф, но нямаше представа на какво се дължи враждебността на Тейлър. Той не обичаше да й помага. Особено ненавиждаше да бере къпини или да събира орехи със Зак. Тя реши, че изживява тежък период, в който се прощава с детството си, а още не е възмъжал. Вероятно не е лесно да се чувстваш голям, а да не се отнасят с тебе като с такъв. Беше висок почти колкото Джордж, но беше толкова кльощав, че приличаше на военнопленник много повече от Джеф. Дрехите му висяха на него и той се влачеше, като бързо израснало момче, изгубило координация на движенията преди година.

Другите братя бяха започнали да я приемат. Зак беше още малък и се радваше на женската нежност. Всъщност все се мотаеше из краката й. Според нея, той беше единственият, на когото действително се харесваше да живее в семеен уют.

Монти и Хен се държаха с нея значително по-добре. Е, поне Монти. Почти всеки ден й носеше дивеч. При положение, че трябваше да нахрани толкова много гладни гърла, тя му беше благодарна за прясното месо, макар че не й беше лесно да го чисти, приготвя и готви.

Хен не говореше много, но той имаше най-добрите вродени обноски след Джордж. Не забравяше да й благодари, да й каже „Добро утро“ и да й държи вратата. Дребни неща, които той обикновено правеше, без да говори, без да променя изражението на лицето си, но свидетелстващи за учтивост, оценена от нея.

Ала най-голяма промяна имаше у Джордж.

Отначало тя се опасяваше, че интересът му към нея е като този на Люк Кърни. Въпреки начина, по който я гледаше, въпреки характера си, той не казваше нищо, което би я накарало да си помисли, че я харесва. Работата й — да, но не и нея самата. Как да разбере, че се интересува от нещо повече освен от тялото й? Едно физическо докосване, случаен допир, който бе превърнал топлината в лумнал пламък. Дали не бе напуснала Остин и Люк Кърни, само за да открие, че Джордж е също като него? Ако е така, трябваше да се маха оттук. Няма да й е толкова лесно да откаже на Джордж, както отказа на Люк.

Смразяваше се от ужас, като си помислеше, че е толкова безсилна, че ще се колебае не повече от минута. Няма да се даде. Ще се съпротивлява, но вече беше вкусила от поразиите, които докосването на Джордж предизвика в тялото й. Не беше сигурна дали волята й може да устои на една по-продължителна атака.

Но с течение на времето страховете й започнаха да се изпаряват. Джордж отново я отбягваше, но вече не се владееше така безупречно. Под сдържаността му прозираха чувства, които не говореха за безразличие. Не сваляше очи от нея, когато беше в ранчото. Говореше с всеки един от братята си по време на вечеря, но през повечето време погледът му беше вперен в отсрещния край на масата, в нея. Не знаеше дали го съзнава или не, но все по-често я включваше в разговорите им.

Най-голяма промяна обаче се четеше в погледа му сякаш не можеше да й се нагледа, сякаш искаше да научи всичко за нея, сякаш никога не бе виждал толкова обаятелна жена и искаше да я погълне с поглед.

Роуз се опитваше да не отдава голямо значение на това. В края на краищата, тя беше единствената жена наоколо, а и не беше грозна. И все пак се чувстваше по-добре, като си мислеше, че той не би я пренебрегнал, дори и да искаше.

Но онова, което караше сърцето й да бие учестено и коленете й да омекват от вълнение, беше нежността в очите на Джордж. Тя забеляза, че не става въпрос само за физическо желание. Забавляваше се при мисълта, че хладнокръвният Джордж — в мечтите си тя го бе кръстила Свети Георги от Тексаските равнини — трябваше да се бори с физическото си желание като всеки обикновен мъж. Не искаше да изгуби битката, но ако не беше малко смутен от постоянната й близост, това би накърнило женската й суета.

Освен това той я харесваше.

Въпреки че беше непозната и че го ядосваше най-малко веднъж на ден, той я харесваше. Долавяше го в дружелюбността, която проявяваше, когато забравяше да се държи сдържано. Долавяше го в очите му, когато я гледаше, а мислите му бяха заети с друго. Долавяше го в многобройните дребни неща, които измисляше, за да улесни труда й, да направи дните й по-приятни, а взаимоотношенията й с братята му по-гладки.

Понякога се сещаше, че не бива да се държи толкова дружелюбно — забавно беше да го види как се сепва по средата на някаква проява на любезност и се бори дали да продължи, или да се измъкне вежливо, — но нежността в гласа му оставаше. Роуз се съмняваше дали я съзнава.

Тя усещаше, как твърдото й решение да не се омъжва за военен отслабва. Правеше го несъзнателно и изумена установи, че най-активно мисли как да промени мечтите си съобразно с живота на съпругата на военен. В края на краищата, стотици жени го правеха. Защо да не може и тя? Вече бе измислила дузина причини защо Джордж няма да се държи като баща й. Роуз непрекъснато си напомняше, че трябва да овладее чувствата си — Джордж й бе казал, че не иска да се жени, — но губеше битката. Осъзна, че я бе изгубила още онази сутрин, когато той влезе в ресторант „Бон Тон“.

— Защо си напуснала град като Остин, за да дойдеш тук? — попита Монти. Бяха свикнали да си почиват и да разговарят около масата след вечеря.

— Не всеки обича да живее в град — отговори Роуз.

— Знам. Тейлър иска да живее в планините. Но ти не си като него.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ти си жена.

Роуз се засмя.

— А мъжете, които живеят в планината, нямат ли нужда от жени, които искат да живеят в планината?

— Разбира се, но ти си твърде хубава за там.

— Не може ли една хубава жена да харесва селския живот?

— Да, но едва след като се омъжи.

Джордж разбра, че на Роуз й става неудобно от насоката, която взема разговорът, но не искаше да ги прекъсва. Проявата на любопитство от страна на момчетата беше неизбежна. И той изпитваше любопитство.

— Искаше да избягаш от някой мъж ли?

— Не точно. Ако поживееш известно време в града, ще разбереш, че мъжете не гледат на неомъжените жени по същия начин, както на омъжените.

— Така е — потвърди Монти с дяволито пламъче в очите.

— Не ставай глупав — рече Хен. — Тя не говори за мъже, които са искали да се женят за нея.

— Искаш да кажеш, че те… — той не можа да намери подходящи думи.

Джордж едва не прихна да се смее, като чу възмущението на Монти. Оказа се, че не е толкова наясно с нещата, колкото си мислеше.

— Да — потвърди Роуз, като се притече на помощ на Монти.

— Братята ти защо не са ги застреляли? — поиска да узнае Зак.

— Нямам братя — отговори тя. — Изобщо нямам семейство.

— Тогава можеш да станеш член на нашето — предложи Зак.

— Благодаря — отвърна Роуз с разтреперани устни, — само че за да стане това, един от братята ти ще трябва да се ожени за мен.

— Джордж може да те вземе.

Думите на Зак предизвикаха тръпки на вълнение и страх у Джордж. Мисълта, че Роуз би могла да остане близо до него, породи чувство на приятно очакване дълбоко в душата му. Но съзнанието, че ще бъде обвързан с един човек до края на живота си, го изпълни с опасения.

— Джордж не може да се ожени за мене, само за да ме закриля — започна да обяснява Роуз на Зак. — Мъжете се женят по съвсем други причини.

— Какви причини? На нея никак не й се искаше да отговаря на този въпрос, особено пред Джордж.

— Защо не попиташ брат си?

— Ти го каза — рече Джордж с многозначителна усмивка. — Ти трябва да му отговориш. Освен това, изгарям от любопитство да разбера защо се женят мъжете според жените.

— Опитваш се да ме поставиш натясно — възпротиви се тя. — И тримата ще се нахвърлите върху мен, каквото и да кажа.

— Обещавам, че дори няма да се усмихнем.

— Ти говори само за себе си — рече Монти. — Аз изгарям от нетърпение да се нахвърля върху нея.

Той явно се държеше предизвикателно, но Роуз не можеше да го приеме сериозно. Как би могла една жена да се интересува от седемнадесетгодишно момче, независимо че е пораснало и красиво, когато то имаше двадесет и четири годишен брат като Джордж, намиращ се в същата стая? Раменете на Джордж бяха два пъти по-широки от тези на Монти. А и цялото му младежко въодушевление избледняваше пред властното спокойствие на брат му. Монти беше прозрачен като изворна вода. Джордж представляваше плетеница от неясни загадки, потиснати страсти и едва сдържано напрежение, които са непреодолимо предизвикателство за всяка жена.

Роуз не обърна внимание на приказките на другите и погледна Зак право в очите.

— Мъжът трябва толкова много да харесва жената, че да не иска тя да си тръгва от него.

— Аз не искам да си тръгваш. Ще се омъжиш ли за мен?

Роуз трябваше да се извърне, за да скрие насълзените си очи.

— Благодаря ти, Зак, но законът не позволява на малките момчета да се женят.

— Всичко, което искам да направя, е забранено от закона — възмути се момчето. — Тогава се омъжи за Хен. Той ще застреля онези мъже в Остин.

— Тя стана.

— Сигурна съм, че ще го стори, но и той е твърде млад.

— А Джордж достатъчно ли е възрастен?

— Да.

— Тогава защо…

— Мисля, че за тази вечер зададе прекалено много въпроси — прекъсна го Роуз. — Време е за сън.

ОСМА ГЛАВА

— Чудя се защо ли не се е омъжила? — каза Монти, когато си лягаха.

— Предполагам, че не сте я питали? — отговори Джордж.

— С това лице и тяло! Ако знаеха и как готви, щяха да се наредят на опашка оттук до Остин. Самият аз се изкушавам да и предложа.

— Ти!

Джордж не можа да повярва колко много го разстрои идеята на Монти, че може да се ожени за Роуз.

— Какво се чудиш? Не съм грозен, а и тя ме харесва.

— По какво съдиш?

— Държи се добре с мен.

— Плащат й, за да се държи добре с теб.

— Знам, но има разлика.

Джордж не искаше да си признае откровено за надигащата се у него вълна на гняв.

— Няма да удостоя тази забележка с отговор, като те попитам какво имаш предвид. Освен това тя е по-възрастна от тебе.

— Няма закон, който да забранява на мъжете да се женят за по-възрастни жени. Пък и в случая с Роуз идеята не е никак лоша.

Джордж изпитваше необходимост от помощта на Хен, за да вразуми брат си, но тази нощ беше ред на Хен да спи навън.

— Съгласен съм, че е необичайно за такова хубаво момиче да не е омъжено, но не виждам защо ти искаш да се жениш за нея?

— Хубаво! — възкликна Монти. — Момиче! Та тя е жена, при това красива, и на теб много добре ти е известно. Кой знае каква приказки си й разказал, за да я доведеш тук, и ако не беше такова студенокръвно животно, сигурен съм, че самият ти щеше да я свалиш.

— Аз нямам намерение да се женя за нея. Не знаех, че ти искаш.

— Шегувах се — призна Монти, — но идеята не е лоша. Щеше да ни готви цял живот.

— Лягай си, Монти. И, за Бога, не й позволявай да разбере, че мислиш да се жениш за нея само за да ти готви.

— Че какво от това?

— Един ден ще разбереш и тогава ще се гърчиш всеки път, когато си спомниш, какво си казал.

— Стига сте говорили. Не мога да заспя — оплака се Зак.

— Свършихме вече — отговори Джордж.

Но той също не можеше да заспи. Чувствата, които го бяха обзели, бяха твърде многообразни, силни и неочаквани, за да му позволят да си отдъхне. Мисълта, че някой може да се ожени за Роуз, го беше разстроила дълбоко. Но защо? Какво му влизаше в работата, за кого ще се омъжи тя? Освен това, ако се спре на Монти, това би разрешило почти всичките му проблеми.

Но това разрешение на проблемите никак не му допадаше.

Ревнуваше. Монти му бе казал, че Роуз го харесва. Това означаваше особен вид харесване и Джордж осъзна, че иска тя да харесва него повече от останалите.

Не. Искаше тя да харесва само него и никой друг.

Джордж изгледа подозрително Монти, докато държеше стола на Роуз на закуска. Ядоса се, когато няколко пъти й повтори колко е вкусно всичко. Вбеси се, когато й каза колко е хубава.

— За Бога, Монти, затваряй си устата. Как очакваш Роуз да преглъща раздутите ти комплименти заедно със закуската си?

— Никак не е трудно за една жена да приема комплименти по всяко време на деня — обясни му тя. — И без това не ги получавам чак толкова много.

— Не мога да си обясня защо — продължи Монти, — но ти си определено най-хубавата жена, която съм виждал.

С каква скорост го измисли само, — помисли си Джордж. — Вероятно го каза, за да ме изпревари.

— Не изглеждаше толкова възторжен първата вечер — изтъкна Роуз.

— Обичам да държа на своето — призна Монти, като се ухили нервно. — Но не ми отне много време, за да разбера, че именно ти си онази, от която това семейство се нуждае.

Толкова бързо го разбра, че избухваше за всичко, което тя казваше, — помисли си Джордж.

— Спомням си точно какво каза…

— Остави какво съм казал — прекъсна я Монти. — Прозрях истината.

— Дрън-дрън — измърмори Хен.

Джордж не издържа.

— За Бога, Монти, млъкни.

— Джордж не мисли, че си хубава — продължи Монти.

— Не съм сигурен дали харесва готвенето ти дори.

На всички беше ясно, че той го предизвиква, но Джордж не можеше да търпи повече. Вилицата му издрънча в чинията.

— Ще съм ти много благодарен, ако не ме караш да говоря, особено неща, които биха отровили живота ми.

— Мислиш ли, че бих го направила? — възкликна Роуз.

— Ти ще си виновна, ако ги изрека.

— Сега пък Джордж се държи галантно — отбеляза Монти. — Аз ще се справя по-добре. Трябва да вземеш мен, а не него.

— Мис Торнтън няма да взима никого — обяви Джордж, като едва сдържаше гнева си. — Категорично отказвам да се съревновавам с теб за вниманието на някаква си жена.

— Джордж не може да те харесва колкото мен — настояваше Монти. — Не е възможно, след като те нарича „някаква си жена“. Той и мен не харесва — лукавото пламъче отново блесна в очите му.

— За последното си прав — процеди през зъби Джордж. — И за да се разберем веднъж завинаги, мисля, че мис Торнтън е много хубава, харесвам я и тя готви много вкусно.

— Значи ще се съревноваваш с мен за вниманието й — рече Монти с дяволито задоволство.

Джордж хвърли кърпата за хранене и стана от стола.

— Онова, което няма да направя, е да стоя тук и да слушам бръщолевенето ти. Ако остана, може да ти счупя врата.

Той излезе от кухнята, като крачеше гордо. Роуз го виждаше за пръв път истински ядосан.

— Джордж не заслужаваше това — рече неодобрително Хен. — Ти го направи нарочно.

— Ако знаехте как се запознахме с него, ще се изчервите от срам — намеси се ненадейно Роуз.

Братята я загледаха в очакване.

— Джордж ме спаси от един мъж, който ме насилваше да му стана любовница — обясни тя.

— Само се е фукал — възрази Монти, а вината му го караше да се сърди сам на себе си.

— Люк извади револвер. Щеше да застреля Джордж, ако беше по-бърз и по-силен.

— Какво точно се случи? — попита Зак, очарован, че вижда любимия си брат в тази нова светлина.

— Джордж повали Люк и го изхвърли на улицата. А сега отиди при него и му се извини — обърна се тя към Монти. — Ако не го сториш, много вода ще изтече, докато хапнеш отново печена пуйка.

— Джордж го е набил? — попита Зак с разширени от вълнение очи.

— Накълца го на парченца — рече Роуз, като най-безсрамно поощри надеждата на момчето за кървави подробности. — Гледката беше страхотна.

— Йе! — извика момчето. — Защо не бях там да го видя?

— Пък Джордж се оплаква от мен, че аз съм преувеличавал — промърмори Монти.

— Направѝ, каквото ти каза Роуз — рече Хен.

— Отивам — отвърна Монти и стана намусен, — но аз не се шегувах. Наистина мисля, че ти си най-красивата жена, която съм виждал. И най-добрата. Не разбирам защо не си имала една дузина кандидати за женитба. Ако бях от онези, които искат да се задомят, щях да се гордея да имам жена като тебе.

— Благодаря ти, Монти.

— Не беше със зла умисъл — каза Хен, след като брат му излезе. — Само искаше да подразни Джордж.

— Не бива да го прави. Джордж не мисли за нищо друго освен за вас.

— Монти го знае. Само дето не го бива да изразява благодарността си. По го бива да се кара. И аз съм такъв.

— Но ти проявяваш разбиране.

— Монти също — каза Хен и замълча за миг. — Имаш ли нещо против, ако Зак и аз постоим малко тук? Монти ще се справи по-добре, ако никой не го гледа.

— Стойте, колкото искате — отговори Роуз.

Зак протегна бисквитата си.

— Щом ще седя тук, искам още конфитюр.

Джордж трябваше да се ощипе, за да дойде на себе си. През цялото време знаеше, че Монти само го дразни, а бе си позволил да се разгневи. Държа се ревниво, като отхвърлен любовник. Откакто Монти спомена, че Роуз може да е влюбена в друг, Джордж се вкисна като ужилена по носа мечка. Не знаеше защо толкова се ядоса, не знаеше и защо ревнува, но беше така. Готов беше да се сбие с брат си.

Може би беше време да определи защо точно го интересува Роуз. Разбира се, че не беше нормално за един мъж да се разстройва толкова само защото брат му е казал, че домашната прислужница е хубава.

Освен ако не е влюбен в нея.

Не беше влюбен в Роуз, но явно не можа да си заповяда да не изпитва чувства към нея. Откакто докосна бузата й, мислеше за нея. Харесваше я. Харесваше я толкова много, че искаше и тя да го харесва толкова. Очевидно бе превъзмогнал елементарното си физическо желание към нея.

Но как би могъл един почтен мъж да каже, че се е привързал толкова много към една жена за по-малко от седмица? Помисли си за многобройните любовни авантюри на баща си. Дали желаеше Роуз само защото някой друг я желаеше? Щеше ли да загуби интереса си към нея, ако срещнеше друга, по-привлекателна и по-вълнуваща жена?

Познавал бе много вълнуващи и привлекателни жени, но не се беше привързвал емоционално към нито една. Означаваше ли това, че интересът му към Роуз е силен и истински?

Баща му се бе дуелирал за жена, която му омръзна точно шест месеца по-късно. Дали и с него нямаше да стане същото? Джордж никога не се беше заблуждавал. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, сякаш отново виждаше Уилям Хенри Рандолф. Виждаше същите стремежи, които съсипаха живота на баща му, същото нежелание да поема отговорност, което едва не бе разбило и семейството му. Каквито и да бяха чувствата му към Роуз сега, независимо колко силно би могла да пламне страстта, в крайна сметка тя би утихнала също както при баща му. Джордж съзнаваше това и не можеше да поеме риска да се влюби. Нещо по-лошо, не можеше да позволи на Роуз да се влюби в него. Не трябваше да причинява на никоя жена онова, което баща му бе причинил на майка му.

— Роуз твърди, че си набил някакъв тип заради нея.

Джордж проверяваше пушките на седлата.

— Мисля, че се държах глупаво, като ви разказах как мъжете се редят на опашка за нея.

— Така беше.

— Не исках да я засегна.

— Ти никога не го искаш, Монти — рече Джордж и вдигна очи. — Но не се и замисляш, преди да избухнеш и да кажеш нещо, което да вбеси хората.

— Но тя е хубава и аз наистина я харесвам. Онзи, който я вземе, ще бъде щастлив.

— Именно заради това трябва да си държиш устата затворена. Тя сигурно го съзнава, защото е на двадесет години и е неомъжена.

— Защо? Какво не й е наред?

— Питай нея.

— Може да съм безчувствен и глупав, но не съм толкова тъп.

— Никога не съм те мислил за такъв — рече Джордж, а всичкият му гняв се изпари. — Мисля, че и баща ни не беше такъв, но знаеш как се държеше.

— Кучият му син! — изруга Монти. — Ако още веднъж кажеш, че съм като онзи проклет мръсник, ще те убия.

— Всички сме като него — рече Джордж. — И няма да го забравим, докато сме живи.

— Казваш го само защото знаеш, че ти не си такъв.

Джордж се изсмя горчиво и иронично.

— Аз съм точно като него и това ме плаши до смърт.

След четири дни Роуз с изненада видя, че Тейлър се връща сам с дървения материал и провизиите. Джеф бил решил да остане в града още няколко дни, за да научи нещо повече за Ричард Кинг. През следващите два дни момчетата се изредиха да орат градината. Тъй като никой не знаеше как да се справя с плуга, а мулето не знаеше повече от тях, работеха през по-голямата част от деня с помощта на Джордж, Монти и Хен. Роуз бе убедена, че този район на Тексас не бе чувал толкова много ругатни, откакто испанците бяха дошли тук преди повече от триста години да търсят злато.

Най-после момчетата решиха да водят мулето, докато другите двама се мъчеха да държат плуга изправен. Той ги подмяташе насам-натам като парцалени кукли. Зак прекарваше по-голямата част от времето си, като замеряше с буци пръст по-големите си братя, а сетне бягаше далеч от тях. Тейлър се занимаваше с кокошарника.

Роуз умираше от смях.

Когато приключиха, не се виждаха прави редове. Из цялата градина имаше неразорани чимове, но по-голямата част от плодородната почва беше изорана и Роуз можеше да засади зеленчуците.

— Искам да засадим градината днес — обърна се Роуз към Джордж на следващата сутрин. — Имаш ли нещо против?

— Не. Какво искаш да направя?

— Да прекопаеш лехите, така че да мога да засея семената. Зак може да ги заравя.

— Все ми даваш най-трудната работа — оплака се момчето.

— Най-трудното е да се оформят лехите — поясни Роуз.

— Ще ги прекопая — съгласи се Джордж, — и ще забия коловете, когато започнат да растат лозите, но не ме карайте да бера нищо.

— Това е задължение на Зак — рече тя.

Зак направи гримаса.

— Нито да троша, чистя или да беля черупки.

— Това е мое задължение — рече Роуз.

Момчето се поуспокои.

Джордж не беше изпитвал такова задоволство, дори и когато живееше в дом, пълен с прислуга и снабден с най-доброто, което можеше да се купи с пари. Знаеше, че ще го накарат да прекопава картофите, да бере фасул, тикви и какво ли още не, но нямаше нищо против това. Вече беше изкоренил къпини и лози и ги бе засадил до огражденията за добитъка. Имаше достатъчно диви орехи покрай потоците, които бяха много по-големи от техните в двора, но Роуз му бе предложила да засадят плодни дървета.

