СЕДМА ГЛАВА

Мекици от междузвезден прах

Циана, чийто млад дух, въпреки всички намеси в паметта й, си оставаше запленен от миналото, полетя към астероидния пояс, сърдита на цялото свое съвремие.

Измъчваше я не съвсем ясната цел на тази командировка-наказание, трудности й създаваше и безтегловността в служебния планетолет. Двете седмици, които задължително прекара на Луната за адаптация, се оказаха недостатъчни и тя бе готова да намрази спътничката си, загдето се движеше така уверено из претъпкания с пакети и сандъци планетолет. Но спътницата й от две години работеше на астероидите, та можеше да й бъде полезна.

— И какво работите там? — запита я Циана, щом двете доплуваха в миниатюрната си каюта.

Планетолетът беше пощенско-снабдителен. Освен двамата пилоти други хора с него рядко пътуваха, та не се и нуждаеше от специалните устройства за изкуствена гравитация.

— Медичка съм. Сексолог — отвърна гърбом жената, подреждайки своите козметики.

Циана не успя да скрие изненадата си.

— И много ли сексуални проблеми си имат?

— Никакви. Нали знаеш, работата им е тежка и опасна.

— Навярно сте там с мъжа си? — предположи Циана, че при това положение в астероидния пояс едва ли ще назначават специална лекарка-сексолог.

Впрочем той отдавна не можеше да се нарече пояс. Захванали се по-основно да прекрояват своята планетна система, хората събираха малките планетки и целия междупланетен камънак около космическите градове за преработка. А от това, което не даваше ценни суровини, се слепваха пък основите на други космически градове. Допълнителна полза бе, че по този начин се прочистваха и обезопасяваха пътищата към планетите отвъд Юпитер. И там сега действително се трудеха хора, обгърнати с героичен ореол в очите на всички земляци. В не един репортаж Циана бе гледала как шепа мъже в бронирани скафандри обработваха с насочени взривове поредния астероид, за да го изместят от извечната му орбита. Как други със специални ракети-булдозери го пресрещаха и безкрайно внимателно го тласкаха към Юнона или Веста — най-големите от астероидите — или към изкуствените космически градове-заводи.

— Мъжът ми живее на Земята. Професията му е такава, кексолог.

Тая нейна спътница бе пълна с изненади!

— Това пък какво е?

— Кулинар. Специалист по кексовете, минало и съвременно състояние и така нататък — отвърна сексоложката не без доза добродушна ирония спрямо науката на мъжа си.

Уф, какви ли професии нямаше вече по света, въздъхна в себе си историчката и отново стана язвителна.

— Сексолог и кексолог… имат ли някакви допирни точки?

— Имаме, но ги използуваме само в леглото — засмя се спътницата й с професионалния цинизъм на сексолозите.

Челюстта й демонстрираше отлична имитация на леко развалени и пожълтели от дълго немиене зъби. Мъничко издадени напред и мъничко уголемени, кучешките зъбчета й придаваха вид на весел хищник. Тая мода бе се пръснала напоследък, за да озадачава социолозите, които все още се питаха кога и как се раждат модите. Обясняваха я като бунт срещу стерилната хубост на днешния човек. Такива зъби сигурно налагаха и тоя лимоненожълт цвят на ирисите, който също бе изкуствен. Виж, мустачките над краищата на устните й бяха естествени и лекарката сигурно се гордееше с тях, защото окосмяването по тялото на жените през двайсет и четвъртия век отиваше към пълно изчезване и вече много се ценеше. Но тя и тях бе боядисала в лимоненожълто, та толкова жълто подразни младата хрононавтка, която по принуда трябваше да се откаже от съвременната козметика и да поддържа допотопно естествените си цветове, защото без тях не би могла да се движи из далечното минало.

— Добре де, с какво се занимавате, щом казвате, че нямало проблеми?

— В една изследователска група съм.

— Какво изследвате?

— Нали си подписала клетвената декларация? — Сексоложката още от началото бе започнала да й говори на „ти“, както правят това обикновено старите лекари с младите си пациенти.

— Каква декларация?

— За служебна тайна.

Циана не бе подписвала нищо и вероятно го дължеше на препоръката на своя професор по темпоралните машини. Ако бяха й поднесли такава декларация, сигурно щеше да тръгне поне с необходимата доза любопитство.

— Не мога тогава нищо да ви кажа — рече лекарката. — Но това ме учудва. Пращат ви на „Габрово“, а пък без декларация!

Младата историчка се обиди. Обърна й гръб и пусна каютния холовизор, без да иска разрешение.

Попадна насред някакъв филм, чието действие се развиваше на Марс, през доброто старо време, както го наричаха с носталгия по суровия живот на първите колонизатори. Очевидно — любовна история. Героинята тъкмо измъкваше ръка от пазвата на разтворения си примитивен скафандър. Сигурно бе усилила сърдечната си помпа — тогава са се употребявали такива за компенсация на налягането — и гърдите й се развълнуваха, героят също бръкна бързо под ризата си, за да пресрещне нейното вълнение, да отклони кръвта към ония части на тялото си, които в любовта са по-нужни от главата. Двамата се обхванаха в старомодно дълга прегръдка. После тя рязко се изтръгна от прегръдката. Вдигна китката си към носа му — на нея блестеше грамаден здравемер, извика умолително: „Недей сега, ще се скараме. Виж ми адреналина!“…

Циана рефлективно погледна китката си, на която блестеше миниатюрното уредче, задължително за всеки жител на цивилизацията Земя. То беше красиво, вършеше много полезни неща, а покрай другото отчиташе и здравословното състояние на носителя си. Показанията му говореха за известна възбуда и тя също би могла да се скара със съкаютничката си.

— Забавлява ли те тая стара романтика? — подхвърли лекарката с присмехулни лъчи в очите-лимончета.

— Не, но като няма за какво да разговаряме — отвърна троснато Циана и изключи холовизора.

Изпъкналите кучешки зъбчета на хищничето отново весело се оголиха.

— Щом не можем да разговаряме за мен, ще разговаряме за теб. Аз съм подписала декларацията.

— Нямам никакви тайни, ни лични, ни служебни.

— Ама защо се цупиш, хубавице? — скочи от леглото на което бе се изпънала сексоложката. Ако Циана скочеше така, сигурно би се залепила на тавана. — Сега ще ти дам нещо вкусничко и веднага ще ти мине.

Тя извади от джоба си изящна кутийка, а от кутийката възголяма лъскава таблетка. Циана доверчиво посегна към лекарската ръка, но се дръпна, настръхнала пред явната подигравка. Нещото приличаше на електронно часовниче от миналите векове, а май си беше и такова, защото цифричките му неуморно се сменяха.

— Но това е часовник!

— Затова внимавай да не го глътнеш. Само се дъвче.

— Ама че идиотщина! — възмути се Циана. Тя знаеше колко образа бе приемала през вековете тази може би най-важна за хората машинка, но да я правиш във вид на дъвка си беше чиста перверзия!

— Напротив, остроумно е — засвяткаха весело лимончетата-ириси на лекарката. — Нали живеем в ерата на икономиите. Всеки предмет трябва да има повече функции и приложения, за да не задръстваме природата с излишни вещи. Уредчето на китката ти едновременно е часовник и миникомпютър, и радиостанция, и здравемер, нали така? Но какво съм ти заобяснявала принципа на обществото ни, когато ти си историчка и ги знаеш по-добре тия работи. И ето, този изобретател е вложил също повече функции в творението си, придал му е и два смисъла. Подиграва се с принципа на индустрията за многофункционалност, подиграва се и над взаимоотношенията ни с времето. Щом времето така неумолимо ни дъвче и смила, защо и ние да не го подъвчем? Опитай, приятно е! Но не забравяй после да ми го върнеш.

Вероятно за да премахне опасенията на младата историчка, тя извади от кутийката второ часовниче, лапна го и демонстративно го задъвка.

Циана не познаваше вкуса на часовниците, но този й се хареса веднага — прохладно сладък и малко киселичък, и с една особена парливост. А странното преживяване бързо я увлече, защото приличаше и на отмъщение, на тържество над този неумолим брояч на часовете и годините, дадени ни така скъпернически от природата. Само след няколко минутки парливата слюнка в устата й разтвори окончателно сърдитото нетърпение, обзело я още в адаптационната база на Луната. Сякаш внезапно бе застанала пред отворен прозорец към едно безкрайно, избуяло от надежди слънчево поле, а сред него имаше време и желания за всичко: време за подвизи, време за любов, време за една също така безкрайна младост. И нищо вече не я караше да бърза, нито едно от бъдещите удоволствия нямаше да й избяга. Дори предстоящите двайсет отегчителни часа полет сега й се струваха двайсетина радостни минути, които още не бе изпитала.