— Нищо не може да замени пресните плодове — бе казала тя.

— Не мислиш ли, че е ужасно голяма? — попита Джордж, като оглеждаше градината, заемаща цял акър. Бяха я разположили в старото ограждение за добитъка, за да я предпазят от хищниците, сърните, антилопите, мустангите и всякакви други животни, които можеха да нападнат сочните й плодове. Щяха да преградят място за мулето и кравата, докато им направят обор. А сетне можеше да направят и навес.

— Нямате представа колко много ядете вие, мъжете — каза Роуз. — Трябва да складирам доста запаси, за да изкараме зимата.

— Можем да си купуваме необходимото от града.

— Как ще носиш тикви, домати и фасул от града? — възпротиви се тя. — Освен това, не предпочиташ ли прясна царевица пред царевична каша?

Започнаха да засяват градината. Джордж прекопаваше лехите, Роуз внимателно засаждаше семената, а Зак весело ги зариваше с босите си крака в рохката почва.

А Джордж не можеше да се начуди на задоволството, което като че ли се просмукваше в тялото му от земята. Чувстваше се по-спокоен, по-оптимистично настроен, помирен със света, отколкото когато и да е било. Нямаше ли да е чудесно, ако нещата останеха завинаги такива?

Разбира се, нищо не траеше вечно. Понякога преминаваше за ден, дори за няколко часа. Спокойствието щеше да изчезне, щом братята му се приберяха у дома. Енергията на Монти, жизнеността на Хен и мрачното настроение на Тейлър щяха да бъдат достатъчни, за да го заличат напълно.

Дали щеше да се чувства така утре, следващата седмица или всичко беше само мимолетно настроение?

Като си помисли за това, установи, че през изминалите седмици братята му не бяха толкова избухливи. Дали и това не се дължеше на Роуз?

— Докато Тейлър свърши с кокошарника, аз ще остана да помагам на Роуз — предложи Монти на следващия ден.

Джордж изгледа продължително брат си, а в погледа му се четеше недоверие.

— Кога разбра, че можеш да вършиш друга работа, освен да яздиш?

— Ти каза, че всички трябва да помагаме — напомни му Монти. — Двамата с Тейлър свършихте повече работа, отколкото ви се полагаше. Хен остана тук вчера. Днес е мой ред да помагам.

— Откога стана такъв филантроп? — попита Джеф. Той се бе върнал от Остин предишната нощ и нервното напрежение се бе върнало с него.

— Когато разбрах, че е по-добре да гледам Роуз, отколкото кравите — отвърна Монти. — Освен това, работата тук сигурно е по-лесна.

— Мисля, че е по-добре да се редуваме — намеси се Кан. — По този начин всеки ще разбере колко е тежка работата на другия.

— Правилно — съгласи се Джордж и стана.

— Може ли да дойда с вас? — обади се Зак.

— Не, имаш достатъчно работа тук.

— Монти ще я свърши.

— Няма да върша и твоята работа — отговори Монти.

— Тейлър да остане — предложи Зак.

— Тук съм вече цяла седмица — възрази той.

— Аз пък съм тук цял живот — отбеляза Зак.

— Скоро ще започнеш да яздиш с нас — увери го Джордж — и когато това стане, вероятно ще искаш да оставаш тук.

— Ех, защо не съм в Ню Орлиънз — въздъхна момчето. — Там няма да доя крави и да нося яйца.

Джордж се прокле за слабостта, която го накара да се поддаде на любопитството да узнае какво правят Роуз и Монти, но продължаваше да върви след кравите. Трябваше да ги върне при бика, но това обикновено ставаше в края на деня. Фактът, че имаха повече крави от обичайно, които току-що се бяха отелили, или скоро щяха да се отелят, не беше извинение. Той искаше да види Роуз. Нямаше съмнение по този въпрос. Дали желанието му бе свързано със способността й да превръща ранчото в истински семеен кът? Напоследък бе забелязал промяна в начина, по който братята му говореха за него. Споровете им не бяха така ожесточени и те с нетърпение очакваха да се съберат на вечеря. Понякога говореха така, сякаш щяха да останат да живеят тук до края на живота си.

Тя им бе помогнала да се обединят в единно семейство.

Тя непрекъснато се стараеше да прави разни неща за тях. Приготвяше дивеча, който Монти носеше вкъщи, и избягваше да пипа нещата на Хен. Никога не наричаше Тейлър момче и не насочваше вниманието върху върлинестото му тяло и некоординираните му движения. Все повече се привързваше към Зак. Грижеше се той да изпълнява задълженията си както трябва. Докато тя самата работеше, часове наред разговаряше с него, отговаряше на стотиците въпроси, които всички шестгодишни хлапета задават, и отделно му обръщаше внимание, когато той се почувстваше съвсем незабележим сред петимата си, извисяващи се над него братя. Тя разбираше, че Джеф не се чувства пълноценен заради ръката си. Не беше по силите й да направи нещо за него, но не го и глезеше. А Джордж направо го глезеше. Той знаеше, че само да спомене за някое свое желание или дори предпочитание, и то се изпълняваше. И все го поглеждаше за одобрение. Струваше му се, че колкото повече я хвали, толкова по-усилено работи. Понякога изпитваше вина, че тя цени толкова високо мнението му.

И всичко това го правеше щастлив.

Накрая бе принуден да признае, че жадува за такова внимание. Баща му никога не бе проявявал привързаност към него, а майка му не бе в състояние да компенсира това. Тя не мислеше за никой друг освен за съпруга си. Ако Джордж се осмелеше да критикува баща си, тя го укоряваше със сълзи на очи и напомняния за собствените му неизпълнени обещания.

Роуз беше толкова различна. Тя беше силна и жизнена, готова да отстоява своето и винаги нащрек да се скара с братята му, когато сгазеха лука. И на него беше готова да каже къде греши, според нея. Двете бяха коренно различни. Отначало считаше поведението на Роуз за нехарактерно за жена, но се оказа, че изобщо не е трудно да свикне, както си бе представял в началото. Вероятно, защото тя беше изключително разумна. Питаше се какъв ли щеше да бъде животът му, ако майка му приличаше поне малко на Роуз.

Джордж изби от главата си всички мисли за своите родители. Те бяха живели по свой начин, бяха направили избора си, бяха заплатили за грешките си.

Нищо не можеше да бъде променено сега.

— Благодаря на Бога, че се върна — каза Монти, като изскочи от къщата в мига, в който първата крава влезе в двора. — Знаеш ли какво ме накара да правя тази жена? Да пера! Пренасях и търках, докато ми се зави свят. Ако върша това още един ден, по-добре да отида при бандитите на Кортина.

Монти остана навън, за да помага на Джордж да вкара кравите в ограждението, а сетне пришпори коня си с все сила.

Роуз излезе от къщата, когато Джордж приближи. Тя носеше широкопола шапка, завързана под ухото й на голяма фльонга. Съвсем непрактична за равнините на Южен Тексас, но определено хващаше окото.

Беше облечена в рокля от жълта басма, обгръщаща раменете, гърдите и талията й, както никоя друга рокля, която бе обличала след пристигането си в ранчото. Джордж остана като хипнотизиран при вида на едрите й вирнати гърди. Той забрави какво е апетит, невинност и очарование. Загърчи се лудешки в клещите на похотливостта.

— Какво си направила с Монти? — попита Джордж, като се мъчеше да не мисли за тялото на Роуз.

— Казах му да работи толкова, колкото говори. Той се опита и едва не рухна — засмя се тя. — Никога няма да му позволя да забрави, че не се е оказал достатъчно силен, за да върши женската работа. Виждал ли си Зак? Трябваше да ми помогне да наберем къпини.

Тя носеше две плетени от тръстика кошници.

— Вероятно е използвал пристигането ми, за да се измъкне. Искаш ли да дойда с теб?

— Няма ли да те чакат момчетата?

— Монти ме замести.

— Тогава ще се радвам, ако дойдеш.

Видя му се малко смутена.

— Къде са къпините?

— Досега слизах само надолу към потока. Но като си с мен сега, Монти ми бе казал, че има къпини и на една миля отвъд брода.

— Това е доста път.

Очакваше го с нетърпение. Искаше да й помага да преминат през колкото може повече поточета, изпречили се на пътя им.

— Ще трябва да яздим, ако искам да се върна навреме, за да се заема с вечерята.

Докато оседлаваха двата коня, Джордж успя да избие от главата си мисълта за гърдите на Роуз, но в мига, в който обви с ръце талията й и я повдигна да седне на седлото, тя отново го завладя. Усети как тялото му се напрегна и слабините му се издуха. Едва се качи на седлото. Там се почувства малко по-добре.

— Приятно е човек да се поразходи за няколко часа — отбеляза тя, докато яздеха. — Чувствам се като вързана за къщата, откакто съм тук.

Джордж се чудеше как е устоял да не я докосне в продължение на две седмици. Още повече се чудеше защо това желание го връхлетя така внезапно. Може би същото е било и с баща му. Ако е било така, разбираше защо баща му бе прегрешавал толкова често.

— Мога да те заведа в града, ако искаш.

— Може би след известно време. Засега ми е приятно да стоя тук.

Джордж не съзнаваше с какво нетърпение бе очаквал отговора й и сега се поуспокои. Очевидно ревнуваше от всеки мъж, който би я погледнал. Очакваше чудесното чувство на задоволство, но днес то не се появи. Цялото му тяло беше напрегнато, като слабините му.

— Какво смяташ да правиш с къпините?

— Искам да приготвя сладкиш. А Зак иска конфитюр.

Разговорите за сладка и конфитюри, за консервиране на зеленчуци, за сушене на грах и фасул, за засаждане на зеле и спанак за зимата би трябвало да го отегчават.

Но те го развълнуваха. Те означаваха, че Роуз възнамерява да остане.

Джордж забрави, че прилича на баща си. Не мислеше за нищо друго освен за красотата на Роуз и как копнее да я прегръща и целува, докато двамата се слеят в едно цяло. Стори му се, че стигнаха до къпините прекалено бързо. Той скочи от седлото си и се озова до Роуз за секунди.

— Мога да сляза и сама — рече тя.

Но той вече бе обхванал талията й с ръце. Те останаха там, а Роуз на седлото.

— Ще ме пуснеш ли да сляза? — попита тя.

Опита се да го подхвърли небрежно, но Джордж усети, че и тя чувства напрежението помежду им. Смъкна я от седлото. Още не бе махнал ръцете си от нея, когато тя се обърна, за да развърже кошницата от седлото.

— Цял следобед ли ще ме държиш прикована до коня?

Джордж бавно свали ръцете си.

— Ще те пусна, макар че никак не ми се иска. Не съм съзнавал досега колко си хубава.

— Трудно е да изглеждам привлекателна, докато се трудя като роб край печката или коритото за пране — отвърна Роуз и тръгна към натежалите от плод къпини. Стори му се, че му се усмихна малко кокетно. — Учудващо е какво правят една нова шапка и хубава рокля.

— Не става дума за дрехите…

— Не че шапката и роклята са нови — продължи тя, като започна да бере къпини. — Не съм си купувала нищо свястно, откакто почина татко. Вземи кошницата си и започвай да береш — нареди му тя, след като се огледа и видя, че Джордж още е до конете. — Ще стоим тук цял следобед, ако бера само аз.

Джордж отиде до конете, взе кошницата и започна да бере къпини. Само че толкова често поглеждаше към Роуз, че по пръстите му скоро се забодоха дузина трънчета.

— Уж са черни, а не червени — каза тя, като забеля за капчиците кръв по ръцете му.

— Изглежда, не притежавам твоето умение да се пазя от трънчетата.

— Ако си гледаш в ръцете…

— Предпочитам да гледам теб.

Откровеността му я смути, но тя не престана да работи.

— Може би трябваше да изчакам Зак. Той бере по-бързо от теб.

— И вероятно яде повече.

— Вероятно — съгласи се Роуз.

Ала напрежението помежду им остана. Небето беше облачно и ветрецът хладен, но кръвта на Джордж гореше.

— И не може да те оцени, както трябва.

— Не знам. Трябва да го видиш как нагъва сладкото от къпини. Чудя се какво му стана.

Джордж хвърли кошницата на земята и се приближи до Роуз. Обърна я към себе си.

— Не може да предпочиташ вниманието на едно шестгодишно хлапе пред моето.

— То не е опасно.

— Мислех, че съм Свети Георги, убиец на змейове и изключителен покровител.

— Винаги съм се чудила какво е направил с принцесата, след като е убил змея. В книгата ми не го пишеше.

— Ако е била хубава като тебе, сигурно я е отвел в замъка си.

Джордж нямаше намерение да целува Роуз. Той я желаеше толкова силно, че ставите го боляха от напрежение, нервите му бяха обтегнати, дрехите го задушаваха, но не смееше да я докосне. Прегърна я като насън. Тя леко отметна глава назад, за да срещне устните му.

Всичко му се стори толкова естествено, толкова на място. Устните й бяха меки и топли. Точно както ги бе сънувал толкова пъти. Потрепнаха колебливо и жадно срещнаха неговите. Колко сладки бяха. Защо не му е минавало през ум да я целуне досега? Дали и баща му е изпитвал същото?

— Мислиш ли, че принцесата е имала нещо против? — останала без дъх, попита Роуз.

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Какво да е имала против? — попита Джордж, без да е в състояние да мисли за нищо друго освен за Роуз.

Тя се изправи на пръсти и прилепи тяло до неговото. Джордж усети, че слабините му се издуват в отговор на допира на гърдите й и отъркването на бедрата и в неговите. Как би могъл да си мисли, че е имунизиран срещу жените, когато само една целувка сломи съпротивата му? Притисна я по-силно към себе си и трескаво я зацелува.

— Да бъде отведена в замъка му — продума Роуз, когато най-сетне успя да се освободи от прегръдките му. — Може да е обичала друг.

— На принцесите е разрешено да обичат само рицаря, който ги е спасил.

— Ммм.

Роуз явно нямаше нищо против логиката на Джордж. Нито против целувките му по ъгълчетата на устните и по върха на носа й. Изглежда одобряваше напълно програмата му за действие. Джордж усети, че обвива ръце около врата му.

Той усети, че нещо в него сякаш се освободи от оковите си. Не си спомняше да се е чувствал по-прекрасно през целия си живот.

Докато притискаше Роуз до гърдите си, наред с физическото желание, достигнало пределна точка, дълбоко в себе си той изпита и друго желание. Обвила ръце около врата му, тя сякаш го закриляше с прегръдката си.

Тя въздъхна доволна и отпусна глава върху гърдите на Джордж.

— Мислех, че не ме харесваш.

— Как може един мъж да не харесва такава хубава жена като тебе.

— Не си го казвал. — Опитвах се да стоя настрана от теб. — Страхувах се, че ми се сърдиш, защото ядосвам момчетата.

— Не мога да ти се сърдя, поне за дълго.

Джордж целуна косата й и отново я притегли в прегръдките си.

— Трябва да берем къпини — рече Роуз и се опита да се отскубне от него.

— Ще почакат.

— Не, не може. Скоро трябва да приготвя вечерята.

— И тя ще почака — каза Джордж, стиснал я здраво в прегръдките си. — Няма да мога да мисля за храна часове наред.

— А Монти?

Но Джордж отново я зацелува и двамата престанаха да мислят за Монти.

— Джордж, защо хапеш Роуз?

Съвсем не бяха усетили кога е пристигнал Зак. Моментално се разделиха.

— Откъде се взе? — попита Джордж, като се мъчеше да се съсредоточи.

— Тръгнах след вас. Роуз обеща, че ще ме вземе да й помагам в брането на къпини. Ще прави конфитюр.

— Мислех, че няма да се върнеш, за да берем заедно — смотолеви Роуз, която не беше в състояние да се съвземе толкова бързо, колкото Джордж.

— Вече няма да се отделям от теб — заяви Зак. — Защо те държеше Джордж? Падна ли?

— Зави ми се свят.

Момчето хвърли поглед към брега на поточето и застоялата, блудкава вода.

— Стои настрана. Джордж и аз ще берем до брега, а ти бери тези тук.

— Съществувал ли е Свети Зак? — обърна се развеселена Роуз към Джордж.

Кръвта във вените на Джордж още вреше. Както и раздразнението му от появата на Зак.

— Съмнявам се. Змейовете поглъщат малките момчета, които се промъкват зад гърба на по-големите си братя.

— Как ще го направят, след като току-що си го убил? — попита Роуз, а в очите й заигра закачлив смях.

— Има други змейове, които са се специализирали в поглъщането на малки братя — отговори Джордж.

— Прави ли се вино от тези къпини? — попита Зак със зачервено от смущение ангелско личице.

— Какви ги говориш?

— Монти иска Роуз да направи вино от къпини, но тя не ще, защото то карало хората да вършат странни неща. Вие двамата наистина се държите странно.

Джордж и Роуз едва се сдържаха да не се разсмеят.

— Трябва да съм сдъвкал някакво лудо биле.

Зак нямаше никакво намерение да се оставя да се държат с него като с малко момче.

— Знам, че не си сдъвкал никакво лудо биле. Сигурно си изял твърде много къпини и не искаш никой да разбере. Роуз каза, че от тях ти става лошо на стомаха.

— Сигурно е от къпините.

— Престани да ядеш, защото няма да стигнат за сладкото.

— Ако не продължим да берем, за нищо няма да стигнат — рече Роуз.

Зак надникна в кошницата на брат си.

— Не си набрал много.

Джордж не поглеждаше към Роуз. Не искаше да я види как му се присмива; не сега, когато целият беше потен и напрегнат.

— Роуз вече се оплака от мен. Може би трябва да ми покажеш как да бера по-бързо.

Докато Зак оживено бърбореше и гордо обясняваше на брат си кои къпини са узрели и как да извива клонките, за да стигне до най-едрите плодове, Джордж отправи взор натам, където Роуз береше къпини, на безопасно място, горе на брега. Поради разсеяността му, трънчетата все така се набиваха в пръстите му, докато Зак не му нареди строго, да не гледа Роуз и да внимава какво прави.

— Нищо няма да й се случи, докато стои далече от потока — обясни той на брат си.

Но Джордж не можеше да откъсне очи от нея. Онези целувки бяха пробили защитното укрепление, което бе изградил около сърцето си и той съзнаваше, че никога не ще може да го възстанови. Сега беше уязвим. Никога нямаше да забрави допира на ръцете й, докато се целуваха.

Но трябваше да се държи нормално. Като начало трябваше да престане да я поглежда на всеки пет минути. Насили се да си гледа в ръцете, да слуша Зак и да внимава да не се набоде на трънчетата. Тялото му полека-лека се отпусна, а напрежението в слабините му намаля.

Не му харесваше, но трябваше да положи усилия. Както бе казала Роуз, няма смисъл да мечтаеш за нещо, което не можеш да имаш. Само ще се самосъжаляваш. А Джордж не искаше да го прави.

— Искам да се извиня за държанието си там — обърна се той към Роуз.

Бяха стигнали до къщата с пълни кошници.

— Не е необходимо — отвърна тя.

— Трябва. Наех те на работа тук. Нямам право да са възползвам от присъствието ти по този начин.

— Но ти не…

— Ти си красива жена и аз много ти се възхищавам. Държиш се добре със Зак, сдобряваш Тейлър и Джеф, свикна с Хен и Монти. Нямам право да те карам да обръщаш внимание и на мене.

— Така ли ме възприемаш? — попита Роуз. Изглеждаше засегната. — Като любезна, търпелива и добра домакиня?

Защо му зададе този въпрос? Имаше ли представа колко усилия полагаше той, за да не мисли за начина, по който я възприема? Колко усилено се мъчеше да се преструва, че не чувства нищо?

— Изпитвам много по-силни чувства.

— Какви, например?

Би трябвало да я изпрати вътре в къщата, а той да се заеме с конете. Би трябвало да се съсредоточи върху работата си и да не мисли за чувствата си към Роуз.

— Приятно ми е да си близо до мене. Чувствам се много по-спокоен. Семейството ми е по-щастливо; нещо, което ни липсваше.

— Сега пък излиза, че съм химическа реакция.

Но Джордж не я чу. Той говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Когато се връщаме у дома, мисля си колко е хубаво. Питам се какво ли ще бъде да те държа в обятията си през зимните вечери, когато навън вали сняг, а огънят бавно тлее. Питам се какво бих почувствал, ако стана свидетел на раждането на първото ни дете. Как ще изглеждаш, когато станеш баба. Какво е да обичаш някого, след като знаеш, че ще го обичаш още повече след четиридесет години. Питам се за най-различни непристойни неща.

Роуз преглътна.

— В мислите ти няма нищо непристойно. Всяка жена би била щастлива да има съпруг, който мисли за нея по този начин.

Роуз лежеше в леглото, без да може да заспи. Не можеше да си позволи да стои будна, след като имаше толкова много работа. И все пак безсънните нощи се превръщаха в навик.

Защо бе позволила на Джордж да я целуне? Нещо повече, защо толкова й хареса, че и тя го целуна? Защо му бе позволила да си помисли, че всичко е в реда на нещата?

Дни наред си бе повтаряла да не тълкува постъпките му другояче, освен като прояви на вежливост. Той се интересуваше от нея единствено като от домашна прислужница. Дори й го каза. Нямаше начин да бъде с него дълго време.

Не можеше да си наложи да не мисли за баща си. И Джордж щеше да е същият. А може би и по-лош.

Нямаше да може да понесе това.

И все пак не го бе спряла.

Нямаше да й коства кой знае какво; само една дума или жест. Но тя не бе направила нищо. Напротив, беше го насърчила да си въобразява, че се радва на вниманието му. Ако сега той си мислеше, че тя ще пожертва добродетелността си за него, сама си беше виновна. Ако я мислеше за лека жена, грешката беше нейна. Още по-лошо, въпреки че съзнаваше всичко това, тя копнееше да бъде в прегръдките му.

Сигурно се бе влюбила в Джордж.

Нямаше друга причина за поведението й. Трябваше да се съпротивлява, да рита и да пищи, все едно, че Люк се бе осмелил да я целуне. Но тя се бе размекнала в обятията на Джордж, сякаш мястото й беше точно там, и не искаше да се отделя от него.

Всичко това можеше да завърши само по един начин.

Да му се отдаде само за да я зареже след известно време, което би сломило сърцето й! Длъжна беше да овладее положението. Макар че за нея нямаше нищо по-прекрасно от това да прекара дори само една нощ в обятията му. Но независимо колко блажено щеше да се почувства, не си струваше да провали остатъка от живота си.

И все пак тя хранеше крехка надежда.

От последните думи на Джордж тя най-сетне придоби нова представа за човека, помогнал й в „Бон Тон“. Нито един истински мъж не би си помислил, че може да обича една и съща жена в продължение на четиридесет години, освен ако не беше мъжът на мечтите й. Да ни говорим за магията на раждането.

Това беше онзи Джордж, когото бе видяла за пръв път; Джордж, заради когото бе приела тази работа; онзи Джордж, в когото се бе влюбила. Можеше ли да го спаси от самия него? Не знаеше, но докато той беше жив, щеше да се опитва.

— И да правиш всичко, каквото ти кажат братята.

Зак се инатеше.

— Няма да слушам Тейлър.

— Ще слушаш само Хен и Монти — рече Джордж, — но ако изпаднеш в беда, отивай при онзи, който е най-близо до тебе.

За пръв път Зак щеше да излиза без него и Джордж беше малко притеснен. Всичко можеше да се случи с добитъка.

Изражението на детето не се промени.

— Ако не обещаеш, оставаш вкъщи.

Тази заплаха сломи съпротивата на Зак. Джордж беше сигурен, че би се подчинил и на момиченце само за да отиде с братята си.

— Не го изпускайте от поглед — обърна се Роуз към Хен. — Знаеш, че Монти е прекалено нетърпелив, за да се грижи за него.

Джордж изпита ревност от нарастващото разбирателство между Хен и Роуз. Тя позволяваше на Монти да флиртува с нея, дори да я закача и ласкае, но разчиташе на Хен.

Тя разчита повече на теб, отколкото на всеки друг.

Знаеше го, но пак ревнуваше. Джордж изстена вътрешно. Беше се уморил да ревнува и да се измъчва от това. Дали винаги щеше да бъде така с жените, или това беше само с Роуз?

— Довиждане — викна Зак, докато се отдалечаваха с конете, а лъчезарното му настроение се възвърна, защото яздеше между Монти и Хен.

— Съзнаваш ли, че няма да можеш да го задържиш повече вкъщи, след като веднъж го пусна? — попита Роуз.

— Напротив, не биваше да го държа толкова дълго тук — отговори Джордж, като си припомни миналото. — Моят баща ми подари първия кон, когато навърших две години. Когато станах на три, той започна да ме учи да скачам. Паднах. Той наруга мен и мама, когато се разплаках.

— Учудвам се, че изобщо си се качил на кон след това — рече Роуз.

— Той ме качи на седлото преди още да съм спрял да плача и ме накара отново да скоча. Паднах около единадесет пъти в онзи следобед, но се научих да скачам. Преди да навърша четири години, яздех с баща си по едни от най-неравните местности в северна Вирджиния.

Сигурен беше, че Роуз долови омразата в гласа му. След всичкото това време тя си бе останала силна.

— Няма да позволя на моето дете да се качи на кон, докато не порасне достатъчно, за да умее да се държи здраво на седлото — разпалено рече Роуз. — И никой няма да го кара да скача, ако не иска.

— Тогава не се омъжвай за човек от Вирджиния, или за англичанин — предупреди я Джордж. — Те смятат, че мъжът се появява на белия свят, научен да скача.

Джордж се затрудняваше да се съсредоточи върху задачите, които тя му възложи. Мислеше само за нейната близост. Външният й вид се бе променил, откакто се посвикна с тях. Сега косата й беше разпусната. Макар че това не му предоставяше възможност да хвърля поглед към съблазнителното петънце отзад на тила й, така тя изглеждаше още по-хубава. По-млада и невинна. Още по-съблазнителна.

Усилната работа й бе придала по-здравословен вид Жаркото тексаско слънце бе осеяло носа и скулите й със ситни лунички. Ушите й бяха скрити под водопад от къдрици. Носеше прилепнали към тялото си дрехи от тънък плат с по-дълбоко изрязани деколтета. Очевидно бе разполагала с голям запас от дрехи преди смъртта на баща си.

Джордж забеляза, че от ситните капчици пот роклята й е прилепнала към тялото и е станала почти прозрачна. В такива моменти, колкото и усилено да се опитваше да се съсредоточи върху работата си, вниманието му непрекъснато бе насочено към Роуз.

И към нейното тяло.

След като ходиха да берат къпини, всяка нощ той сънуваше устните й, целувките й, докосването на ръцете й. Подлудяваше, че стои настрана, без да я докосва.

— Защо не отидем да се поразходим? — предложи Джордж. — Твърде горещо е за работа.

Роуз не го погледна.

— Не мога. Сложила съм задушено на печката. Трябва да прибера съдовете, да оправя стаята ти и да сменя завивките на леглата.

— Ще ти помогна.

— Не — тя не го поглеждаше, но решението й явно беше категорично.

Той повдигна брадичката й, за да срещне погледа й.

— Защо не?

— Това няма да ни доведе до никъде.

— Трябва ли всичко да довежда до някъде?

— А не трябва ли?

— Харесвам те, Роуз. Много те харесвам.

— И аз те харесвам, но това не е причина да се разхождаме заедно.

— Защо не?

— Хората понякога говорят неща, които не мислят. Дори вършат неща, които не искат.

— Като това ли? — попита Джордж, като се опита де я целуне, но тя се отдръпна.

— Мисля, че не бива повече да го правим.

— Защо?

— Бъди разумен, Джордж. Аз съм ти домашна прислужница. Само си представи, че ти позволя да ме целуваш, да ме притискаш по ъглите и… — Роуз не можа да довърши. — Зак вече ни видя. Скоро ще ни види и някое от другите момчета. И какво ще стане тогава?

— Само се целувахме.

— Не бих могла да остана при вас — тя мислеше да спре дотук. Не разбра какво я накара да изрече следващите думи. — Щеше да бъде съвсем различно, ако искаше да се ожениш за мене.

— Не смятам да се женя за никоя.

— Знам.

— Не искам и да се държа неприлично.

— И това знам, но няма да ти позволя да ме целунеш отново.

Тя го бе накарала да се чувства виновен и това го ядоса.

— А защо не ме спря край потока?

— Ти ме изненада.

— Само заради това ли?

— Ами, хареса ми.

Джордж тръгна към нея, но Роуз отново отстъпи.

— Няма да го направя отново.

— Защо не?

— Започне ли веднъж това, няма начин да се спре, освен…

— Освен ако се оженя за теб — довърши мисълта й Джордж рязко раздразнен. — Само за това ли мислят жените? Не могат ли да си представят, че на мъжа и жената може само да им е приятно да са заедно?

— Може би аз си го представям, но други хора не могат.

— Толкова ли са важни другите за тебе?

— Един ден ще си замина оттук. Ще си намеря ли друга работа, ако хората знаят, че съм ходила с тебе? Това ще е още по-лошо, отколкото да ми викат янки.

— Не е необходимо да си заминаваш.

— Трябва. Ти ще заминеш, а момчетата ще се изпоженят.

— Винаги ще има място за теб.

Защо го каза? Не бе възнамерявал да я наеме на работа завинаги.

— И какво ще правя? Ще бъда гледачка на децата на други жени? Ще готвя и ще чистя, за да могат те да отделят повече време на мъжете си? Искам да имам свой съпруг и деца. Не искам да гледам отстрани.

Джордж не можеше да си представи, че Роуз няма да е център на внимание където и да отидеше. Не само заради красотата си или заради умението така да организира живота им, че да им харесва. Тя щеше да е специална, където и да отидеше.

— Къде ще си търсиш съпруг?

— Не бъди жесток — сопна му се тя.

— Не исках да го кажа по този начин. Вече спомена, че в Тексас никой не те иска. Къде ще отидеш?

— Не знам, но това не е твоя работа.

— Може и да не е, но ме засяга.

— Няма нужда — рече Роуз, като едва сдържаше сълзите си. — Не се преструвай, че те интересува.

— Интересува ме.

— Не, не те интересува. Ти ме харесваш и ме желаеш. Това не е едно и също.

Не е ли? Да харесваш и да желаеш. Защото чувстваше силно и двете.

Един от конете в ограждението изцвили.

— Някой идва — рече Роуз, като избърса една сълза от бузата си. — Няма значение какво изпитваме, между нас не може да има нищо. Освен ако не искаш да се ожениш за мен.

Тя избяга в кухнята.

Джордж се почувства подлец. Повтаряше си да внимава от самото начало и въпреки това се бе впуснал в тази авантюра, съзнавайки, че не може да й предложи брак, след като имаше намерение да замине след година. Роуз трябваше да му удари шамар. И да си стегна багажа.

Презираше се. Ако егоизмът му я принудеше да се върне в Остин при хора като Люк Кърни, щеше да се окаже достоен син на баща си.

Той понечи да тръгне след нея, но някакъв непознат ездач се беше приближил до къщата. Джордж се запъти към него. Беше висок почти колкото Джордж, но не и едър като него. Раменете му бяха тесни и вървеше приведен до кръста. Беше мръсен и небръснат, но износената му, изпокъсана униформа на войник от Конфедералната армия му гарантираше радушен прием.

— Здрасти — рече непознатият. — Търся работа. Казаха ми, че ранчото ти почти не е пострадало от войната за разлика от останалите.

— Я се огледай — отвърна Джордж. — Това ли е представата ти за добре запазено ранчо?

За пръв път, откакто се бе върнал тук, Джордж огледа ранчото през погледа на непознатия. Резултатът го порази. Грубите греди на къщата и калта между пукнатините му придаваха вид на дом на някой беден, мръсен фермер, където дядото на Джордж би се срамувал да пусне и робите. Огражденията за добитъка, разцъфтялата градина и чисто новият кокошарник не можеха да заличат неприятния ефект от прострените на въжето дрехи, пилетата, ровещи за личинки, и легена за миене, захвърлен върху пълното с пепел огнище само на няколко крачки от входната врата. Стъпалата водеха към открития коридор между двете половини на къщата, който нямаше нищо общо с изисканото антре, облепено с тапети в Ашбърн, както и с полирания под от борови дъски и виещото се двойно стълбище.

Изведнъж Джордж се почувства беден. Винаги бе гледал света от интериора на елегантно жилище; беше си позволявал гостоприемство, зависещо от труда на дузина слуги. Винаги е бил Рандолф от фамилията Рандолф от Вирджиния, привилегирован, ухажван, известен от Масачузетс до Джорджия.

Но пред очите на непознатия стоеше само един беден фермер от Тексас, едва ли по-заможен от самия не го, без репутация, без високо обществено положение. Той беше само Джордж Рандолф.

Беше никой.

Но веднага след това съкрушително осъзнаване се появи друго. За пръв път в живота си той се почувства освободен от фамилията Рандолф от Вирджиния; нямаше защо да поддържа репутацията си. И ако искаше да бъде такъв, какъвто е, трябваше да си го извоюва сам.

Не успееше ли, щеше да изчезне безследно. Във Вирджиния един Рандолф никога не можеше да си позволи да изчезне безследно от очите на обществото. В Тексас, обикновеният Джордж Рандолф вече го бе направил.

Дотолкова бе вглъбен в мислите си, та не съзнаваше, че непознатият отговаря на въпроса му.

— Имаш покрив над главата си. Това е много повече, отколкото съм виждал другаде.

Роуз бе застанала до Джордж, за да се включи в разговора.

— Няма ли да влезеш? — попита тя. — Готвя задушено. Добре си дошъл да похапнеш.

— Благодаря, мисис. Трудно е човек да напълни корема. Рядко ми се случва.

— Разседлай коня си — предложи Джордж, засрамен от проявата си на негостоприемство. — Най-малкото, което можем да ти предложим, е няколко часа почивка от пътя.

— Страшно съм ви задължен — отвърна непознатият.

Той слезе от коня и Джордж му помогна да махне седлото и да вкара животното в ограждението. Когато влязоха в кухнята, Роуз бе сложила на масата чиния задушено, царевичен хляб и голяма чаша мляко.

— Отдалеч ли идваш? — попита тя.

— Чак от Джорджия — отвърна той. — Почти нищо не бе останало от родния ми дом, затова реших да ходя насам-натам. В Алабама беше по-хубаво, само че там нямат пари. В Мисисипи беше още по-зле. Тук, в Тексас, като че ли нещата са по-добри.

Роуз напълни отново чашата му с прясно мляко.

— Не искам да любопитствам — рече тя с хитра усмивка, — но с кого имаме честта да разговаряме?

— Положението наистина не отива на добре, щом забравям за добрите си обноски — усмихна се в отговор той. — Името ми е Бентън Уйлър, но по-добре ме наричайте Соления.

— Защо те наричат така? — попита Роуз.

— Приятелите от компанията ми ме кръстиха така, защото слагам много сол в яденето. Старата ми майка често казваше, че това ще ме убие един ден.

— Братята ми и аз се прибрахме тук едва преди няколко месеца — каза Джордж и седна на масата.

Докато Соления похапваше от задушеното еленско месо, което Роуз бе сготвила за вечеря, трите парчета царевичен хляб, останали от закуска, и изпи още две чаши мляко, двамата с Джордж разговаряха.

— Срещнах хиляди бивши войници от Конфедералната армия. Всички търсеха работа. Много от тях водеха и семействата си.

— Тук не сме много по-добре — отговори Джордж.

— Ами тогава ще продължа по-нататък — рече Соления.

— Чудя се накъде да те упътя. Защо не опиташ в Остин или Сан Антонио?

— Вече бях в Остин. Там ми казаха за твоето ранчо. Мисля, че е по-добре да тръгна на запад. Може би чак до Калифорния или Орегон.

Обсъдиха предимствата на златотърсачеството пред фермерството, на поддържането на ранчо вместо да се биеш с индианците, на чифликчийството пред започването на бизнес в нов град.

— По-добре да тръгвам — каза Соления и стана. — Искам да измина петдесет мили на запад оттук преди залез слънце. Благодаря за храната, мисис. Никога не съм ял по-вкусна гозба през живота си.

Излязоха навън. Няколко минути Соления стоя загледан в далечината, като явно не му се тръгваше.

— Старият Бони сигурно ще е много разочарован да изпита отново тежестта на това седло отново.

Роуз и Джордж го придружиха до ограждението за конете.

— Нали искаше да подбереш няколко крави за продан тази есен? — прошепна Роуз на Джордж, когато Соления тръгна към коня си.

— Да.

— Ходил ли си някога да избираш добитък?

— Не.

— А Хен или Монти?

— Не.

— Тогава ще имаш нужда от помощ първо при подбирането, а после за докарването.

— Възнамерявах да наема хора, когато сме готови да тръгнем.

— Ще ти трябват повече хора за подбирането и за жигосването, отколкото за из път. Те ще очакват да им платиш, след като продадеш стадото. Засега само ще трябва да ги храниш. Вероятно ще си готвят сами.

— Не знам дали ще мога да си го позволя. Ще получим само няколко долара, ако ги продадем за кожи.

— Тогава ги закарай на север от Мисури. Един човек мина през Остин преди няколко месеца и каза, че в Сейнт Луис получил тридесет долара за всеки млад бик.

— Тридесет долара! — Джордж едва не се задави. — За тези пари мога да купя стотина телици от мистър Кинг. Сигурна ли си, че няма да искат да им се плати сега?

— Питай го.

— Една минутка — викна Джордж на Соления. Човекът бе довел коня до оградата на заграждението. — Мисля да отидем да подберем добитък. Имам намерение да изпратя едно стадо на север към Мисури. Интересува ли те такава работа?

— Разбира се.

— Може да има престрелка.

— Няма да е повече, отколкото на война.

— Няма да мога да ти платя, докато не продам стадото.

— Засега ми е достатъчно да се храня редовно.

— Не мога дори да ти предложа легло. Къщата едва ни побира.

— Валя само веднъж, откакто минах през Тринити — отговори Соления с безгрижна усмивка. — Пък и съхна бързо.

— Добре тогава. Остави коня си в заграждението. Можеш да дойдеш утре с нас и да огледаш местността.

Отново се отправиха към къщата.

— Щях да забравя — сепна се Соления. — Нося едно писмо. Казаха ми, че е страшно важно, но явно не мога да намеря младата жена, до която е адресирано. Живеела някъде тук, но сигурно не са ми обяснили както трябва.

— Не съм чувал наоколо да живеят жени, било то млади или стари — рече Джордж. — Индианците и бандитите прогониха почти всички оттук по време на войната.

— Как й е името? — попита Роуз.

— Мис Елизабет Торнтън.

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Но аз се казвам Елизабет Торнтън.

— Какво съвпадение — рече Соления. — Хората мислят, че ти и тази Елизабет Торнтън сте една и съща жена.

— Но ние сигурно сме. Искам да кажа, че сме.

— Не може да си ти, госпожо. Онази млада дама е неомъжена.

— Аз не съм омъжена — каза Роуз.

— Мислех, че…

— Аз се грижа за домакинството на мистър Рандолф и братята му — Роуз изпита неудобство от настъпилата тишина. — Баща ми ме наричаше Елизабет, но аз предпочитам Роуз — обясни тя.

— Тогава предполагам, че е за теб — рече Соления и й подаде писмото.

— Тя погледна пощенския печат и леко пребледня.

— Какво има? — попита Джордж.

— Нищо — отговори тя. — Само дето е от човек, за когото мислех, че ме е забравил — тя мушна писмото в джоба си. — Предполагам, че искате да си поговорите по мъжки. Аз се връщам в кухнята. Довечера ще трябва да нахраня седем, гърла.

— Имаш петима братя? — попита удивен Соления.

— Шестима. Единият още не се е прибрал от войната.

— Тя роднина ли ви е? — попита Соления, след като Роуз излезе.

— Не.

— Крие ли се от някого?

— За какво по-точно намекваш? — попита Джордж с нарастващ гняв и любопитство.

— За нищо особено. Необичайно е за млада жена да живее с толкова много мъже. Нали знаеш какви клюкарки са жените.

— Наоколо няма жени, за да клюкарстват.

— Много добре.

Джордж не продължи разговора, защото знаеше какво има предвид Соления. С идването си на работа при тях Роуз бе опетнила доброто си име.

Но тя сигурно е съзнавала риска, на които се излага, като приема работата. Каквото и да е станало, не го засягаше. И определено не беше по негова вина.

Но това не го успокои. Хората нямаха право да съдят Роуз. Нямаха добро мнение и за Пийчис и за мисис Ханкс. Но Роуз беше дъщеря на янки. Тя беше млада, неомъжена и по-красива от собствените им дъщери.

— Няма какво толкова да ти показвам — обърна се Джордж към Соления. — Освен къщата и кокошарника, имаме заграждения за животните. И един бик, за когото се надяваме да подобри стадото ни.

— Разбирам малко от бикове — рече Соления. — Дай да го видя.

* * *

— Джордж каза ли, че можем да се отдалечаваме толкова много от къщата? — попита Зак.

— Не го попитах — отвърна Роуз.

— Каза, че ще ме окове с верига за портата, ако разбере, че съм преминал потока.

— Мислиш ли, че и мен ще окове?

Зак се ухили.

— Той не би оковал една дама.

— Кой каза, че съм дама?

— Джордж.

Възможно е, помисли си Роуз и забрави за всичките си доводи, с които искаше да си го избие от главата. Тя се бе овладяла, след като заяви на Джордж, че няма да го целуне отново. Той не искаше нищо обвързващо, а тя не искаше да има нищо общо с военен. Той се държеше настрана и тя се държеше настрана, но бе почувствала необходимост да се измъкне от тази къща. Понякога имаше чувството, че тя я задушава.

— Гледай за цветя — каза Роуз на Зак. — Искам да набера един букет за кухнята.

— Обичат ли ги? — попита Зак.

— Разбира се. Кой не ги обича?

— Мъжете — отговори Зак, като закрачи по-наперено. — Това са момичешки работи.

— Кой ти каза това?

— Не е нужно някой да ми ги казва — заяви момчето.

— Аз си го знам.

— Добре де, момичетата обичат цветята, затова гледай добре.

— Обзалагам се, че ще намерим хиляди край потока — каза Зак и хукна напред. — Монти каза, че било имало маргаритки навсякъде.

Роуз се въздържа да го поправи. Бяха излезли на разходка. И двамата заслужаваха да се чувстват напълно свободни и да се забавляват. Най-вече, не искаше да мисли за Джордж. Именно това й желание я накара да излезе от къщата. Ако си развалеше и разходката сред природата, нямаше къде другаде да отиде.

Тя забърза да настигне Зак, като поспря за малко само за да запомни къде са къпините и орехите, които видя по пътя.

Роуз не можеше да свикне с дивия пущинак — нещо средно между пустиня и джунгла, цялата покрита с тръни — но днес той й се струваше дружелюбен и приветлив. Защо не взеха кошница с храна? Денят беше топъл, но не и горещ. На около миля от къщата, ги примамваше дъбова горичка. След продължително ходене Роуз щеше да е доволна, да се поразходи на сянка. Седна на един повален ствол и се отпусна, за да поеме хладината. Зак дойде след няколко минути и веднага нагази в потока. Тя не проумяваше защо водата, особено ако има и кал в нея, привлича толкова силно малките момчета. Двамата по-големи сина на семейство Робинсън имаха способността за нула време да откриват всяка кална локва в Остин.

В следващия миг обаче Роуз отново мислеше за Джордж, като се питаше дали и той е обичал да се цапа като малък, дали е бил очарователен като Зак, дали синовете му ще бъдат като него.

Въздъхна и стана. Не искаше да мисли за Джордж днес. Само я заболяваше главата, а не стигаше доникъде.

— Хайде, Зак — викна тя на момчето. Той се беше качил на едно дърво и пълзеше по клона, надвесен над потока. — Време е да се връщаме.

Доста се бяха отдалечили от къщи, а там я чакаше много работа.

Тя се обърна, за да се увери, че Зак слиза от дървото и тръгна към брега. Вдигна ръка, за да отмести едно клонче, изпречило се на пътя й, и замръзна на място.

Индианци!

Всъщност беше само един. Команч, предположи Роуз. Той седеше на коня си на стотина стъпки нагоре по пътеката и внимателно се взираше в хоризонта. Какво правеше там? Какво търсеше? Имаше ли и други с него?

Сглупи, че не взе пушка, а и нямаше представа къде може да са Джордж и братята му. Ако индианецът имаше намерение да напада къщата, Роуз беше доволна, че не е там. Но той явно не смяташе да отива нагоре по течението. Огледа се още веднъж и после махна с ръка на някого, когото тя не виждаше.

Значи имаше още индианци.

— Чакай — извика Зак, като тичаше към нея.

Роуз се обърна и запуши с ръка устата му. Момчето моментално започна да се съпротивлява, но думата „Индианци!“, прошепната в ухото му, го закова на място.

Роуз надникна през листата, като мислеше, че индианецът вече препуска към скривалището им сред дърветата. Той не бе помръднал от мястото си, но стоеше с лице към тях. Преди Роуз да реши какво да направи, по коравата земя затрополяха стотици копита. След няколко минути от гъсталака се появиха индианците, следвани от голямо стадо коне. Роуз прецени, че са стотици.