— Как е, малката? — цъфнаха в златно и изкуствено опушените зъби на сексоложката.

— Чудесно! — възкликна Циана. — Тоя часовник има май още някакви функции, а?

— Ще ти го кажа. Все едно, щом стъпиш на „Габрово“, ще го научиш. Това е акумулатор. Чрез него се зареждаш отново с изтеклото от теб време.

— Нима това е възможно?

— Не го ли усещаш? После ще искам да ми опишеш точно преживяването си и какви промени долавяш в себе си, а сега стига сме киснали в тая дупка! Да идем да пофлиртуваме с пилотите, сигурно скучаят момчетата.

И тя улови момичето за ръката, за да му помага при движението из планетолета. Циана обаче не бе настроена за флирт. Безтегловността допълнително засилваше у нея чувството за това щастливо-радостно безвремие и тя си мислеше с веселата отмъстителност на историчката, пред чиито очи времето бе погълнало толкова цивилизации: Сигурно и на него му е така приятно да ни дъвче, поколение след поколение, но ето че и ние се научихме вече да го дъвчем и ха да видим сега кой кого!…

С твърде сложни, но безупречно изпълнени маневри планетолетът се залепи за грозно наръфаната сивочерна скала, наречена още през двайсетия век „Габрово“ от руските астрономи, защото я открили по време на знаменития тогава Габровски фестивал на хумора и сатирата. Това бе и малката утеха за потомствената българка Циана, че поне я пращаха на астероид, носещ българско име, но докато наблюдаваше на екрана в пилотската кабина приближаващото се голо камъче сред звездната пустош, патриотизмът й се поизпари. Часовничето в устата й обаче продължаваше да действува и предчувствието, че й предстоят светли дни в тоя тъмен рай между Марс и Юпитер, не я напусна.

Планетолетът изпълняваше пощенска служба и се движеше по строго разписание. Автоматично се отвори люкът му към зиналата паст на някакъв впил се в него змей, изскокнал от скалата. Три робота сякаш панически заизхвърляха върху ескалаторната лента предназначения за „Габрово“ товар, четвъртият включи някакви тръбопроводи. Лентата понесе и двете жени, преди да са успели да се сбогуват с улисаните в разтоварването пилоти. Когато Циана обърна глава за прощален поглед, змеят бе затворил зад гърба им своята челюст, а планетолетът вече се носеше към следващия астероид.

Лентата с равномерна скорост ги спускаше към силно осветено помещение в глъбините на скалата. Насреща им струеше прохладен и ароматен въздух.

— Часовника! — подвикна й сексоложката, която и тук я държеше за ръка, макар в търбуха на тоя змей да нямаше къде да се падне. Циана не искаше да се раздели с чудодейното акумулаторче, но спътничката й настоя категорично: — Ефектът му ще трае още няколко дни. Ще ти го дам пак, но никому не казвай, чуваш ли?

И светкавично го прибра в кутийката, след което отново сграбчи ръката на момичето, защото срещу тях заплашително се носеше голият каменен под, а в края на ескалатора стоеше и някакъв посрещач. Чудесна беше тая сексоложка, въпреки лимонените си ириси и Циана си пожела оня там, който ги очакваше, да държи в ръка клетвената декларация, та веднага да научи и другите тайни на астероида Габрово.

Посрещачът й се представи като комендант-координатор, но въпреки отговорния си пост, повече приличаше на незагубил момчешката си разхайтеност поостарял младеж. Бурно прегърна сексоложката с думите „Здрасти, докторче, как мина?“, не дочака отговора и хлапашки я ръгна в слабините: „Върви сега да си оправиш мустачките, утре ще докладваш!“ Спря единия от двата робота, които разнасяха пристигналия товар, даде му багажа на Циана с нареждането да го отнесе в жилищно помещение номер осем, премести нещо с езика си от едната буза към другата — дали не дъвчеше и той часовник? — и рече:

— Ние тук сме малко хора и не обичаме официалностите, Циана. Нали може да те наричам така? Имаш ли нещо против да обядваме заедно?

Циана не възрази; когато няколко часа си преглъщал парливата сладост на времето, отваря ти се необикновен апетит. А координаторът веднага позна несръчността в движенията й и с дружеска интимност я хвана под ръка. В сравнение с планетолета тук се усещаше някакво подобие на гравитация, но далеч по-слаба и от лунната.