— Крадат коне — прошепна Зак.

— Може да са мустанги.

— Виж, жигосани са.

Тя не искаше да гледа. Както всички други и индианците бяха свободни да ловят хилядите мустанги, скитащи из равнината. Но за конекрадство законът предвиждаше смърт чрез обесване и индианците бяха готови да застрелят всеки, които ги видеше.

Роуз беше толкова зашеметена от препускащите покрай тях коне, че забрави за часовоя на индианците, докато Зак не я дръпна за ръкава.

— Идва.

Нямаше време за паника.

— Качвай се на дървото — прошепна му тя, обърна се и хукна сред дърветата. Лудешки търсеше място да се скрие. Индианецът беше наблизо. Ако отместеше клоните, нямаше начин да не ги види. Зак вече беше преполовил разстоянието до дървото, когато Роуз реши, че едно повалено дърво е най-добрата й закрила. Тя се изкатери по ствола му, като се надяваше да се скрие в преплетените му корени. При падането си то бе изровило голяма дупка в земята и клоните му стърчаха на повече от дванадесет стъпки в диаметър. Роуз скочи в дупката. Като рискуваше да я забележат, тя се обърна, за да се увери, че Зак се е скрил между по-горните клони на дървото.

Роуз се дръпна, когато индианецът разтвори клоните. Дали знаеше, че са там? Или само предполагаше?

Роуз затаи дъх, докато той се промъкваше с коня си под сянката на дъбовете с готова за стрелба пушка. Сигурно знаеше, че са там. Тя погледна към върха на дървото, но не видя Зак. Надяваше се, че и индианецът не го е забелязал. Огледа се накъде може да избяга, ако индианецът я откриеше. Можеше да побегне към потока, но нямаше да се измъкне, защото индианецът яздеше кон.

Изведнъж усети, че наоколо се е възцарила пълна тишина. Тя почти чуваше собственото си дишане. Конете и индианците ги нямаше. Останал бе само часовоят. Той гледаше по земята. Сигурно са раздвижили листата. Може би щеше да я проследи до скривалището й.

Роуз чу странен животински звук и видя, че индианецът се обърна. Приятелите му го викаха. Той погледна през рамо, но не обърна коня си. Продължаваше да се взира в земята.

Отново го повикаха, този път по-настойчиво. Индианецът сърдито измърмори нещо под нос и обърна коня. В края на горичката той се обърна още веднъж.

Роуз затаи дъх.

Индианецът заби пети в хълбоците на коня и излезе на слънчевата светлина, като препусна в галоп, за да се присъедини към събратята си.

Тя едва не припадна от облекчение. Знаеше, че из по-голямата част на Тексас скитат индианци и хора извън закона. Всички го знаеха, но дните й в ранчото бяха съвсем спокойни и тя бе уверена, че не я грози никаква опасност. Джордж я караше да се чувства в безопасност. А сега осъзна, че дори и той не може да я предпази от всяка опасност.

Изчака няколко минути, за да се увери, че индианците няма да се върнат. Сториха й се часове, но знаеше, че са изминали само няколко минути. Най-после се измъкна от коренищата. Огледа дърветата над главата си, но колкото и да се мъчеше, не можа да види момчето.

— Зак — повика го тихо тя. Страхуваше се да извика силно, защото индианците можеше да са още наблизо. — Зак — викна тя отново, но не получи отговор.

Парче кора падна в краката й и когато погледна нагоре, видя, че Зак слиза по разклонения на две огромен дъб.

— Махна ли се? — попита Зак.

— Така мисля — отговори Роуз, като отново се озърна, за да се увери, че индианецът не се опитва да се промъкне от друго място.

— Колко ще се изненада Джордж като му кажа — рече Зак, като се спусна на земята. — Той твърдеше, че вече не се виждали индианци.

На Роуз никак не й се искаше да казва на Джордж. Трябваше да измисли някаква основателна причина, задето се бяха отдалечили толкова много от ранчото. Той не й беше забранявал да излиза от къщата, но тя знаеше, че е опасно. Мисълта за него я накара да забра ви за безопасността си. Постъпи глупаво и след този случай Джордж едва ли щеше да я мисли за много умна.

— Имаха милиони коне — разказваше Зак на братята си вечерта.

— Около стотина — поправи го Роуз.

— Откъде ли са взели толкова много? — попита Хен.

— Сигурно от Хюсън — рече Монти.

— Но той живее на повече от петдесет мили оттук.

— Хюсън сигурно си мисли, че е в безопасност там, затова индианците са успели да откраднат толкова много коне.

— Сигурна ли си, че онзи индианец само е наблюдавал? — обърна се Джордж към Роуз. — С цветовете на войната ли беше?

— Лицето му не беше боядисано, ако имаш предвид това — отговори тя. — И не се приближи до къщата. Дали знае, че живеете тук?

— Да — отговори Монти. — Те знаят всяко ранчо в околността.

— Отсега нататък някой ще трябва да остава в къщата — каза Джордж. — Колко глупаво от моя страна, че я оставихме неохранявана.

— Ще се редуваме — съгласи се Хен.

— И не искам ти или Зак да ходите по-надалеч от потока или загражденията, освен ако не ви придружава някой от нас — обърна се Джордж към Роуз.

— Онези дърти индианци няма да ме открият — заяви гордо Зак. — Обзалагам се, че ще извървя целия път до Остин без никой да ме види.

— Всички трябва да бъдем по-предпазливи — каза Джордж на най-малкия си брат, — дори и ти…

— Но…

— Ако искаш отново да дойдеш с нас, ще правиш, каквото ти казвам.

— Но…

— Как ще се почувстваш, ако някой индианец застреля Роуз, докато ти си играеш в храсталака само защото не си бил тук, за да я предупредиш?

Роуз се ядоса на Джордж, че кара Зак да изпитва вина, преди да е сгрешил в нещо, но разбра, че това може би е единственият начин да накара момчето да не се отдалечава от къщата. След като години наред бе правило каквото си иска, то трудно възприемаше дисциплината.

— Добре, но ако някой стар индианец се промъкне до къщата, ще му пръсна главата.

— Направи го — рече Джордж. — А що се отнася до теб — обърна се той към Роуз, — не искам да излизаш от къщата, освен ако не се налага.

— Не се притеснявай за мен — успокои го тя. — Днешният случай ми стига, за да ми треперят краката месеци наред.

— И дума не вярвам на всичко това — обади се Монти. — Ако някой индианец е достатъчно глупав, за да тръгне след вас, накиснете дрехите му в коритото за пране и го сложете във ваната за пет минути. Повече няма да се мерне насам.

Тя се засмя заедно с всички, но ако питаха нея, индианците можеха да си стоят мръсни.

Роуз изпита лошо предчувствие за шестимата мъже в мига, в който ги зърна през прозореца на кухнята. Нямаше кой друг да минава по този път с изключение на конекрадци, бандити и дезертьори, търсещи щастието си. Тези мъже яздеха яки, добре охранени коне и носеха хубави дрехи. Очите им шареха насам-натам, като че ли описваха наум имуществото, което виждаха.

Не вярваше да са крадци, дошли да огледат ранчото, преди да го оберат. Тук нямаше нищо за крадене. Но те явно търсеха нещо и не бяха особено загрижени по какъв начин щяха да го получат. Такъв вид имаха.

Каквото и да искаха, Джордж беше тук, пред къщата. И той ги бе видял.

Напрежението й обаче нарасна, когато видя, че Джордж се приближава към пушката, облегната на стената на къщата. Двамата с него бяха сами днес. Всички момчета заедно със Соления работеха на един позанемарен участък в околността. Намираха се твърде далече, за да чуят изстрелите.

Без да се замисля, Роуз протегна ръка към ловджийската пушка, която Джордж я бе накарал да държи в кухнята, след като бяха видели индианците.

— Твое ли е това място? — попита един, който явно беше водачът, когато спряха конете си пред къщата.

— Мое и на братята ми — отговори Джордж. — Защо питаш?

— Ние сме от аграрния отдел.

— Как ще го докажете?

Човекът изглеждаше изненадан от въпроса на Джордж. И обезпокоен.

— Няма нужда да го доказваме. Ние сме тук, за да…

— Или си покажете документите, или се махайте от земята ми — рече Джордж и хвана пушката.

Мъжете се размърдаха неспокойно на седлата си, като държаха ръце на пушките. Роуз знаеше, че Джордж няма никакъв шанс, ако започнат да стрелят. Тя облегна края на пушката на отворения прозорец.

— Покажи му документите, Гейб — обади се един, който се намираше най-близо до водача. — Не е необходимо да създаваме паника, освен ако не се налага.

Отзивчивостта на мъжа не премахна страховете на Роуз. Не й харесваха очите му. Бяха мънички и злобни. Освен това говореше с по-ясно изразен североамерикански акцент от първия.

Политически авантюристи.

— По дяволите, Кейто, никой досега не ни е искал документи — оплака се Гейб.

— А трябва — рече Джордж. — Всеки може да дойде тук и да се представя, за който си иска.

— Изглеждат в ред — отбеляза Джордж, след като прегледа подхвърлените му документи, — но ще проверя, когато отида в Остин. А сега кажете по каква работа сте тук?

Гейб бе склонен да се разправя, но Кейто нареди:

— Кажете му.

— Нашата работа е да проверяваме всеки, който притежава земя в областта. А ти явно притежаваш доста.

— Обясних ви вече, че тя принадлежи на мен и на братята ми. Седмина сме.

— Никакви сведения нямаме за братя. Тук фигурира само името Уилям Хенри Рандолф.

— Той е мъртъв.

— Тогава предполагам, че трябва да разговаряме с мисис Рандолф — рече Кейто. — Вероятно е онази млада жена, която гледа от прозореца там?

Роуз понечи да се скрие, но вече нямаше смисъл. Не биваше да слуша разговора — Джордж имаше право да и се сърди, но беше твърде късно да се спотайва.

— Не — отговори Джордж. — Майка ми почина преди три години.

— Имаш ли удостоверение за смъртта на родителите си?

— Мога да ви покажа гроба на майка си, ако искате. А що се отнася до смъртта на баща ми, разчитам на свидетели. Трудно е да получа писмено удостоверение. Той се сражава на страната на Конфедерацията.

— Засега не е необходимо — рече Гейб.

Никой от мъжете не бързаше да слиза от коня си. Усещаше се напрежение, което накара Роуз да се почувства неудобно.

— Не виждам никой от братята ти наоколо.

— Не са тук в момента, но ще се върнат довечера, ако искате да се запознаете с тях.

Гейб погледна Кейто. Роуз нямаше представа какво си мислят, но беше сигурна, че нямаше да са тук, когато момчетата се върнат.

— Не си плащал данъци — каза Гейб.

— Наскоро се прибрах у дома, но съм сигурен, че братята ми са платили всички данъци.

— Ще проверим, когато се върнем.

— Щом не знаете дали сме платили данъците, каква е сумата и кога са платени, тогава не сте от аграрния отдел — заяви категорично Джордж, — така че обирайте си крушите. Веднага!

— Нямахме предвид данъците от минали години — обади се Кейто. — Не си платил за тази година. Тук сме, за да оценим на колко възлиза имуществото ти и да си платиш данъка.

Роуз знаеше, че данъците се плащат чак когато годината свърши, но се съмняваше дали Джордж го знае.

— Защо не слезете от конете и да влезем в кухнята — покани ги Джордж.

— По-добре да останем тук — отвърна Кейто.

Роуз видя, че Джордж се намръщи. Знаеше, че тези мъже ще се опитат да го измамят.

— В нашите документи пише, че притежаваш около шестдесет хиляди акъра.

— Ранчото е на всички ни.

— Не може. Трябва да е на един.

— Не е така.

— Ние познаваме закона…

— Аз също. Какво друго искате да знаете?

Непознатите се пообъркаха от самоувереността на Джордж. Роуз предположи, че никой от тях не си е направил труда да прочете закона, за който говореха.

— Данъкът е два долара за всяка собственост на стойност сто долара. Да видим сега. За шестдесет хиляди акъра данъкът възлиза на…

Роуз ахна. Цифрата беше неимоверно надута. Сигурно са чули отнякъде, че Джеф плаща за запасите им със злато и са дошли да видят колко могат да измъкнат от Джордж. Освен това се съмняваше дали парите изобщо ще стигнат до Остин.

— Не мога да смятам такива големи суми наум — каза Кейто с алчна усмивка, — но става дума за хиляди, платими в злато.

— Нямам толкова пари — отсече Джордж, — да не говорим за злато.

Беше пребледнял, като чу за каква сума става дума.

— До нас достигнаха други приказки — подметна Кейто.

— Не ме интересува какво са ви казали — сряза го Джордж. — Нямам толкова злато.

— А колко имаш? — попита Гейб.

— Нямам дори и една десета от това.

Роуз видя, че онези останаха разочаровани.

— И все пак трябва да си платиш данъка. И то днес.

Тя забеляза, че те дотолкова се бяха придвижили напред, че бяха обградили Джордж в кръг. Твърде широк, за да държи всички под око. Ръката на един от мъжете се намираше в опасна близост до дръжката на пушката му.

Роуз бавно насочи ловджийската си пушка и долепи пръст до спусъка.

— Щом данъкът е толкова, ще го платим — рече Джордж, но очите му не изпускаха Кейто, а ръката му не изпускаше пушката, — но ще трябва да почакате, докато съберем добитъка си и продадем част от него.

— Имаме нареждане да приберем парите днес — каза Гейб, бръкна в джоба си и подаде на Джордж сгънат лист хартия. — Виж сам.

Роуз разбра по изражението на Джордж, че указанията са болезнено ясни.

Джордж се бе прибрал в ранчото съвсем наскоро. Откъде знаеше закона в Тексас? Не биваше да допусне да го излъжат. Но дали щяха да й повярват, ако се обадеше?

— Ако нямаш пари, трябва да ни дадеш нещо на същата стойност.

— Нямам такива скъпи неща.

— Може би трябва да поогледаме, за да се уверим — каза Кейто, — но като начало ще вземем бика.

Роуз се вцепени. Загубеха ли бика, това означаваше край на плановете на Джордж за ранчото. Не можеше да позволи това.

— Ако почакате, докато продадем малко добитък, дори част от земята…

— В документа пише, че не можем да чакаме — прекъсна го Кейто и започна да слиза от коня, — а сега, ако се поотместиш…

Джордж насочи пушката към сърцето му, преди кракът му да бе стъпил на земята.

— Никой няма право да претърсва къщата ми — заяви Джордж, — нито днес, нито когато и да било. Ще си получите парите, но ще трябва да почакате.

Кейто застина в неудобно положение с единия крак на стремето, а другия на земята.

— Виж какво, мистър Рандолф — каза той, — не е необходимо да се ядосваш. Имаме разпореждане. С нищо ме можем да го променим. Ще ни дадеш каквото трябва. Ще си възвърнеш парите, след като извършиш продажбите.

— Качвай се на седлото.

— Защо да го правя? Ти си само един, а ние сме шестима.

— Първо ще застрелям теб и Гейб — рече Джордж, без да му мигне окото.

— А аз ще застрелям останалите — намеси се ненадейно Роуз.

Групата мъже замръзнаха по местата си. Тя бе излязла от къщата и бе заела позиция в коридора. Няколко ръце застинаха във въздуха.

— Сметките ви не са точни, мистър Кейто.

Искаше й се да ги нарече подлеци и политически авантюристи, но сега най-важното беше да не се стига до стрелба. Независимо от крайния изход, Джордж със сигурност щеше да бъде убит.

— Виж какво, мисис Рандолф… — започна Гейб.

Тя неволно се изчерви, но после реши, че ще е по-добре да продължават да мислят, че е жена на Джордж.

— Данъкът е двадесет цента за всяко имущество, възлизащо на сто долара.

— Увеличиха данъците…

— Знам. Миналата зима. От десет на двадесет цента.

— Лейди, откъде знаеш, след като живееш тук…

— Живях в Остин допреди няколко седмици. Знам точно колко е данъкът.

— В нашата заповед пише…

— В такъв случай заповедта ви е погрешна. Върнете се и донесете правилна заповед.

Джордж гледаше вторачено Роуз, изумен не по-малко от Гейб и Кейто.

— Не мога да променя заповедта ей-така — рече Гейб, като щракна с пръсти. — Можете да разговаряте с аграрния отдел за обезщетение.

— Не — категорично каза Джордж.

— Трябва да си платите днес — повтори Кейто.

— Не сме длъжни — възрази Роуз. — Трябва да платим след настъпването на новата година.

— Мисис, казвам ти, че според заповедта данъците трябва да бъдат платени сега. Промениха закона.

— Не е вярно — заяви тя. — Законодателите не заседават, а те са единствените, които могат да променят данъците.

— Добре, да приемем, че данъкът е само двадесет цента — склони Кейто. — По пет долара на акър имате…

— Не, по един долар на акър — възрази Роуз.

— Виж какво, жено…

— По-добре да я наричате „лейди“ — намеси се Джордж.

Мъжете се размърдаха неспокойно. Претърпяха неуспех и сега се опитваха да се овладеят.

— Виж какво, госпожо…

— Земята покрай реката се продава за по-малко от три долара. Земята на запад оттук върви от шестдесет и пет до седемдесет цента. Виждала съм документи за това. Чух, че и хората говорят същото.

— Данъците не се начисляват въз основа на продажната цена на земята — рече Гейб, като искаше да сплаши Роуз.

— Знам — отговори тя. — Те се начисляват върху половината от реалната стойност. Ако във вашите документи пише нещо по-различно, не е вярно.

Мълчание. Безизходица.

А сега какво да прави? Знаеше, че няма да обърнат конете току-така и да се върнат в Остин. Чувала беше за такива групи, които се появяват в някои отдалечени имения и им взимат всичко, включително и храната. Джордж нямаше никакво намерение да им позволи да влязат в къщата. Това беше ясно.

Но можеше ли да ги спре?

Тя можеше. Но ако го стореше и разкриеше тайната си, трябваше незабавно да напусне ранчото. Вероятно още довечера. Самата мисъл за това й причини болка, но знаеше, че за нея няма да има бъдеще тук. По-добре да помогне на Джордж и да си замине, преди да е станало твърде късно и раздялата с него да съкруши сърцето й.

Преди някой да направи нещо, чу се тропот на копита и момчетата се появиха. Между Соления и Хен, висеше убит див глиган, който бе завързан за прът, чиито краища бяха закрепени към седлата им. Монти държеше едно ранено куче в скута си.

— Вижте какво носим — викна Зак, като препусна към малката група. — Соления казва, че знае да прави истинска скара по джорджиански.

— Прибрах всички доста рано, мисис — извини се Соления, когато стигнаха до стъпалата, като оглеждаше насъбралите се около Джордж мъже, — но ще трябва да осолим този глиган още довечера, иначе ще се развали. Свинското не трае дълго, когато времето е топло.

Роуз забеляза, че премести пръта така, че да освободи ръката си и да хване пушката.

— Нямам представа как се консервира прасе — отвърна тя, вторачила поглед в огромното, черно, кално и окървавено туловище.

— Аз ще се погрижа за това, мисис — предложи Соления. — Но от време на време някой трябва да ми помага.

Той и Хен провряха глигана между Джордж, Гейб и Кейто.

— Омир трябва да поседи вкъщи няколко дни — рече Монти, като се смъкна от седлото. Той вдигна тежко дишащото куче от седлото и го занесе на любимото му място в коридора.

— Нещо му се заби в крака.

Той застана досами Роуз, а ръката му беше само на няколко инча от пушката.

— Трябваше да видите как го гоним — обади се Зак, развълнуван и изгарящ от нетърпение да разкаже всички подробности на Роуз, напълно глух за създалата се напрегната атмосфера.

— Ще й разправиш по-късно — рече Джордж. — Сега разговарям с тези хора по работа.

На Гейб и Кейто не им стана особено приятно, когато изведнъж се видяха изправени пред шестима мъже, всички въоръжени и безстрашни.

— Какво правят тези тук? — попита Джеф и застана до Джордж. — Видях ги да се мотаят в Остин.

— От аграрния отдел са — обясни Джордж. — Дошли са да ни вземат данък.

— Платено им е — каза Монти.

— Уредихме всичко. Роуз им помогна да изчислят новите данъци.

— Роуз ли? — учудено попита Джеф. — Какво разбира тя от тези неща?

— Очевидно доста — отвърна Джордж.

— Още не сме изчислили данъка — заяви Гейб.

— Колко е? — обърна се Джордж към Роуз.

Тя се канеше да се прибере вътре и да остави мъжете да преговарят сами. Но не можеше да не отговори на Джордж.

— Ако земята струва един долар за акър — а това е почти два пъти повече, отколкото трябва и ще го проверите, когато отидете в Остин — цялата собственост възлиза на шестстотин по сто долара. При двадесет цента на сто, това прави малко повече от сто долара.

— Сто и двадесет — поправи я Джеф.

— Раздели го на две — обади се Роуз.

— Шестдесет долара — рече Джордж.

Мъжете се ядосаха на малката сума, но не си тръгнаха.

— Има още един проблем — обърна се Гейб към Джордж.

Вече изглеждаше войнствено настроен, а издайническият му акцент от Нова Англия беше по-ясно изразен от всякога. След като се беше провалил в замислената игра, сега щеше да причинява колкото се може повече неприятности.

— Ти сражавал ли си се в Конфедералната армия?

— Да.

— А някой от братята ти?

— Аз — заяви Джеф.

— В такъв случай нямате право да гласувате и да заемате обществени длъжности. Освен това за вас има специален данък.

— Лъжеш — обади се Роуз. Тя бе отправила предизвикателството. Сега вече нямаше да е лесно.

— Очевидно сте тук само за да ни сторите зло — рече Джордж. — Махайте се от земята ми.

— Мисля, че не трябва да ги пускаме — обади се Хен.

— Само да ни пипнете с пръст — предупреди ги Гейб. Ще изпратя армията тук.

— Не бива да допускаш армията тук — прошепна Роуз на Джордж. — Те изгориха до основи Бренам и нито един не бе арестуван. Нападнаха дори Браунсвил.

Братята Рандолф стояха в редица, а от двата края Джордж, Роуз и Соления. Избутаха Зак отзад.

— Генерал Грифин няма да дойде тук, ако никой не му изпрати съобщение — рече Монти.

— Прерията оттук до Остин е голяма — добави Хен.

— Те знаят къде сме — каза Гейб.

Роуз видя, че редицата от седмина мъже със сурови лица бе разколебала смелостта му.

— Предлагам да ги застреляме тук — рече Монти.

— Ще ви избесят — отговори Гейб малко отчаяно, според Роуз.

— Ако намерят телата ви, ще помислят, че е работа на бандитите на Кортина — рече Хен.

Това не бе изречено току-така и мъжете го разбраха.

— Ние сме много. Няма да можете да ни избиете всичките.

— Мисля, че има нещо, което трябва да видите — каза Хен.

Той извади пушката си толкова бързо, че тя сякаш се появи изневиделица в ръцете му. Мъжете го зяпнаха.

— Виждате ли онова гнездо на оси, което виси под стряхата? — попита Хен, като посочи едно гнездо голямо два инча на около петдесет крачки от тях.

Мъжете кимнаха. В следващия миг той стреля. Гнездото изчезна. Заедно с осите.

— Бих ви посъветвала да се върнете в Остин и да забравите, че сте били тук — рече Роуз.

— Няма да ги пуснем да се измъкнат — възрази Хен и вдигна пушката си. — Да ги избием до един.

— Генерал Грифин ще бъде тук преди края на седмицата — заплаши ги Гейб. — И ще разруши всичко до основи, когато дойдат хората му.

Роуз не можеше да се сдържа повече. Виждала беше на какво е способна армията. Всичко, което момчетата бяха направили, всичко, за което се бе жертвал Джордж, можеше да бъде разрушено завинаги. Тя пое дълбоко въздух.

— Тогава генерал Грант ще ви даде на военен съд и ще ви обеси.

— Ти си луда — възкликна Гейб.

— Генерал Грант е пратил известие до генерал Шеридан в Луизиана, за да провери дали армията се грижи добре за мен — съобщи Роуз. — Пише още, че като президент ще помилва напълно Джордж и Джеф, веднага щом уреди формалностите.

— Жена ти е ненормална — обърна се Гейб към Джордж. — Генерал Грант никога не би помогнал на един южняк.

Но никой не го слушаше. Всички погледи бяха отправени към Роуз.

— Писмото от генерал Грант е в джоба ми — каза Роуз на Джордж. — Донесе го Соления.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Лъжеш — обвини я Гейб. — Не е възможно да казваш истината.

— Наречи я още веднъж лъжкиня и няма да…

Хен сръга с лакът Монти и той спря по средата на изречението.

— Баща ми и генерал Грант са били в един и същи клас в Уест Пойнт. По-късно се сражавали заедно в Мексиканската война — обясни Роуз, като не смееше да погледне момчетата. — Генерал Грант ми е кръстник.

— Ти си янки! — извика Джеф.

Омразата и яростта, с които толкова често се бе срещал, сега изкривиха чертите на лицето му.

— Родена съм точно тук, в Тексас — гордо започна да разказва Роуз. — Но това не е важно — добави тя, твърдо решена да не се отклонява от въпроса, докато не убеди Гейб и Кейто, че нападението срещу семейство Рандолф би означавало сериозна опасност за тях. — Искам имената ви и пълни сведения за документите ви — обърна се тя към Гейб. — Смятам да ги изпратя на генерал Грант заедно с уверението ви, че няма да предприемате никакви действия срещу това семейство, докато не пристигне помилването.

Те й подадоха документите, без да възразят.

— Препиши ги — каза Джордж на Джеф.

— И все пак мисля, че трябва да ги застреляме — повтори Монти.

— Те ще се върнат в Остин, за да кажат на аграрния отдел, че няма нужда от по-нататъшно разследване — рече Роуз. — Трябва само да докладват, че са получили погрешна информация. Освен това трябва да се погрижат верните цифри да бъдат вписани във всички документи. Пропуснах ли нещо?

— Мисля, че това е всичко — отговори Джордж, като не сваляше очи от Роуз.

— Да ти покажа ли писмото? — попита Роуз, извади плика от джоба си и го подаде на Гейб. — Не искам да се съмняваш в достоверността на казаното от мен.

Гейб хвърли поглед на първия ред, после на подписа и пребледня като платно.

— Торнтън твой баща ли е?

— Да — отговори Роуз.

— Мамка му! Грифин ще ни одере живи, ако разбере, че сме притеснили тази жена — изсъска Гейб на Кейто, който също хвърли един поглед на писмото и се съгласи с него.

— Върни ми писмото.

— Разбира се, мисис Роуз. Бъди сигурна, че ще поправим документите за данъка. Вероятно няма да е повече от тридесет долара за цялото място. Кой би повярвал, че някой притежава толкова много земя? Повечето хора пасат кравите си, без да плащат нищо.

— И не забравяйте, че смятам да напиша писмото още довечера.

— Няма да те безпокоим, госпожо. Никой не би искал да си има неприятности с генерал Грант или с генерал Шеридан. Всички знаят как се гневят понякога.

— А данъка?

— Ще го платите, когато свърши годината.

— Службата му сигурно е хубава, за да я пази толкова — отбеляза Джордж, след като онези си тръгнаха.

— Хубава, да! Пълни си джоба с парите на хората — добави Соления.

— И все пак мисля, че трябваше да заровим онези двамата в най-близкия бряг на потока — рече Монти.

— Не беше необходимо. Роуз се справи отлично с тях — каза Джордж.

Всички погледи се отправиха към нея.

Защо имаше чувството, че ще потъне в земята от срам? Тя погледна Джордж в очите. По лицето му нямаше и следа от яростта и омразата на Джеф. Само стъписване и изненада. И въпроси.

— Писах му, след като ме нае на работа и пуснах писмото още същата вечер — обясни тя на Джордж, сигурна, че той иска да го знае. — И през ум не ми мина, че ще получа отговор. Той напусна Тексас след войната. Баща ми мислеше, че никога повече няма да получи вест от него, след като му върна пълномощното си. И сигурно нямаше да му се обади, ако не се наложи баща ми да му пише, за да му възстанови пълномощията.

Тя си пое дълбоко въздух и се освободи от част от напрежението. Сега вече знаеха. Да правят каквото намерят за добре.

— Излъгах го, че ще пиша второ писмо. Нямаше да получа отговор.

— А помилването? — попита Джордж.

— Знаех за строгата клетва. Предположих, че един ден ще ви потрябва помилване. Не виждах нищо лошо в това да го поискам.

— Но защо си е направил труда за двама бивши войници от Конфедералната армия?

Нямаше причина да не му каже истината. Сега беше моментът.

— Писах му, че ще се омъжа за теб. Да не мислиш, че щеше да го изпрати иначе?

Роуз едва не се задави, докато изговаряше тези думи. Сега вече ще побеснее. Достатъчно беше, че привлече вниманието на Грант към тях, а на всичко отгоре и с лъжа!

— Ей на това му викам оправна жена! — възкликна Соления.

Роуз разбра, че се опитва да й помогне, да разсее напрежението, но не се получи. Джеф никога нямаше да й прости. За близнаците не знаеше, но само Джордж имаше значение за нея. Очакваше, че ще се наложи да ги напусне, но щеше да бъде съкрушена, ако си тръгнеше, скарана с него.

Джордж още изглеждаше някак замаян, но се съвзе. Буцата в стомаха й омекна малко, когато видя, че искрица топлина просблесна в очите му.

— Никога няма да можем да ти се отблагодарим за всичко, което направи — рече той монотонно с механична усмивка. — Вечно ще ти бъдем признателни.

„Сякаш изнася реч, — помисли си Роуз.“ Може да се възползва от случая, за да си намери извинение да се отърве от нея. Може би нямаше да стане веднага. Ще им даде време да поразмислят. Трябваше да подготви за консервиране глигана и да вечерят. Мъжете Рандолф не вършеха нищо на празен стомах.

— Няма да имам време да приготвя вечерята, ако не се заемете веднага с този глиган — рече Роуз, — но ще ви претопля малко задушено, за да не прегладнеете. Ще бъде готово, когато се измиете.

Тя влезе в къщата.

— Знаеше ли, че баща й е бил офицер янки? — попита Джеф, като едва изчака Роуз да отиде в кухнята, за да разпита брат си.

— Да — отговори Джордж, но мислите му бяха по-скоро заети с нея, отколкото с отговора.

— И въпреки това я нае?

— Да.

Той почувства, че Роуз е заплашена и усети, че го обзема спокойствие, докато се подготвяше да я защити.

— Тогава ти ще ни отървеш от нея, и то веднага — побесня Джеф.

— Трябва да поговорим за това — рече Хен.

— Няма какво да говорим — сряза го Джеф.

— Мисля, че има — добави Монти.

— Да почакаме да се нахраним — предложи Джордж. — Ще разсъждаваме по-добре на пълен стомах.

— Как можеш да ядеш храна, сготвена от една янки?

— Джеф, ти изгуби ръката си, а не ума си. Ако мислиш, че ще те отрови, не яж. Но не виждам какво може да ти попречи да се храниш, ако баща й е бил приятел на Грант.

— Ще чакам отвън.

— Ако някой друг мисли като Джеф, да каже.

— Не ме интересува дали е янки. Роуз е добра — заяви Зак. — Нали няма да я изгониш?

— Изглежда трябва да обсъдим това.

— Ти си виновен за всичко — обърна се Зак към Джеф. — Мразя те.

Той заблъска брат си с юмручета, а когато в гърлото му се надигнаха ридания, изтича вътре.

— Не ме интересува какво ще правите с нея — заяви Тейлър, преди да последва братчето си.

— Защо я нае на работа? — попита Хен. — Знаеш какво изпитва Джеф.

— Тя беше единствената подходяща кандидатка.

— Но…

— Освен това мислех, че няма да разберете за баща й.

— Но…

— Няма значение. Родена е в Тексас. Южнячка е повече от нас!

— Не е необходимо да ми крещиш — рече Хен. — Аз не искам да я изхвърля.

Джордж разбра, че е повишил тон, но това бе станало неусетно. Само като си помислеше колко е несправедливо всичко това, кръвта му се разгорещяваше.

— Вече я осъдихте. Баща й се сражавал в Съюзническата армия, значи тя е янки. Ами другите разделени семейства? И тях ли ще осъдите?

— Защо се гневиш толкова? — попита Монти. — Сигурен ли си, че не изпитваш нещо към нея?

— Монти, имам да ти казвам много неща, но понякога ти си безчувствен като онзи глиган. Тя разбра кои са тези мъже, веднага щом пристигнаха. Знаеше също, че мразите янките, защото й го казах. И все пак предпочете да използва връзките си с Грант, за да защити нашето семейство, макар да знаеше, че можем да я принудим да се върне в Остин. Смятам, че това е проява на смелост от нейна страна, постъпка на човек с характер и дълбоки убеждения. Възхищавам се от тези качества и фактът, че е янки, не променя мнението ми. Можеш да стоиш отвън, ако искаш, но аз мисля, че дължиш на Роуз благодарност и уважение заради онова, което направи за нас. Ако не можеш да й ги засвидетелстваш, стой навън.

Джордж се обърна и закрачи към кухнята, без да до чака решението на братята си.

— Хвана ни натясно — отбеляза Монти.

— Да — съгласи се Хен.

— Може да отстъпите пред Джордж, ако искате, но аз няма да го направя — рече Джеф.

— Не съм и очаквал — каза Монти с обичайната си враждебност към брат си. — Толкова си упорит, че не можеш да проумееш кое е най-доброто за теб, дори и когато не си толкова сляп, за да го видиш. Идваш ли, Солени?

— След минутка. Така се омаях от красноречието на братята Рандолф, че забравих да се измия.

Монти се изсмя от сърце.

— Сигурно имаш предвид Джордж. Хен никога не говори достатъчно, за да разбереш дали е красноречив, или не, а Джеф ще ти каже, че аз не говоря по-добре от един невеж мръсен селянин.

— Не е необходимо да стоиш навън, за да ми правиш компания — рече Джеф на Соления, след като Хен и Монти тръгнаха към къщата.

— Няма да стоя. Само искам да се уверя, че ще влезеш да вечеряш.

— Няма да вляза, докато тя е тук.

— Както искаш. Само знай, че сега не заставаш срещу Роуз, а срещу братята си.

— Не е така. Срещу онази проклета янки съм.

— Братята ти разбират чувствата ти и ги уважават. Всички се съгласиха да обсъдят въпроса довечера. Но вече ти казаха, че не им е приятно да се държиш с Роуз по този начин. Всички бяха единодушни. Ако останеш навън, това ще бъде шамар не само за Роуз, а и за тях.

— Няма да вляза.

— Ако не зачетеш мнението им по този въпрос, как ще очакваш да те слушат за други неща? Не може винаги да става така, както ти искаш.

— Ти какво мислиш за Роуз? — попита Джеф.

— Моето мнение е без значение.

— Искам да го чуя.

— Добре тогава, мисля, че тя е прекрасна жена. Ако знаех, че ще приеме, бих й предложил брак начаса.

— Но баща й се е сражавал в Съюзническата армия! — възрази Джеф, неспособен да повярва, че никой не е съгласен с него.

— Нямаше да ми пука, дори и самият Грант да й беше баща. Тя е адски готина жена и Тексас трябва да се гордее с нея.

— Говориш като Джордж.

— Брат ти е умен мъж. А сега решавай. Ако почакаш още малко, по-късно няма да има значение какво си решил.

Джордж се изненада от себе си. Тресеше се от гняв. Знаеше, че възхищението му от Роуз нараства с всеки изминал ден, но нямаше представа, че чувствата му към нея са достигнали такива измерения. Онова, което изпитваше към нея, бе преминало границата на обикновеното одобрение.

Харесваше я много.

Дори нещо повече. Ако не беше така, как би обяснил реакцията си към нападките на Джеф?

Проявила бе голяма смелост, като беше поискала от Грант да помилва двама офицери от Конфедералната армия. Като си помислеше за мъчителните часови за нея, преди да разбере за решението им — дългите часове, докато консервира глигана и гордо вдигнатата и глава по време на вечерята, — отново се ядосваше.

Тя не заслужаваше такова отношение. След всичко, което направи, тя заслужаваше тяхната благодарност, безрезервното им одобрение и искрено признание.

Влезе в спалнята. Зак и Тейлър бяха там.

— Нали няма да изгониш Роуз? — попита Зак. Беше се преоблякъл, но явно чакаше Джордж.

— Ще обсъдим този въпрос.

— Тейлър настоява тя да си върви.

— Никога не съм я искал тук — рече Тейлър, но след като погледна Джордж, реши да излезе, без да казва нищо повече.

— Аз пък я искам! — извика Зак след него. — Харесвам я много повече от теб. Нали и ти я харесваш? — обърна се той към Джордж.

— Да, харесвам я.

— Не позволявай на Джеф да я изгони.

— Ще гласуваме. Ти също. А сега изчезвай. Знаеш, че Роуз разчита на теб да налееш млякото.

— Тя предпочита ти да го правиш.

— Ами, аз закъснях. Ще трябва да разчита на теб.

Зак едва не се сблъска с Хен.

— По-бавно, циклон такъв.

Но момчето продължи да тича.

— Трябва да помагам на Роуз — викна той през рамо.

— Какво му става? Не съм го виждал толкова запален да работи през живота си.

— Страхува се, че можем да отпратим Роуз.

— Не знаех, че толкова я харесва.

— Все забравяме, че той е още малко момче. Макар много да му харесва да се прави на голям, той има нужда от вниманието и нежността, с които го обгражда Роуз.

— Не съм се замислял за това.

— Нито пък аз, срамувам се да го кажа.

— Защо пък ще се срамуваш? Той все се пъчи, за да ни покаже колко е голям.

— Което прави отношението на Роуз още по-важно.

Вратата се отвори.

— Знам, че Джеф въобще не прилича на баща ми, но — всеки изминал ден става все повече като него! — избухна Монти.

— Не е лесно да се живее с него — съгласи се Джордж, — но не забравяйте, че на нас ни провървя повече, отколкото на него.

— Той непрекъснато ни го напомня — измърмори Монти.

— Побързайте — подкани ги Джордж. — Следващите няколко часа няма да са приятни за Роуз. Няма да й е лесно, ако още през първия час се пита дали ще седнем на масата.

— Аз ще съм там — каза Монти. — За мен храната е над всичко. Както и за Джеф.

* * *

Роуз се зарадва, че Зак дойде при нея в кухнята. Така щеше да се откъсне от мислите си.

— Джордж каза, че ще закъснее и аз трябва да налея млякото.

— Ще се бавят ли много?

— Не. Ще бъдат тук всеки момент. Джордж тъкмо се ядосваше на Джеф.

Тя никога не бе допускала, че сърцето й ще трепне така от тази новина. Съзнаваше, че съдбата й зависи не само от мнението на Джордж, но и че то е единственото, което съвпада с нейното.

— Ще имаме съвещание и аз ще гласувам — съобщи Зак.

— Не бива да й казваш — рече Тейлър, който вече беше седнал на масата.

— Така и предполагах — каза Роуз на двамата.

— Виждаш ли, тя вече знае, така че мога да говори спокойно.

— Джордж сигурно предпочита да не ми казвате — рече Роуз.

— Аз ще гласувам да останеш — гордо заяви Зак. — Не ме интересува какво говори Джеф.

— Долен издайник! — извика Тейлър и се хвърли към Зак. Момченцето се скри при Роуз.

— Само почакай, като те пипна.

— Сядайте и двамата! — заповяда Роуз. — Ако ще се биете, излезте навън.

— Трябва да налея млякото — каза Зак, като се усмихна с чувство на превъзходство над Тейлър.

— Побързай, защото чувам, че братята ти идват.

Джордж, Хен и Монти влязоха вкупом.

— Соления се мие — съобщи Монти. — Не знам какво прави Джеф, но нямам намерение да го чакам.

— След няколко минути ще съм готова — рече Роуз. — Може би дотогава ще дойдат.

В кухнята беше абсолютно тихо. На Роуз й се струваше, че всеки път, когато си поеме въздух, шевовете на роклята й пукат. Опита се да се успокои, но не успя. Само един поглед й бе достатъчен, за да разбере колко е разстроен Джордж. Хен рядко говореше, но тя не можеше да си припомни нито една вечер, когато Монти да е мълчал. И Тейлър не говореше много, но Роуз усещаше, че Зак гори от нетърпение да каже нещо.

Но и той мълчеше.

Зак използваше Джордж като барометър за държанието си и точно сега прогнозата беше за буреносно време. Зак благоразумно реши да обърне платна според посоката на вятъра.

Роуз знаеше, че този ден някога ще настъпи, но не очакваше, че ще е толкова бързо. Тук беше едва от месец, твърде недостатъчно, за да я опознаят. Все едно, гадаеха съдбата на непознат човек.

Притесняваше се за Джордж. Знаеше колко е важно за него да укрепи семейството. Отсъствието на Джеф от вечерята щеше да се окаже трудно за преодоляване препятствие. От времето, прекарано със семейство Робинсън, знаеше, че щом семейството е единно, щом чувстват, че действат в името на семейния интерес, те могат да преодолеят всяко неразбирателство.

Само че Роуз не беше сигурна дали обичта, която изпитваха момчетата един към друг, ще се окаже достатъчно силна, за да ги обедини при едно дори малко изпитание. Всъщност понякога се питаше дали изобщо братята Рандолф са способни да обичат. Те дори не разбираха какво е семейна лоялност.

Вратата се отвори и в кухнята влезе Соления. Тя въздъхна с облекчение, когато видя Джеф зад него.

Беше почти полунощ, когато Роуз стана от масата.

— Ще се чувствате по-удобно, ако проведете съвещанието си тук. Нощта е приятна. Ще постоя на двора. Може да има звезди на небето.

До единадесет часа още не бяха свършили с приготовлението на глигана, а тя трябваше да разтреби кухнята, след като вземеха решение. Въпреки всичко беше приятно да си мисли за шунката и наденичките в килера. Наистина им трябваше помещение за опушване на месо. Не мислеше, че свинското може да се консервира най-добре само със сол. Ще поговори за това с Джордж утре.

Ако останеше.

— Ще ти правя компания, госпожо, ако нямаш нищо против — предложи Соления, като стана заедно с нея — Познавам малко съзвездията.

Ревност жегна Джордж. Никога не бе седял на лунна светлина с Роуз, нито й бе говорил за звездите. И ден не минаваше, без да открие нещо ново, което искаше да сподели с нея. Може и да не му се удадеше повече възможност. Но насочи отново мислите си към предстоящия неприятен разговор.

— Всеки от нас ще има възможност да сподели какво мисли — започна той. — И кажете всичко сега. Независимо от решението, което ще вземем, не искам да говорим отново по същия въпрос. Никой няма да прекъсва другия или да задава въпроси, докато не е свършил. Ясно ли е?

— Съгласен съм — рече Монти.

Джеф кимна.

— Аз искам да съм пръв — обади се Зак, като подскачаше на мястото си от вълнение.

— Ти си още много малък — възрази Джеф.

— Присъствието на Роуз го засяга толкова, колкото и останалите — заяви Джордж. — Той ще каже, каквото има да казва, и ще гласува.

Момчето се изправи и огледа кухнята като човек, който се подготвя за съдбоносно изявление.

— Аз мисля, че тя трябва да остане, защото я харесвам — заяви Зак и седна.

— Пилешки мозък — рече Тейлър. — Само това ли имаш да кажеш?

— Да изясним нещо — намеси се отново Джордж, като изгледа толкова сурово Тейлър, че той млъкна. — Никой няма да прави обидни забележки относно мнението на другите. Независимо какво мислите за разсъжденията им, мнението си е тяхно и те имат право да го изразят като всички останали.

— Но… — възрази Тейлър.

— Ако не се придържате към това правило, губите правото си да говорите. Съгласни ли сте?

Всички, с изключение на Тейлър и Джеф, кимнаха.

— Кой е следващият?

— Аз — обяви Тейлър и стана. Изглеждаше още по-висок — толкова беше слаб. — Първо, не искам никакви жени тук. Аз мога да върша домакинската работа.

Джордж гледаше намръщено Монти, за да предотврати избухването му.

— Категорично отказвам някаква си жена янки да ми готви. Освен това не обичам да ми заповядват. Откакто е дошла, непрекъснато ни нарежда какво да правим, а това не е правилно.

Тейлър млъкна.

— Мразиш ли я? — попита Джордж.

— Не е важно дали я мрази, или обича — възрази Джеф.

— Това може да повлияе върху моя начин на гласуване — каза Джордж.

— Не я мразя — призна без желание Тейлър. — Напоследък не се държи толкова лошо.

— Въпросът не е в това — намеси се Джеф.

— Свърши ли, Тейлър? — попита Джордж.

— Ами, да.

— Добре, Джеф, говори.

Думите се заизнизваха от устата му още преди да стане на крака.

— Въпросът не е дали я харесваме, или дали ни командва. Става дума за принципи. За онова, което ни причиниха янките по време на войната. За онова, което продължават да правят с нас чрез Реконструкцията1. Не мога да погледна тази жена, нито да си помисля за баща й, без да си представя хилядите смели момчета от Конфедералната армия, лежащи върху изровената земя с разкъсани от оръдейните изстрели тела, пролели кръвта си в калта на многобройните бойни полета. Как може да мислите за тази жена в кухнята и да не се сещате за семействата, чиито съпрузи и синове никога няма да се завърнат у дома? А за Мадисън? Дали ще се върне тук?

— Роуз не е виновна за Мадисън — възрази Джордж.

— Тогава какво ще кажеш за баща ни? Знаем, че янките са го убили. Разкъсали са го на парчета.

Джеф спря да говори и погледна братята си, но те мълчаха.

— Не разбирам как е възможно да си помислите дори за миг да задържите тази жена тук. Не мога да повярвам, че именно ти, Джордж, искаш това.

Джордж съзнаваше, че възражението на Джеф няма нищо общо с Роуз и баща й. Беше война и тя бе причинила страданията на Джеф и на другите като него. Никога нямаше да приеме Роуз, докато не се примиреше със загубата си.

Но той се питаше дали това някога ще стане.

— Имаш ли да казваш още нещо? — рече Джордж.

— Да. Не виждам как ще остана в тази къща, ако Роуз не се махне.

Джеф седна.

— Мисля, че ще е по-добре, ако се въздържаме от заплахи — каза Джордж. — Не е честно спрямо другите. Освен това кой знае дали някой няма да промени решението си. Ако отправяте предизвикателства по този начин, после ще бъде по-трудно да се отметнете.

— Аз няма да променя решението си.

— Кой иска да говори сега? — обърна се Джордж към близнаците.

— Ами, аз — рече Монти, но не стана. — Изобщо не бях доволен, когато Роуз дойде тук. Ако си спомняте, казах, че трябва да се отървем от нея. Казах го високо.

— Ти винаги говориш високо — намеси се Зак.

— Само че промених мнението си. Като оставим настрана, че Роуз е хубава, като картина и е една от най-добрите готвачки на света, тя е много свястна жена. Оценявам високо онова, което направи за нас днес следобед. Щях да застрелям проклетите мошеници и тук щеше да довтаса цяла армия. Тя разбра, че искат да ни измамят и знаеше какво да каже, за да ги спре. Единственото, което не мога да забравя е, че е янки. Знам, че не е участвала във войната, но баща й е участвал. Аз не сънувам кошмари за убити войници като Джеф, но мисля за бандитите и конекрадците, на които позволиха да дойдат тук, само за да ни направят толкова бедни, че да не сме в състояние да оказваме съпротива. Не искам да се караме заради нея. Най-после започнахме да се чувстваме като семейство. Ще съжалявам, ако това не продължи.

Малко смутен от изблика си на чувства, Монти седна.

Джордж не знаеше дали да вярва на ушите си. Мислеше, че след Тейлър, Монти държи най-малко на семейството.

Всички обърнаха очи към Хен.

Той седеше на мястото си.

— И аз не я харесвах в началото. Кипнах, когато обърна масата първата вечер. Винаги съм мислил, че една жена трябва да се държи като майка ни, а Роуз съвсем не отговаряше на тази ми представа. После си спомних, как един ден влязох в стаята на майка ни. Тя плачеше за нещо, което татко бе направил.

— Тя все плачеше — намеси се Монти, ядосан, че си спомня за обидите, които стягаха гърлото му.

— Тя казваше на огледалото си: „Само да можех да му се противопоставя.“ Мама никога не възразяваше на татко. Но ако можеше, обзалагам се, че щеше да се държи също като Роуз.

— Ние не… — поде Джеф.

— Не съм свършил — продължи Хен и студенината в очите му накара Джеф да млъкне.

— Аз също мразя янките. Ако не беше майка ни, щях да се сражавам срещу тях заедно с вас. Но не мисля, че детето е отговорно за прегрешенията на родителите си. Мислех, че баща ни е най-подлият, най-долният, най-проклетият кучи син, който някога се е раждал на тази земя. Според собствените си виждания, бащата на Роуз е бил почтен човек. Но ние не можем да кажем същото за нашия старец. Не понасям мисълта, че е служил в Съюзническата армия. Съгласен съм с Монти, много е хубаво, че отново сме единно семейство. Питам се само дали това щеше да стане, ако не беше Роуз. Не бяхме много единни, преди тя да дойде тук.

Прилив на обич към мъжеството и твърдостта на брат му стопли сърцето на Джордж. Знаеше, че Хен обожава майка им. Да сравни Роуз с нея, беше най-големият комплимент, който можеше да направи на една жена.

Всички се обърнаха към Джордж.

— Аз отговорих на този въпрос, когато взех Роуз на работа — започна Джордж. — Тя ми разказа за баща си и аз знаех какви ще бъдат чувствата ви. Но я наех, защото мислех, че тя е най-подходящата за работата.

— Всеки може да готви и да чисти — възрази Джеф.

— Избрах я и поради други две причини. Според мен тя беше единствената от четирите жени, която нямаше да скъса крехките връзки, свързващи нашето семейство.

— Там ти е била грешката — отбеляза Джеф.

— Не. И онова, което Хен и Монти току-що изложиха, го доказва. Освен това — Джордж продължи, без да обръща внимание на намесата на Джеф, — избрах я, защото, според мен, тя е честна и смела. Но сега ние не разговаряме за Роуз, а за баща й. А той не ме интересува. Не съм наел него на работа.

— Баща й не те интересува? — повтори ужасен Джеф. — Не те ли интересуват всички онези честни и смели южняци, които е избил?

— Аз пък избих много честни и смели янки, Джеф. Ти също, но войната свърши. Ако имахме сестра и ако тя бе останала сама в Пенсилвания или Ню Хампшър, дали нямаше да гладува, или да оцелее с цената на почтеността си?

— Не е същото.

— Мисля, че е.

— Стига толкова — намеси се Монти. — Да гласуваме.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Хубаво е тук — рече Соления.

Роуз седна върху дънера за сечене на дърва. Той остана прав, загледан в звездния свод над главите им. Стояха, без да разговарят, докато разгорещеният спор вътре неочаквано не премина в неясно мърморене.

— Да — съгласи се Роуз, като се мъчеше да се съсредоточи върху разговора със Соления, отколкото да се напряга да долови нещо смислено от откъслечните фрази, идващи откъм прозореца на кухнята. — Не бях живяла извън града, когато се съгласих да дойда тук. Опасявах се, че ще ми липсват хората, магазините, градската суетня.

— Не е ли така?

— Не бях щастлива в Остин. Нещата трябва да се влошат извънредно много, за да се върна там.

— Тук не ти ли е добре? Стори ми се, че всички изпълняват заповедите ти.

Роуз се засмя и по гласа й пролича, че се забавлява, но е и изненадана.

— Така е на пръв поглед. Те наистина са много мили, особено когато забравя къде ми е мястото и започна да раздавам заповеди, но аз съм външен човек. И винаги ще бъда такава.

— Поне Джордж мисли, че се държиш добре.

Тя нямаше никакво намерение да му обяснява как стоят нещата — или по-точно, как не стоят нещата между нея и Джордж. Но преди да успее да измисли отговор, с който да затвори устата на Соления, вратата на кухнята се отвори с трясък, двамата се обърнаха към къщата и видяха, че Джеф излезе с тежки стъпки и закрачи в тъмното.

— Според мен, това означава, че след малко ще трябва да приготвиш закуската — обърна се той към Роуз. — Очаквам всеки момент Джордж да излезе, за да обяви присъдата.

Но Джордж беше изпреварен. Зак изскочи от кухнята, почти по петите на Джеф.

— Оставаш! — извика той, като се втурна към Роуз и се хвърли в прегръдките й. — Джеф е разярен като кастриран бик. Не се ли радваш?

Тя прегърна момчето.

— Радвам се, че ти искаш да остана, но не се радвам, че Джеф е нещастен.

— Той няма значение — заяви Зак, — щом Джордж иска да останеш.

Роуз не можа да измисли разумен отговор и реши да не обръща внимание на забележката на Зак, както и на начина му на изразяване. Нито пък искаше да тълкува задълбочено одобрението на Джордж. Вече й бяха причинили достатъчно неприятности.

— По-добре да се заема с чиниите — каза тя и стана. Хвана детето за ръка и се отправи към къщата. — Ако се забавя още малко, ще бъдат в същото състояние, в каквото ги заварих, когато дойдох тук.

— Аз трябва да си лягам — рече Зак, когато стигнаха до къщата. Той глезено пусна ръката на Роуз и тръгна към спалнята на мъжете. — Хен обеща, че ще ми разкаже приказка, ако му дам дума, че няма да се заяждам с него утре.

Роуз не можа да определи дали Зак очаква приказката, или бяга от чиниите. Но този въпрос не я занимава дълго. Когато влезе в кухнята, Джордж разчистваше масата.

— Не е необходимо да го правиш — рече тя, като бързо грабна чиниите от ръцете му.

— Щеше отдавна да си свършила, ако не те бяхме накарали да стоиш навън.

— Няма да ми отнеме много време.

— Ще ти помогна.

— Добре — съгласи се тя. Стомахът й се сви от вълнение. Джордж не й беше помагал от първата вечер, когато тя хвърли вечерята на пода.

— Предполагам, че Зак ти е съобщил новината.

— Много ли беше разстроен Джеф? Подмина ме като северен вятър.

— Ще му мине.

— Може би не трябва да оставам. — Не знаеше защо го каза. Последното нещо, което искаше, бе да замине, независимо какво изпитваше Джеф.

— Всъщност той не се сърди на теб — рече Джордж, докато слагаше мръсните чинии в легена с вода, който Роуз бе поставила да се топли на печката. — Само не може да забрави какво му причиниха войниците от Съюзническата армия.

Обзе я отчаяние.

— Ще бъде същото като в Остин. Всички започнаха с омраза към нещо друго, но накрая намразиха мен.

— Никой няма да те намрази. Няма да го допусна.

Тя почувства, че тревогите й се стопиха. Глупчо. Не знаеше ли, че не може да контролира чувствата на хората? Но бе сигурна, че ще я защищава.

— Няма нужда да се притесняваш и за Тейлър. Той не те мрази.

— И все пак ми е неудобно.

— Недей. Останалите искаме да си тук. На Монти не му стигнаха думите да хвали кулинарното ти изкуство. А Хен направо ти се възхищава.

— Мислех, че не приема друга жена освен майка ви — изненадана рече Роуз.

Усмивката изчезна от лицето на Джордж.

— Съжалявам, че не съм го споменавала досега, но не знаех дали ти е приятно да говориш за майка си. Понякога като че ли не чуваш. Друг път се сковаваш като изсушена кожа. Дори не ми каза, че това е нейната спалня — рече Роуз, като посочи с глава към вратата, скрита под горните дрехи. — Открих я случайно.

— Предполагам, че е време да ти разкажа за майка ни.

Но той не изгаряше от нетърпение да започне. Стоеше като закован, сякаш спомените го връщаха назад във времето. Роуз трябваше да измъкне чиниите от ръцете му.

— Майка ни беше красиво, нежно създание. Произлизаше от уважавано, но бедно семейство. Баща ни я очаровал с хубостта и обаянието си и я заслепил с безграничната си енергия и богатство. Но тя се омъжила за него, защото го обичала. И това била най-голямата грешка в живота й.

След като започна да разказва, той като че ли малко се поуспокои.

— Майка ни мислеше, че нашият баща е всичко на света. Независимо колко скандално се държеше той, колко унижения ни причини и колко страдания ни донесе страстта му към хазарта, тя не престана да го обича и искаше и ние да го обичаме колкото нея.

Джордж замълча.

— След един особено бурен скандал няколко семейства, съседи и стари приятели, ни купиха това ранчо и заставиха баща ни да дойде тук. Само че той нямаше намерение да остава. Непрекъснато търсеше начини да се измъкне оттук. И го направи. Войната започна само няколко месеца след като се бяхме преместили. Сигурно страшно му е допаднала. Тя беше единственото нещо, което можеше да се сравни с неговата жестокост.

Отново замълча, а чертите на лицето му се изостриха.

— Здравето на майка ни беше разклатено, а Зак беше още бебе. Момчетата бяха твърде малки, за да поемат грижата за ранчото, но той изобщо не се замисляше за тези неща. Можеш да си представиш как се отрази това на майка ни. Тя почина година по-късно.

Роуз знаеше, че Джордж не може да разбере. За него отговорността беше всичко.

— Монти само ругае, когато се спомене името на баща ни, но мисля, че Хен би го убил, ако се бе върнал у дома. Той обожаваше майка ни.

Джордж може би не мразеше баща си, но не можеше да му прости. Трагедията му обаче, според Роуз, се състоеше в това, че искаше да му прости.

— Майка ти трябва да е била забележителна жена.

— Тя не искаше да идва в Тексас… Смяташе го за чужда страна…, но и през ум не й мина да се противопостави на татко.

Джордж отново спря да говори, като си спомни нещо, което не искаше да сподели с Роуз.

— Мисля, че нито един от нас няма да му прости за онова, което й причини.

— Ти знаеш, че трябва да бъде точно така, нали?

— А ти би ли могла да простиш?

Искаше й се да каже, че може, но не беше така. На хората от Остин не би простила за много по-дребни неща.

— Не.

— Може би щях да му простя, ако всеки ден не се сблъсквах с последствията от характера му. Забелязвала ли си бледия белег около врата на Монти? Това е рана от въже. Двама бандити току-що го били вързали, когато Хен ги намерил. Тогава Монти беше на четиринадесет години. Само на четиринадесет, за Бога, и мислел, че ще умре. Хен уби двама души същия ден. И той беше на четиринадесет години. Ако искаш да знаеш как им се е отразило всичко това, вгледай се в очите им. Те са едва на седемнадесет години, а изглеждат по-възрастни от мен.

Роуз не каза нищо. Не можеше.

— Джеф не искаше да ходи в армията. Страхуваше се, че няма да е по силите му, но баща ни го накара да се срамува. Загуби ръката си и сега не се смята за пълноценен човек.

Роуз никога не бе изпитвала такова безсилие. Бе вникнала в сърцето на Джордж и бе усетила болката му. Видяла бе и железните обръчи, които го стягаха. Най-сетне разбра всичко и се почувства по-безпомощна от всякога.

Роуз въздъхна отчаяно, отметна завивките и седна на ръба на леглото. Беше изтощена, но не бе мигнала. Не можеше да престане да мисли за случилото се снощи. Не за бащата на Джордж или за гласуването, а за Джордж. Допуснала бе грешка да го попита какво мисли за оставането й.

— Непрекъснато ти повтарям колко ценя работата ти — каза той. — Не съм променил мнението си.

Не знаеше защо го попита. Тя му бе казала да се държи настрана. Какво искаше от него?

Знаеше точно какво иска.

Искаше да й каже, че най-много от всичко на света желае тя да остане. Искаше да й каже, че ще бъде съкрушен, ако замине, че ще тръгне след нея и ще я довлече обратно, ако трябва. Искаше да й каже, че не може да си представи как би живял без нея, че тя му е необходима като слънцето на небето и земята под краката му. Искаше да й каже, че тя е сънят му нощем и надеждата му денем. Искаше да й каже, че е неотделима част от живота му, докато я има на този свят.

Искаше да й каже, че я обича.

Искаше да говори за очите й, косата й, устните й, кожата й, носа й, ушите й, дори за гърдите й. За всичко друго, само не за готвенето й, за поддържането на къщата и за отличното й познаване на законите в Тексас. Искаше да я възприема като жена. Желана жена. Жена, която го кара да лежи буден нощем. Жена, чиято красота и чар го бяха обсебили и чието присъствие измъчваше тялото, ума и душата му. Жена, която толкова надълбоко бе влязла в живота му, че нямаше да е докрай удовлетворен, ако не я притежаваше.

Напълно и изцяло.

Искаше й се той да бъде дотолкова завладян от бушуващо желание, че когато беше близо до нея, да се налага да заключва спалнята си, за да опази добродетелността си.

Искаше страстта му към нея напълно да надделее над влудяващото му самообладание, нуждата му от нея да бъде толкова голяма, че да направи всичко, за да спечели нейната любов.

Копнееше да го боли за нея толкова, колкото нея я болеше за него, да почувства страданието от несподелената или непризнатата любов; любовта, сведена до унижението да се надява на комплименти за готвенето и чистенето, само за да знае, че мисли за нея. Искаше й се да я гледа в очите, отчаяно да търси знак на топлина, знак на неподправено чувство и да среща само хладно одобрение.

Искаше да бъде толкова окаяно нещастен, колкото е тя.

През следващата седмица стана ясно, че гневът на Джеф влияе на настроението на цялото семейство. Монти почти се влуди Хен стана мрачен; Тейлър все едно че го нямаше.

Болеше я за Зак. Детето знаеше, че нещо не е в ред, но не знаеше точно какво. То търсеше увереност при Джордж и Роуз. Но тя не можеше да му я даде. Джордж също.

Ето защо Роуз реши да се върне в Остин.

Не й беше трудно да вземе това решение. В ранчото нямаше бъдеще за нея. Джордж й бе дал да разбере това ясно още в началото. Поведението му през изминалата седмица засили убедеността й. Тя беше достатъчно млада и красива, за да го предизвиква от време на време да превъзмогва сдържаността си, но искаше повече от физическо желание. Искаше обич и семейство, но нямаше да ги получи от Джордж.

Освен това присъствието й разединяваше семейството. Спокойствието и ведрото настроение се бяха изпарили. Нямаше значение, че не е честно и че никой не го иска.

Просто така се получи.

Не искаше да остава, за да види поражението на Джордж. Нямаше значение, че вината е на Джеф. Той беше член на семейството. Тя не беше. И никога нямаше да бъде.

Затова реши да напусне. Нямаше да съобщава на Джордж. Нямаше сили да му каже.

— Ако ходиш скоро в Остин, ще дойда с теб — обърна се тя към Джордж по време на закуската следващата сутрин.

Трудно й беше да произнесе тези думи. Прозвучаха толкова категорично. Те означаваха, че е изгубила всякаква надежда, че Джордж може да я обикне. Не се заблуждаваше, че с отсъствието си ще постигне онова, което не бе успяла да постигне с присъствието си.

Знаеше, че го обича. Въпреки твърдото си решение да не се омъжва за военен, тя го обичаше.

А не искаше. Беше прахосване на хубави, искрени чувства, но сърцето й не бе послушало разума й, нито пък се бе вслушало в съвета му. То се бе спряло на Джордж и не искаше никой друг. Тя не очакваше, че някога ще се промени.

— Свърши ли се нещо? — попита Джордж.

— Не.

— Още не са минали три месеца.

— Необходими са ми някои неща, за които не мога да помоля друг да ми ги купи.

— Добре. Утре ще отидем.

Той разбра. Тя беше сигурна. След като я погледна изпитателно, той разбра.

— Ще помоля Соления да дойде с нас. Той предложи да ни намери няколко помощника. Мисля, че е време.

— За какво са ни помощници? — попита Джеф.

— Сами няма да можем да огледаме, подберем и жигосаме няколкостотин диви млади бикове. Ще капнем от умора още преди да сме тръгнали за Мисури.

— Сигурен ли си, че трябва да ги закараме чак до Сейнт Луис? — попита Джеф. — Никой освен нея не знае да има пазар там.

— Решено е вече — отговори Джордж. — Можем да вземем десет пъти повече пари.

— Но откъде знаеш, че тя…

— Ще ги закараме до Сейнт Луис — сряза го Монти. — Щом не ти харесва, не идвай. Ако искаш да знаеш, предпочитам да не идваш. Ще бъде адско облекчение да не гледам намусената ти физиономия.

— Някой иска ли да готви, докато ни няма? — попита Джордж, за да отклони вниманието на Монти. — Тейлър?

— Джеф да готви — рече Хен. — Тя си заминава заради него.

— Знаете, че не мога да готвя — сопна се сърдито Джеф. — И какво искаш да кажеш, че си заминава заради мен?

— Да не би да мислиш, че ще се върне? — попита Хен с блеснали от гняв очи. — След като се държиш гадно с всички, сякаш ние сме виновни за проклетата ти ръка.

— Стига, Хен — каза Джордж.

— По дяволите! — избухна Монти. Гневният изблик на близнака му разпали собствената му тлееща ярост. — Време е някой да му каже колко е трудно да се живее с него. Непрекъснато ни дразни и си въобразява, че е нещо повече от останалите, защото е учил малко и всички трябва да лазим по корем пред него до края на живота си, задето е изгубил проклетата си ръка. Жалко, че куршумът не го е улучил в главата. Тогава щеше да е истински мъченик, а не някаква евтина имитация.

Роуз блъсна стола си назад, скочи и избяга от стаята. Не можеше да издържи да чуе още една дума, да види още някое изкривено лице, да почувства още една гореща вълна на ярост. Особено когато не беше виновна.

Обезпокоените в съня си кучета скочиха и се разлаяха. Но веднага я познаха и след две-три неспокойни джафкания млъкнаха. Легнаха отново на земята и сложиха глави върху лапите преди още тя да е изчезнала в мрака.

Не можеше да спре сълзите, които се стичаха по лицето й. Не можеше да спре и краката си, които я носеха безцелно в нощта. Трябваше да избяга колкото може по-надалеч от гнева и обидите. Струваше й се, че целият й живот е изпълнен с тях. Където и да отидеше, те я следваха.

Тя ги причиняваше. Носеше кълновете на раздора у себе си.

Не, няма да се примири с това. Беше щастлива, докато войната не разруши всичко нежно и мило. Гневът, омразата и горчивината бяха дошли с поражението и последвалия период на Реконструкция. И независимо че беше несправедливо, тя беше неумолимо свързана с тези силни чувства, толкова наситени с енергия, че нито хората, нито правителството можеха да ги контролират. Те раздираха градовете и семействата, като унищожаваха живота така необуздано, както оръжията бяха унищожили хората и собствеността им.

Време беше да се съпротивлява на тези чувства. Време беше да престане да се прави на глупачка, като мисли, че може да спечели.

Болката в гръдния кош я принуди да спре да бяга и да се свлече до оградата на заграждението за животните. Дишаше учестено, гърдите й се надигаха и отпускаха тежко. Биковете, които преживяха на лунната светлина, извърнаха глави и я загледаха с безизразните си очи.

Все още задъхана, тя долови нечии стъпки. Джордж. Би трябвало да се досети, че ще я последва. Отчаяно бе искала това. Той беше единственият, който можеше да излекува раните в душата й. И в сърцето й. Само в обятията му щеше да се почувства в безопасност и на сигурно място.

Господи, никога ли нямаше да поумнее! Каква глупачка беше.

За Джордж семейството беше над всичко. Това бе причината за неговото мълчание цяла седмица. Това беше причината да не нареди на Джеф или да промени отношението си към нея, или да се маха.

Това беше причината да не се поддава на желанието си да я прегръща и целува. Това беше причината да се съгласи да я заведе в Остин, макар да знаеше, че тя няма да се върне тук.

Защо я бе последвал сега? Всичко, което щеше да й каже, би я наранило още повече.

— Добре ли си?

Тя не се обърна. Не беше необходимо. Дори и без да го вижда, гласът му прозвуча успокояващо в нощта. Дълбок и уверен, той винаги я успокояваше.

— Добре съм. Само не исках да присъствам на повече препирни.

— Монти винаги…

Тя се обърна и застана лице в лице с него.

— Не става дума за Монти или Хен, и ти много добре го знаеш.

— Не знам как да постъпя с Джеф.

— Нищо не можеш да направиш. Той трябва сам да си помогне. И да не си посмял да споменеш за ръката му.

Прекалено ядосана беше, за да подбира думите си, да мисли за чувствата му или да си припомни, че не бива да критикува. Твърде дълго бе мълчала.

— Откакто се е върнал, Джеф използва ръката си като бич. Знам, че не искаш да ти го казвам, но не мога да се сдържам повече. Използва я, за да го защищаваш, да те отдалечи от близнаците. Ти каза, че баща ти бил егоист. Джеф е като него. Не ме прекъсвай — рече тя, когато той понечи да каже нещо. — Наслушах се на всичко и не мога повече. Глезенето няма да го накара да се чувства по-различно. Трябва да го оставиш сам. Остави го или да плува, или да потъне. Не го ли направиш, ще те завлече на дъното със себе си. Както и цялото ти семейство.

— Знам.

— Тогава защо не си му го казал?

— Защото е мой брат. Не мога да му обърна гръб.

— И затова обръщаш гръб на себе си, на другите си братя, на кариерата си и на мен. Ще му позволиш да направи всички нещастни.

— Няма да се върнеш, след като отидеш в Остин, така ли?

— Ти искаш ли да се върна?

— Да.

— Защо? Само не казвай, че е заради готвенето и чистенето. Пийчис Макклауд ще го върши по-добре от мен.

— Пийчис не може да го направи и наполовина добре, колкото теб.

Защо не й говореше винаги по този начин? Защо трябваше да чака да му съобщи, че напуска, за да й каже нещо хубаво?

— Няма смисъл да се връщам тук. Нищо няма да се промени. Винаги ще си остана янки. Ръката на Джеф няма да се върне. А ти ще чакаш удобна възможност да са махнеш и да отидеш в армията.

— Ние имаме нужда от теб. Не само заради готвенето. Ти ни помогна да се почувстваме като единно семейство.

— Докато Джеф не разбра, че съм янки.

— Зак има нужда от теб. Не съм съзнавал досега колко е важно за едно малко момче да има жена край себе си; някой, който да не забравя, че той е дете и да не очаква нещо повече от него.

Понякога й се искаше да го удари, да го разтърси, докато зъбите му затракат. Никога ли не мислеше за нея? Или за себе си? Не беше сигурна, че може да мисли за себе си, без да мисли и за братята си.

— Аз съм много привързана към Зак — рече Роуз с треперещ глас. — Той е чудесно хлапе, но не мога да остана тук, само за да му бъда майка. Един от вас ще трябва да се ожени, ако искате жена за това.

— Няма начин това да стане.

— Знам. Близнаците са прекалено малки, Джеф е прекалено огорчен, а ти мразиш жените. Съжалявам, Джордж, но не мога да помагам на семейството ти. Опитах се, но не мога повече.

— Аз не мразя жените.

— Твърдо си решил да не се жениш. Това е същото.

— Аз много те харесвам. Не че… Ако нещата бяха по-различни…

— Да, но не са. Тежи ти семейството и някакъв ужасен страх, от който те полазват ледени тръпки, когато си помислиш за женитба.

— Какво имаш предвид?

— Не съм глупава, Джордж. Ти си съвсем нормален мъж. Имаш съвсем нормални потребности и желания. И не ми казвай, че не искаш жена и семейство. Никога няма да си щастлив без тях. Сам си си внушил, че не си годен за семеен живот, че не обичаш да носиш отговорност, но това не е вярно. И не ми казвай пак, че си се върнал вкъщи само заради Джеф. Не си му обръщал внимание, откакто аз съм тук.

Отново сгреши и надрънка куп неща, когато трябваше да мълчи. Само че този път нямаше какво да губи. Никакво значение нямаше да има, ако Джордж се разяреше дотолкова, че да я изгони. Тя и без това напускаше.

— Ти се върна, за да се грижиш за семейството си, защото така искаше. Остана тук, защото така ти харесваше. Дори и мен взе под своето крило. После прибра Соления и скоро ще добавиш още бивши войници от Конфедералната армия. Ти си човек, който не може да живее без подчинени. Те те карат да се чувстваш по-силен.

— Грешиш. Нямам представа защо мислиш, че…

— Повтаряй си всички тези лъжи, ако трябва, но аз не искам да ги слушам повече.

— Добре тогава, това не е лъжа — не искам да заминаваш. Дойдох, за да те помоля да размислиш.

Сякаш земята се разлюля под краката й. Беше избухнала, изля яростта си с пълна сила и сега той я изненада.

— Защо искаш да остана? Не заради Зак. Не заради другите. Само заради теб.

В същия миг Роуз съжали за казаното. Може би единствената причина да дойде при нея бяха братята му. Нямаше да може да понесе това.

— Харесвам те — призна без желание Джордж. — Харесвам те от самото начало. Възхищавам се от смелостта и енергията ти…

— Дотегна ми от възхищението ти. Не можеш ли да почувстваш нещо по-непринудено?

— Възхищението ми към теб ме накара повече да те харесвам — отговори Джордж, като държеше на своето. — Получих достатъчно много уроци относно значението на смелостта, за да я пренебрегна отново.

— Добре де, харесваш смелостта и енергията ми. А нещо друго у мен не харесваш ли?

— Но те са част от теб. Нямаше да си същата без тези качества.

— Може би аз съм сгрешила — рече отчаяно Роуз. — Може би ти си напълно неподходящ за съпруг.

— Искаш да ти кажа, че за мене си красива — каза Джордж, — че непрекъснато мисля за теб, че протягам ръка, за да те докосна?

— Да! — възклицанието се изтръгна като въздишка от гърдите на Роуз, като сбъдване на дълго лелеяно желание, като отговор на всички въпроси, свързани с любовта й. — Точно това иска да чуе всяка жена от мъжа, когото…

— Когото? — попита той.

— Довърши онова, което искаше да кажеш — продължи Роуз. Тя не можеше да му каже, че го обича. Не би го сторила.

— Никога не съм вършил нещо по-трудно от това да те държа на разстояние от теб. Не можеш да си представиш колко пъти съм искал да те докосна, да…

— Кажи ми — замоли го Роуз. — Винаги съм мислила, че не ти е трудно да се държиш на разстояние.

Джордж се приближи до нея.

— Ти си красавица, Роуз. Цял един живот няма да ми стигне, за да ти разкажа за всичко, което ми мина през ума, откакто си тук.

— Не ми каза всичко.

— Бях започнал, но ти ми заяви, че нищо няма да излезе.

— Забрави какво съм ти казала.

Той се приближи още малко.

— Не знам как да изразя чувствата си с думи. Никола не съм срещал жена като теб. Ти не искаш да говоря за възхищението си, но как да те накарам да разбереш, без да го направя? Не искаш да говоря за смелостта ти или за енергията ти, но те са част от тебе, така както очите и устните ти.

Той протегна ръка и леко я докосна по бузата. Роуз не можа да се съсредоточи, за да му отговори.

— Знам, но когато говориш за устните ми, някак не се чувствам такова ужасяващо бреме.

— Виждал съм много красиви жени. Доскоро светът като че ли беше пълен с тях. Но за тях красотата беше самоцел. Те бяха само вежди, устни, кожа, коса и нос, които толкова държиш да възхвалявам. Но нищо повече. Сбор от красиви части.

Ръката му се плъзна по нейната. От допира му изпита силно, почти болезнено усещане.

— Мислиш ли, че съм приятна за гледане?

— Да. Дори Монти смята, че си хубава. А щом си успяла да отклониш поне за пет минути вниманието му от кравите, значи си изумителна.

Роуз се засмя весело, въпреки усещането по ръката си.

— Никога не съм предполагала, че ще се радвам на комплимент, изразен по този начин, но се случиха толкова неща, които не съм очаквала.

— Не ме бива много, а?

— Не. Всъщност доста ме обърка.

Джордж я улови за ръката.

— Опитвам се да ти кажа, че си хубава. Но красотата ти означава много повече заради теб самата, заради онова, което искаш да дадеш от себе си; заради онова, което искаш да споделиш, без да искаш нещо в замяна.

Тя почувства как палецът му описва кръгове по ръката й. Трудно беше да мисли за заминаване при проявата дори на един такъв малък знак на внимание.

— Сега вече се справяш малко по-добре — прошепна Роуз със затворени очи, а душата й жадно поглъщаше думите му.

— Искам да те прегръщам и целувам не само защото ми е изключително приятно. Искам те в обятията си заради всички онези дребни неща, които правиш, за да ми доставиш удоволствие; защото много пъти оставяш работата си, за да обърнеш внимание на Зак; защото макар и уморена, не спираш да вършиш нещо за нас.

— Продължавай.

Той нежно я притегли към себе си.

— Скоро разбрах, че не съм щастлив и спокоен, когато не си близо до мен. Когато съм далеч от ранчото.

— Все се питам какво ли правиш. У дома непрекъснато се улавям, че те търся с поглед. Предстои ли да взема някакво решение, чудя се какво би било твоето мнение. До такава степен си обсебила ума и мислите ми, че не мога да си представя как съм живял без теб.

Той я притегли още по-близо до себе си. Не се допираха, но Роуз усещаше топлината на тялото му.

— Ядосвах се, ревнувах, когато Монти започна да флиртува с теб. Мисълта, че някой друг те харесва, ме покруси. Още по-зле се чувствах, когато си помислех, че и ти може да го харесваш. Тогава разбрах, че искам да харесваш само мен. Казах си, че не е честно да ти се признавам в любов, след като нямам какво да ти предложа. Но онзи ден при потока забравих за справедливостта. Искам само да те целувам, да знам, че поне малко ме харесваш.

Роуз усети през роклята, че телата им се допират. Гърдите й станаха много по-мъчително чувствителни отколкото ръката й.

— Винаги си го знаел — рече тя.

— Не беше достатъчно, след като нито един от двама ни не говореше за това.

— Още в началото ми заяви, че не искаш жена и семейство. Защо да говоря за нещо, което никога няма да имам?

Джордж сложи двете си ръце на раменете й. Роуз инстинктивно се наклони към него.

— Поради същата причина, заради която исках да те държа в обятията си и да те целувам. Защото не можех да се сдържам. Какво имаше предвид преди минута, когато каза: „Това иска да чуе всяка жена от мъжа, когото…?“

Роуз направи опит да се отдръпне, но той не я пускаше.

— Не е справедливо…

— Нищо не е справедливо. Искаше да чуеш истината от мен. Сега аз искам да я чуя от теб.

Тя се изкушаваше да го излъже. Защо да разкрива душата си пред мъж, който няма душа? Е, да, призна, че я харесва, че тя го привлича, че характерът й му допада, но това не бяха силни чувства, способни да възпламенят страст, която да трае цял живот. Не бяха достатъчни, за да изгради живота си върху тях. Не бяха достатъчно стабилни, за да я предпазят от омразата на Джеф.

И все пак имаше нещо. Нещо, което бе подхранвало чувствата й към него през всички тези седмици. Нещо, което бе задълбочило чувствата й и ги бе превърнало в обич. Знаеше ли какво е то? Би ли му казала, ако знаеше?

Тя отново се наведе към него. Щеше да е по-лесно да му го каже, ако не го гледаше в очите.

— Мисля, че никога няма да забравя онази сутрин, когато влезе в ресторанта. Накара ме да се почувствам като истински човек, а не само келнерка, която приема поръчки и сервира храна.

Той леко я притисна към себе си и това я насърчи да продължи.

— Знам, че дойдох тук с прекалено големи очаквания. Знаех го от самото начало. Все си повтарях да си гледам работата и да не давам воля на чувствата си. Но не можах. Невъзможно е човек да е около братята ти и да не чувства нищо. Все едно, че живееш във вихрушка. Но вихрушка, която никога не се изпуска от контрол, защото ти беше в центъра. Държеше хлабаво Монти. Бдеше над Зак. За миг не забрави, че Джеф е страдал повече от теб. Разбираше дори Хен и Тейлър. И макар че Мадисън го няма, ти никога не забрави, че той също е част от семейството. Заряза кариерата си заради семейството си. С нищо не показа, че това ти е неприятно. Ти си олицетворение на учтивостта и разума, но самият ти не го съзнаваш.

Тя го погледна, като очакваше, че се е намръщил. Нежният му, изпълнен с желание поглед едва не я накара да замълчи. Погледът му й вдъхна смелост да му каже единственото, което би се заклела, че не знаеше.

— Винаги си ме закрилял. Дори и когато те вбесявах, ти беше справедлив. Издаваше заповедите си с чувство за хумор и загриженост. Беше най-прекрасният мъж, когото някога съм срещала. И аз се влюбих в теб.

Джордж реагира така, сякаш го бяха смушкали ненадейно с остена.

— Влюби се в мен?

Роуз би се отскубнала от прегръдките му, ако можеше, но той я държеше здраво. Как може да е толкова чувствителен спрямо братята си, а да не е забелязал, че тя го обича? Не й беше необходимо по-голямо доказателство от това, че той няма никакви чувства към нея?

— Толкова ли е трудно да си го представиш? Ти си хубав, мил и вдъхваш увереност.

Джордж сложи ръка под брадичката й и повдигна главата й. Погледите им се срещнаха.

— Защо не ми го каза?

Тя се успокои. Не можеше да му се сърди дори когато заслужаваше.

— Защо да ти го казвам? Лежах в онзи мизерен таван седмици наред и жадувах да бъда в обятията ти, да ме целуваш, да ми повтаряш, че ме обичаш. И всичко, което ти каза, беше, че не виждаш нищо лошо в това, защото много ме харесваш.

Джордж не я слушаше. Той целуваше лицето, очите, носа и устните й.

— Ти каза, че само можем да се радваме един на друг, без да имаме сериозна връзка. Не можеше да бъдеш по-жесток, дори и да искаше — ръцете на Роуз неусетно се озоваха около врата му. — Ти си почти, като баща ми. Макар да ми се струваше, че си точно онова, което търсех, мъчех се да не се влюбвам в теб.

Целувките на Джордж станаха по-настоятелни и тя с паузи довършваше онова, което искаше да каже.

— Допуснах само една… грешка. В сърцето на този прекрасен мъж… нямаше място за друга обич… освен обичта към семейството му. Той беше затворил вратата… беше се изолирал от останалия свят. Този… прекрасен мъж се страхуваше… от едно малко нещо… да се влюби.

Джордж спря да я целува.

— Ами ако този мъж се е влюбил, без да иска да се жени и да създава семейство? Ами ако иска повече от всичко на света да накара една жена да разбере колко много я обича?

Роуз усети, че краката и ръцете й изстинаха. Пръстите й го пуснаха и ръцете й бавно се свлякоха надолу. Тя постави ръце върху гърдите му и го блъсна назад, така че да може да го гледа право в очите.

— Тогава този мъж смесва любовта с желанието. Желанието е горещо като любовта, но му липсва топлината й. То трябва да консумира, но не иска да гради. За него моментът е всичко, а бъдещето е една неприятна мисъл. Желанието пламва силно и изгаря бързо. Любовта се стреми да създаде подхранваща топлина, която да просъществува през годините.

— Не вярваш ли, че този човек те обича?

— Той може, но не иска да си го позволи.

— Тогава няма ли да останеш?

— Не мога.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Мислех, че в Южна Джорджия няма Господ, но това място надминава всичко.

Бяха пътували часове наред — по тесни пътечки из гъсталаците, през няколко сечища и дузина плитки поточета, — без да зърнат къща или някакъв друг признак на човешко съществуване. Джордж караше каруцата. Роуз седеше до него. Соления яздеше отстрани. Цяла сутрин ги бе забавлявал с веселото си бърборене.

— И по нашите места имаме трънаци, но те не са нищо в сравнение с това тука — рече Соления, като посочи към извисяващите се храсталаци, които се простираха мили наред. — Не мога да разбера как кравите ви влизат и излизат оттук с тези рога. Майка ми имаше една стара млечна крава с рога като свинска опашка. Веднъж се оплете в някаква глициния и си счупи врата. Жалко. Така и не намерихме друга крава да ни дава толкова много сметана.

Джордж изобщо не проявяваше интерес към глицинията на Соления, нито към кравата му. В главата му се въртяха само две неща: близостта на Роуз и възникващата у него убеденост, че решението му да остане ерген не е толкова твърдо, колкото си бе мислил.

Роуз никога не бе изглеждала така хубава и желана. Не знаеше дали това се дължи на факта, че го напуска, или на роклята, прилепнала към тялото й, която очертаваше формите й. Редицата копчета, стигаща до врата й, запазваше скромността й, но гърдите й изпъкваха както никога досега. Скованата й стойка само още повече ги подчертаваше.

Изкушението да протегне ръка и да сложи длан върху гърдите й беше прекалено силно, за да го преодолее. Не му беше приятна мисълта, че е роб на страстта си, но не можеше да се сдържа, когато Роуз седеше само на някакви си изнервящи инча от него.

Можеше да се намира и на хиляда мили от него. Пак щеше да усеща напрежението помежду им. Знаеше, че тя не желае да говори за онова, за което мислеше. А и той не я подтикваше да наруши мълчанието си. Снощи бе говорила прекалено много.

Но той не бе говорил достатъчно.

Беше й казал, че се възхищава от нея, че я харесва, но не бе споделил за болката, която заминаването и щеше да му причини.

Не можеше да й го каже, защото го осъзна едва тази сутрин. До мига, в който тя излезе от къщата с чантите в ръце, той не бе подозирал за истинската сила на чувствата си. Не бе очаквал, че ще му е приятно тя да замине, но и не бе очаквал, че му идваше да падне на колене и да я моли да остане.

Вероятно тя имаше право, като мислеше, че Джордж никога няма да е щастлив и доволен, ако не се ожени, но той нямаше друг избор, значи беше без значение, дето и двамата съзнаваха, че желаят едно и също, но не можеха да го имат. По-добре да се разделят набързо. Болката нямаше да е толкова силна.

А болка изпитваше. Както и гняв. При това учудващо силен гняв. Би трябвало вече да се е примирил. Като че ли целият му живот представляваше поредица от неизпълнени обещания.

Но най-много го болеше, защото тя си заминаваше с мисълта, че той не изпитва нищо повече към нея освен страст. В нейните очи той не беше по-различен от Люк Кърни в това отношение. Не би го преживял, ако разбереше, че тя го презира.

Може би щеше да е по-добре, ако й бе казал защо не може да се ожени, защо не иска семейство. Но снощи някак не беше удобно. Сега също. След като бе решила да се връща в Остин, нямаше да е честно да я спира.

При това той много добре знаеше, че тя трябва да си замине.

Цяла нощ бе лежал буден, като се напрягаше да измисли друго разрешение, но не можа. Ще си наемат нова домашна прислужница, някоя, която няма да бъде свързана със Съюзническата армия на Северните щати.

Армията. Странно. Докато се прибираше у дома от Вирджиния, той по цели седмици прехвърляше наум териториалните фортове, като се мъчеше да прецени кои му предлагат най-добри шансове за успешна кариера. Когато бе попитал за Тексас, нямаше предвид добитъка или ранчото. Искаше да знае за сраженията с индианците, за фортовете и за хората, които командваха там. Дори и след като се прибра вкъщи и разбра, че ще трябва да поизчака, преди да се освободи, за да замине, той започна да се притеснява, че колкото по-дълго чака, толкова по-трудно ще му бъде да направи кариера. Едва сега осъзна, че не се беше сещал за армията седмици наред. През цялото време бе мислил за огледа на добитъка и за програмата по оплождането на стадото. Дори смяташе да построи нови ограждения за добитъка, навес, обор за бика и може би да поразшири къщата.

Мислил бе за Роуз.

И беше щастлив.

Много по-щастлив, отколкото се помнеше. Дали пък Роуз нямаше право, като твърдеше, че той иска да избяга от нещо, пред което не желае да се изправи.

Не. Истината беше недвусмислена.

Никога нямаше да се ожени.

Остин се намираше на северния бряг на река Колорадо и бе избран за столица на Тексас през 1839 година. Едуин Уолтър бе разположил града в квадрат и всички улици се пресичаха под прав ъгъл. Улиците, водещи на изток и на запад, носеха имената на тексаски дървета, като „Вечнозелен дъб“, „Кипарис“, „Орех“, „Черница“, „Мескит“. А онези, които водеха на север и на юг, бяха наречени на реки в Тексас. Единственото изключение беше авеню „Конгрес“, която минаваше през средата на града. Имаше площад „Столица“, но обществените сгради бяха наредени покрай южната част на авеню „Конгрес“. Складовете за оръжие, казармите, складовете за стоки, хамбарите и огражденията за добитъка се намираха на „Уолър Крийк“, близо до югоизточния край.

Летният зной бе превърнал улиците в прашно огнище. Бе накарал жителите да се затворят в домовете си.

Джордж спря каруцата пред хотел „Булок“. Той се намираше на ъгъла на улица „Орех“ и авеню „Конгрес“ и беше най-големият и хубав хотел в града.

— Какво ще правиш сега? — обърна се Джордж към Роуз.

Не можеше да я остави ей-така и да забрави за нея. Трябваше да се увери, че всичко с нея ще бъде наред.

— Мисля да проверя дали Доти ще ме вземе отново на работа. Може би сега нещата са се променили.

— А къде ще живееш?

— В старата си стая.

Точно това си и мислеше. Тя нямаше нито работа, нито жилище.

— Остани в хотела, докато си намериш работа и квартира.

— Дотогава може да мине много време.

— Аз ще бъда в града, докато търся помагачи.

Това нямаше да му отнеме и половин сутрин, но щеше да остане седмица, ако бе необходимо. Роуз се колебаеше.

— Ще платя за стаята ти. Вината, че се връщаш толкова рано, е наша.

— Не мога да ти позволя да го направиш.

— Нека да плати — посъветва я Соления. — Винаги съм казвал, че няма смисъл да харчиш собствените си пари, след като можеш да харчиш парите на някой друг.

— Предпочитам да си платя всичко сама — настоя Роуз.

— И аз предпочитам да си имам своя собствена ферма, отколкото да работя за Джордж — отвърна Соления, — но няма как.

Джордж извади няколко златни монети от джоба си и ги подаде на Роуз.

— За три месеца. Това е най-малкото, за което се договорихме.

Тя погледна златните монети, които блестяха в ръката й. После погледна него.

— Това ли е всичкото ти злато?

— Не. Имам още много.

Почувства, че не му вярва.

— Щом си намеря работа, веднага ще ти върна парите за хотела.

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Тогава няма да отседна в хотела.

Тя вече бе взела решение и Джордж знаеше, че няма да го промени.

— Бих желал майка ми да притежаваше малко от твоята упоритост. Щеше да бъде много по-щастлива.

— Съмнявам се дали това щеше да се хареса на баща ти.

— По дяволите баща ми. Сигурен съм, че вече е там. — Джордж обузда гнева си. Не ставаше дума нито за баща му, нито за него или Джеф, а за това, че Роуз го напускаше.

— Ще ми кажеш ли, ако ти е необходимо нещо?

— Да.

— Обещаваш ли?

Тя кимна.

Той взе ръката й. Стисна я леко. Трябваше да положи невероятни усилия, за да не я грабне в прегръдките си и да я целуне там, на улицата.

Сетне, без да каже нито дума, той се обърна и тръгна.

Само че беше невъзможно да обърне гръб ей така и да забрави Роуз. Не беше справедливо да се иска това от него. Всеки мускул в тялото му се съпротивляваше. Ужасно жестоко беше, че след като бе дал клетва да не се жени, съдбата му бе отредила да срещне жена, която можеше да го накара да наруши клетвата си.

Той се обърна към хотела. Но веднага щом понечи да тръгне след нея, да отвори уста, за да я повика, кошмарните видения за собствения му живот изпълниха съзнанието му. Ако я последва, ако я повика да се върне, не се ли обричаше да повтаря тези сцени отново и отново като главен участник в тях?

Не можеше да направи тази крачка.

Тя заслужаваше да си намери мъж, който да я обича и да й създаде семейството, което толкова силно желаеше. Тя заслужаваше съпруг, който ще отиде при нея с разкрепостен дух, а не мъж, осакатен и непълноценен от наследствената си обремененост.

Джордж бе мислил, че никога отново не ще изпита такова душевно терзание, както в деня, в който Лий се предаде на Грант.

Днес той се почувства още по-зле.

Соления намери Джордж в конюшнята.

— Виждал ли си Роуз? — попита Соления.

— Не. Случило ли се е нещо?

— Няма да ти хареса.

— Казвай. Лошата новина няма да стане по-хубава, ако отлежи.

— Доти не иска да я върне на работа.

— Точно от това се опасявах.

— А и никой не иска да й даде квартира.

— Защо?

— Ето, това няма да ти хареса. Изглежда, някаква жена на име Пийчис разправяла наляво и надясно, че Роуз не би се върнала толкова бързо, ако не е направила нещо лошо. Намеквала, че не е било нещо почтено, защото нямало да й платят в злато.

Джордж така се вбеси, че не съзнаваше какво върши. Тръгна право към хотела. Нямаше представа какво ще прави, но нямаше и никакво намерение да позволява на когото и да било да се отнася зле с Роуз. Особено някой от този град.

Вбеси се още повече, като си помисли, че сляпата омраза на Джеф и неговият собствен егоизъм бяха направили положението на Роуз много по-тежко, отколкото бе преди два месеца. Припомни си колко мила и приветлива е Роуз, и за изблика й на обич, когато някой се отнасяше добре с нея. Десетки пъти тя се бе опитвала да преодолее омразата и неразбирателството в този град, но всеки път я отблъскваха. Самата мисъл за това го вбесяваше. Когато стигна до хотела, вече трепереше от ярост.

Зърна Пийчис Макклауд на отсрещния тротоар на улицата пред магазина на Тейлър. Без да поглежда наляво или надясно, без да обръща внимание на сърдитите викове на каруцарите и ездачите, които трябваше да опънат юздите на конете си, за да не го стъпчат, той пресече бързо улицата и тръгна право към нея.

— Мисис — прекъсна той разговора на Пийчис с една дама, едра като нея. — Никога през живота си не съм удрял жена, но ако кажеш още една дума по адрес на мис Торнтън, ще те напердаша с каиша ей тук, на улицата.

Пийчис и познатата й го зяпнаха така, сякаш беше откачил.

— Изобщо не ти влиза в работата какво прави тя, но ако това ще успокои града, можеш да дойдеш във фоайето на хотела довечера в девет. Ще видиш как тя ще стане моя съпруга.

Джордж се завъртя на пети, като остави двете жени и Соления онемели от почуда.

Пак го направи. Позволи на общественото мнение за Роуз в този проклет град да те принуди да извършиш нещо, което въобще нямаше намерение да сториш.

Джордж тръгна по тротоара към „Бон Тон“. Току-що бе осуетил всичките си планове за бъдещето. В главата му се въртяха десетки въпроси без отговори. Нямаше представа какво щеше да каже на братята си. Но въпреки че проклинаше глупавия си импулс и мислеше ужасен за бъдещето, краката му се подкосиха и той се чувстваше опиянен.

Сякаш някакъв товар бе паднал от плещите му. Никога не бе изпитвал такова въодушевление, такова чувство на безразсъдство до забрава, на освобождавани от налаганите ограничения. Макар че бе сторил нещо под напора на момента, без дори да се замисли за секунда, той отдавна не се беше чувствал толкова щастлив.

Но сега трябваше незабавно да намери Роуз.

— Ако чуе това от устата на някой друг, никога няма да повярва, че аз съм го казал — рече той на Соления, който буквално тичаше, за да върви наравно с него.

— Онази Пийчис ми се видя убедена.

Джордж изтърси някакво определение, което се надяваше, че ще стигне до ушите на Пийчис.

— Е, ако Доти я бе върнала на работа…

Той нахлу в „Бон Тон“, без да довърши мисълта си. Вътре обядваха някакви мъже, но Доти не се виждаше.

Джордж се отправи към кухнята. Гледката го отврати. Не можеше да си представи как Роуз е издържала да работи тук толкова дълго време. Стените и всичко останало бяха потъмнели от мазнина. Както и самата Доти.

— Няма да я върна на работа, затова не се опитвай да ме убеждаваш — каза Доти, докато сновеше около купищата мръсни чинии.

— Не бих й позволил да работи в тази мръсна дупка дори и един час — отговори Джордж. — Къде е тя?

— Отиде да си търси квартира.

— Къде?

— При вдовицата Дженкинс. Като излезеш — наляво. Надолу по улица „Орех“, към края на града. Дървена къща в прерията.

Той не разпитва непознатите за местонахождението на дървената къща, каквито имаше десетки. Едва на се сблъска с Роуз, която се появи иззад ъгъла.

— Тръгвай с мене — нареди й той без никакви обяснения или предупреждения.

— Какво се е случило? — попита тя. — Нещо с момчетата ли?

— Ще ти обясня, когато стигнем в хотела — успя само да изрече Джордж.

Макар и да бе много объркана от факта, че й отказват работа и квартира, Роуз не беше толкова разстроена, че да не забележи погледите на минувачите, буреносното изражение на Джордж караше някои да се подсмихват, други да зяпат от чисто любопитство. Тя им развали удоволствието да си мислят, че е в беда. Вървеше самоуверено и със самочувствие.

Толкова се радваше, че вижда Джордж. С ирония си помисли, че той може да се справи с всичко.

Никой не проговори на Джордж. Изражението на лицето му беше толкова свирепо, че дори хотелският служител преглътна обичайния си весел поздрав.

Роуз се смути, когато Джордж влезе в стаята й. Още повече се обърка, когато Соления го последва по петите.

— Знам, че ще ти прозвучи малко странно, при това точно в този момент — започна Джордж веднага след като затвори вратата, — но искам да се омъжиш за мене довечера в девет.

Роуз пребледня. Приближи се към един стол и се отпусна на него.

— Съзнаваш ли какво говориш?

Гласът й звучеше спокойно, но отвътре щеше да се пръсне от вълнение.

— Разбира се, че съзнавам. Искам да се омъжиш за мене.

Но какво й ставаше? Джордж току-що бе изрекъл най-желаните от нея думи на света, а тя само се свлече на стола с отворена уста. Нещо не беше наред. След като вече се бе поуспокоил, той изглеждаше непреклонен. Сякаш рецитираше думи, които бе научил наизуст. Дори Соления беше изумен, сякаш го бяха закачили на бамбукова пръчка за панталоните.

Тя трябваше да си помисли. Пое си дълбоко въздух, като се надяваше да укроти лудешките удари на сърцето си.

— Седни, Джордж. И ти, Солени. А сега ми кажи какво става. Не може да си променил решението си толкова бързо.

— Промених го. През цялото време, докато пътувахме мислех за това.

Развълнуваното сърце на Роуз туптеше лудешки в гърдите й. Едва си поемаше въздух, погледът й беше замъглен, но тя упорито се мъчеше да не покаже възбудата си.

Джордж никога не променяше решението си.

— Иска ми се да вярвам, че моята привлекателна усмивка или чудесното ми чувство за хумор, дори готвенето ми или начинът, по който изпирам ризите ти, са те накарали да дойдеш да ме молиш да се омъжа за теб, но аз те познавам добре. Ти никога не правиш нищо без причина.

— Казах ти вече. Разбрах, че искам да се оженя за тебе.

Роуз почувства, че в душата й се ражда надежда. Не знаеше дали щеше да съумее да я потиска дълго.

— А Соления защо е тук?

— Не разбирам.

— Ако само искаше да ми кажеш, че желаеш да се ожениш за мен, не беше необходимо да ме водиш по улицата, като че ли ще ми слагаш белезници. И не беше необходимо да взимаш Соления със себе си.

— Изведнъж го осъзнах. Вероятно като не те виждах, като знаех, че може би никога няма да те видя отново, разбрах някои неща, които по-рано не ми бяха ясни — Джордж притегли един стол, седна точно срещу Роуз и взе ръцете й в своите. — Веднага започна да ми липсваш. Не знам защо го разбрах едва днес, но така беше. Искам да се омъжиш за мен. Всичко съм уредил.

Това също прозвуча неискрено. Той никога не би уредил женитбата си. Мъжете никога не правеха такива неща. Тя почувства, че надеждата й рухва. Каквото и да беше обяснението, то нямаше нищо общо с любов. Роуз измъкна ръката си.

— Станало е нещо. Знам, че е станало. По-добре ми кажи, защото няма да се съглася на нищо, докато не ми кажеш.

— По-добре й кажи — намеси се Соления.

Джордж го погледна, а на лицето му се четеше негодувание.

— Да не забравиш да ме извикаш, когато ти правиш предложение за женитба.

Соления се засрами.

— Не исках да ти казвам, защото то няма нищо общо с това, освен дето толкова се вбесих, че реших да се оженя за теб. Точно тогава разбрах, че наистина искам да се оженя за теб. Че винаги съм го искал, без да го съзнавам.

— Кажи ми.

Роуз почувства, че отново губи самообладание. Той скоро щеше да каже истината.

— Соленият чул, че Доти не иска да те върне на работа и никой не ти дава квартира.

— Вярно е — отговори Роуз.

— Ами, вбесих се, че хората говорят такива срамни неща за тебе.

— Какви неща?

— Не знам точно — излъга Джордж, — но сигурно са си помислили нещо, иначе щяха да са доволни, че се връщаш. Точно затова се ядосах и реших да им натрия носа, като се оженя за тебе. После разбрах, че другите не ме интересуват. Остана само желанието ми да се оженя за теб.

— Това ли е истината? — настоя Роуз, като се обърна към Соления.

Той беше готов да се закълне във всичко, което тя поиска.

— Сигурен ли си? — обърна се Роуз към Джордж. — Съвсем ли си сигурен?

— Ако не те познавах добре, щях да се закълна, че не искаш да се омъжиш за мене.

— Искам — отговори тя, и усети как я облива топла вълна от щастие, — но мислех, че никога няма да ми предложиш. Седмици наред се подготвях за деня, в които ще заминеш и никога няма да те видя отново.

— Тогава да се радваме, че съм се осъзнал навреме.

Джордж я целуна. Но не както трябва. Роуз знаеше, че щеше да е така.

— А сега предполагам, че ще искаш да купиш някои неща. Не разбирам много от тези работи, само знам, че жените искат булчинска рокля.

— Да, така е — потвърди тя, като си мислеше по-скоро за пресиления ентусиазъм в гласа на Джордж, отколкото за пазаруването.

— Ето ти пари…

— Имам достатъчно.

— Сигурна ли си?

— Плати ми повече, отколкото беше необходимо.

— Добре тогава. Аз трябва да свърша някои работи, между които да взема и разрешително. Не се бави.

— Няма — увери го Роуз.

След като вратата се затвори, тя отново се отпусна на стола. Не се заблуждаваше. Искаше да вярва, че мечтата й се бе сбъднала, че нейният рицар най-сетне е дошъл да я освободи, че ще заживеят щастливо отсега нататък, но знаеше, че не е така. Джордж не я обичаше. Той изобщо не изрече тази дума.

Не разбираше защо не й призлява. Целият свят току-що бе рухнал край нея.

Не, тя никога не бе имала свой собствен свят, който да рухне. Джордж никога не я беше обичал. Дори не се бе преструвал, че я обича. Тя знаеше, че интересът му към нея представлява смесица от благодарност, харесване, страст и чувство за покровителство. Всичко това поотделно беше чудесно, но не означаваше любов.

Нямаше да загуби нищо, ако се съгласеше да се омъжи за него.

Не, щеше да загуби. Щеше да се раздели с вълшебната приказка. Щеше да се раздели с мечтата си, че той ще я вземе и ще я отнесе във вълшебното царство, където всичко е прекрасно. Знаеше, че такъв свят не съществува, но се надяваше, че ще го има някъде.

Сега обаче разбра, че за нея той не съществува.

И все пак имаше избор. Можеше да се омъжи за човек, който не я обича, или да рискува и да остане в Остин. Помисли за парите в джоба си. Можеше да отиде в Сан Антонио или в Браунсвил. Сигурно щеше да привлече вниманието на някой порядъчен мъж с принципи, когото ще се научи да харесва и уважава.

Да харесва и да уважава! Толкова ли се бе отдалечила от мечтите си? Нямаше ли шанс да срещне някой, когото да обича?

Дори и да намереше такъв мъж, как щеше да се почувства той, като разбереше, че баща й се е сражавал в Съюзническата армия? А той рано или късно щеше да го научи. Все някой щеше да му каже.

Усети тежест в сърцето. Знаеше, че винаги ще я наричат янки. Отидеше ли на север, щеше да бъде бунтовничка. Останеше ли в Тексас, беше янки. Ако наистина се омъжеше за някого, той и семейството му винаги щяха да я гледат с презрение. Може би дори и собствените й деца. Нямаше да може да го понесе.

Нямаше ли да е по-добре да се омъжи за Джордж? Той я уважаваше. Тя го обичаше. Не е ли по-добре така, отколкото да свърже живота си с някого, когото не обича?

А може би беше по-добре изобщо да не се омъжва. Само че тя искаше да свърже живота си с Джордж. Усети как при самата мисъл за това, пулсът й се учести.

Можеше или да приеме предложението му, или да продължи да се съпротивлява срещу прозвището янки и омразата на жителите на този град.

Внезапно й се прииска да изкрещи от яд. Защо беше принудена да избира единия или другия ад? Защо нямаше възможност да изживее мечтата си?

Трябваше да се овладее и да се успокои. Крясъците нямаше да помогнат. Нито пък самосъжалението. Трябваше да вземе решение.

Джордж й бе предложил да се ожени за нея. Може би никога нямаше да разбере какво го бе подтикнало да го направи, но несъмнено една от причините беше да я закриля. Ако ще му отказва, дължеше му поне вежливостта да го направи бързо, преди да е станал за смях пред целия град.

При самата мисъл за това й се доплака. Той все си навличаше неприятности заради нея. Беше я наел на работа, за да я закриля. А сега й предлагаше женитба поради същата причина. А тя какво да направи в замяна?

И тя можеше да го закриля.

Не само от официалните власти. Можеше да го закриля от собствените му братя. Те ще го използват цял живот, ако някой не ги спре. Особено Джеф.

Можеше да го закриля и от самия него.

Това беше почтена сделка, нали? Прагматична. Логична. Без емоции. Рационална.

Роуз сподави вопъл на болка. Искаше й се да се хвърли на пода и да заридае силно, че иска да бъде обичана и необходима, център на вселената, но само щеше да си загуби времето.

Джордж я харесваше. Възхищаваше й се. Желаеше я. Това би трябвало да е достатъчно.

Налагаше се. То беше всичко, което имаше.

Но дори когато се приготвяше да излиза и се оглеждаше в огледалото, за да се увери, че не й личи, че е плакала, тя осъзна: не се бе отказала от надеждата Джордж да я обикне.

Надеждата й никога нямаше да умре. Независимо от пречките, независимо колко невъзможно изглеждаше, докато беше жива, щеше да се надява.

Докато беше близо до Джордж, имаше надежда мечтите й да се сбъднат.

В мига, в който вратата се затвори след Джордж, щастливото му изражение се превърна в отвращение.

Призля му от онова, което току-що бе направил.

От години знаеше защо трябва да остане ерген. Не бе взел лесно това решение. Нищо не се беше променило, но въпреки това бе помолил Роуз да се омъжи за него, като напълно съзнаваше предстоящата катастрофа. И всичко щеше да се стовари върху Роуз — единствената жена от всички, която не искаше да наскърбява.

Как можа да я помоли да се омъжи за него, дори и само за да я закриля? Ако действително държеше на нея, трябваше да преобърне земята, за да не й позволи да пропилява живота си с човек като него.

Колкото и да се нуждаеше от нея, колкото и да му беше приятно да е с нея, колкото и да я харесваше и да й се възхищаваше, колкото и красива да я намираше, колкото и да желаеше тялото й, той не я обичаше. Това не беше извинение за стореното току-що от него, дори и само да я покровителства. Ако беше толкова умен, колкото се мислеше, би трябвало да намери друг начин.

След като знаеше за чувствата й към него, онова, което преди малко направи, беше абсолютно безразсъдство. То надминаваше всичките му съмнения за него самия, за семейството му и за кариерата му. Беше я помолил да сподели с него един живот, който съвсем нямаше намерение да изгражда. Нямаше значение, че го бе направил, без да мисли, също като баща си. Нямаше значение, че го бе направил с основателни причини.

И все пак не бе постъпил правилно.

Незабавно трябваше да се върне и да си признае всичко, но знаеше, че няма да го направи. Нещо повече, не искаше да го прави. Лошото у него не му позволяваше. То се възползваше от слабостта му и от нейната любов, за да я направи нещастна за свое собствени удоволствие.

Искаше я само за себе си. Не можеше без нея. Слабост или лошотия — все едно. Той трябваше да я притежава.

Ненавиждаше се.

Още я нараняваха, тези изпълнени с омраза погледи. Гневните погледи през рамо. Надменно вирнатите носове. Като че ли бе станало по-лошо, откакто новината, че ще се омъжва, се бе разнесла из града. Роуз се мъчеше да забрави за миналите обиди и оскърбления. Но беше невъзможно, когато жените държаха да се знае, че макар и да се омъжва, тя никога няма да бъде една от тях.

Мъжете не изглеждаха толкова непреклонни. Неколцина й намигнаха, но повечето уважаваха достатъчно Джордж, за да го ядосват, като обидят жената, която щеше да вземе за съпруга. Особено в деня на сватбата.

Тя с неудоволствие отбеляза, че макар и да се бе издигнала в очите на мъжете, това се дължеше по-скоро на Джордж, отколкото на самата нея.

Несправедливостта на всичко това толкова я ядоса, че реши да направи за жителите на Остин сватба, каквато никога нямаше да забравят. Или най-малкото булка, която никога нямаше да забравят. Щеше да изхарчи всичко, ако беше необходимо — парите, които бе спестила, за да се махне от Остин и парите, които Джордж й плати, — но щеше да бъде най-хубавата булка, която са виждали.

Роуз се насочи право към „Добис Емпориум“ — най-големия и скъп доставчик на дамски дрехи в Остин.

Досега се бе осмелявала само да стои пред витрината и да гледа изложените там облекла. Днес щеше да има удоволствието да разгледа всичко вътре. При това имаше намерение да огледа внимателно всяка дреха, преди да реши за какво точно да похарчи парите си. Това можеше да се окаже най-важното вложение в живота й. Не искаше да допуска грешка.

Влезе вътре, но й беше трудно да се съсредоточи. Рафтовете със стока като че ли бяха безкрайни. Имаше всичко — от обувки, палта, рокли и красиво бельо до най-различни накити. Елегантни неща, като лъскави обувки, надиплени пера и изкуствени цветя, фантасмагорични предмети, като изкуствена клонка със синя птица в гнездото. Тази измишльотина явно бе предназначена за шапка. Роуз реши, че такова украшение би стояло по-добре на по-едра жена от нея.

Повече от час тя се разхожда напред-назад по пътеките между рафтовете, като внимателно оглеждате всичко. Пипаше платовете, за да прецени колко тежат и дали са стегнати, обръщаше всяка дреха наопаки, за да види дали е добре скроена и ушита, съдеше за стойността на различните облекла, които привличаха погледа й, и си повтаряше наум броя и цената на нещата, от които се нуждаеше.

Роуз се наслаждаваше на приятната мисъл, че има петдесет и четири долара, които можеше да похарчи, за каквото си пожелае. Вторачените погледи и шушуканията на другите жени в магазина не я засягаха. Възможността да си купи точно онова, което иска, беше прекалено приятно удоволствие, за да го развали, като обръща внимание на критичните и любопитни погледи.

Намираше се в собствения си свят.

Искаше й се да обсъди покупките с някоя друга жена, например с мисис Доби, собственичката на магазина, но по стиснатите й устни и смръщеното чело личеше, че успехът на Роуз й е неприятен. Подобно на повечето жени от града, тя вероятно си мислеше, че такива като Роуз не бива да се смесват с по-издигнатите от тях.

В края на краищата за момиче като Роуз имаше само един начин да върже порядъчен мъж като Джордж Рандолф. А и какво друго можеше да се очаква? Дори и най-големият тъпанар би казал, че тя е направила всичко възможно да се вкопчи в него, докато са били сами. Пък и защо не? Той си имаше собствено ранчо и злато, което нямаше нищо против да похарчи за тази уличница.