— Ама що не си оправите апаратите! — поиска да се възмути Циана, решила, че има някаква повреда, но прозвуча като весела констатация.

— Ще ни пречи на опитите.

— Какви опити?

— Хей, ти си хубава, знаеш ли!

— Знам — опита пак да се разсърди Циана, защото той явно отклоняваше разговора, и пак не можа. Още се намираше в новото си състояние, което почти приличаше на безпричинно радостно опиянение.

Дори от коридорите си личеше, че тая няколко километрова скала, наречена „Габрово“, не съдържа в себе си друго, освен някаква лаборатория-завод. Никъде не се виждаше макар и кътче от уюта на място за живеене, а там, където зърна мъничко дизайнерско старание, то бе красотата на индустриалния пейзаж. Целите стени бяха тапицирани с разноцветни тръби и проводници.

Пътьом координаторът отвори една врата с думите: „Тук ще работиш! Много разчитаме на теб.“ Беше малко помещение — пулт с видеотерминален екран, пред него кресла и отново тапетите от тръби и проводници.

Циана тихичко изписка:

— Какво е това? Сигурно отдавна никой не е влизал тука!

Координаторът се позасмя, после силно се разнежи:

— Паякът ли? Ох, какъв си ми хубавец! Ама теб май скоро не са те хранили? Ела, ела, момчето ми! Впрочем, дай му ги ти, та да се сприятелите, нали заедно ще работите тука!

Той бе извадил от джоба си прозрачна кутийка, в която бръмчеха няколко тромави тлъсти мухи с уродливо мънички крилца. Били специално създадена от генетиците раса.

— Виж му само мрежата, той ни е от най-големите майстори.

Ако човек не изпитваше унаследената фобия към тези насекоми и ако се вгледаше непредубедено, не можеше да не се възхити на неговото творение. Мрежата, цял метър в диаметър, с невероятно сложна структура и още по-невероятния цвят на пролетно земно небе, заемаше единия от горните ъгли на помещението и се спускаше до дръжката на груба металическа врата. Паякът, почти колкото човешка длан голям и сякаш облечен в раирана пижама, само леко се раздвижи, когато координаторът протегна ръка към мрежата му. Очевидно бе свикнал от хората да получава храната си.

— Е, ще трябва и ти да свикваш с тях — рече координаторът, пускайки сам на различни места в мрежата няколко мухи, които предизвикаха в нея една нежна буря. — Ако искаш да си имаш и в спалнята някое такова юначе, обади се в снабдителния отдел, там ще ти дават и мухите.

Циана бе чувала за модата в космическите градове да си развъждат за украшение специални паяци, които плетели разноцветни мрежи, но за пръв път се сблъскваше с тях. А сега научи, че тази мода не била случайна.

— Каквито и животинки да си отглеждаме — обясни й координаторът, — или ще ни се пречкат в краката, или ще изискват повече грижи, а човекът има нужда и от друга жива душица в тоя космос. Освен това те са много чувствителни. Щом паякът ти е спокоен, значи, около теб всичко е наред — и с кислорода, и с отоплението, и с влажността.

И наистина, съгласи се Циана, къде на Земята се появяваха паяжините? Където човекът дълго отсъствува, където е спокойно и сякаш времето е спряло. Но въпреки това грамадният паяк, който навярно ги чакаше да си излязат и тогава да се нахвърли върху жертвите си, не успя да й стане симпатичен и тя решително отказа да украсява по този начин спалнята си.

В столовата имаше два — може би защото тя имаше само два ъгъла и всъщност не представляваше никакво помещение, а образувана от сливането на два коридора площадка. Едната паяжина трепкаше в различните нюанси на червеното, другата — в зелено.

— Не може да се каже, че е особено уютно при вас — призна Циана тревогата си.

Имаше няколко високи масички, предназначени да се храниш прав, няколко стола край стената за ония които биха желали да седят, в дъното — двата зейнали отвора на кухненския компютър. Над него се хилеше саморъчно изрисуван лозунг: „Ние дъвчем времето, времето дъвче нас. Добър апетит!“ И тия паяци в ъглите, които сякаш висяха там, за да ти броят залците.

— Уютът е в душите ни, миличко — весело й възрази поостарялото момче. — Скоро ще се убедиш. А сега иди тренирай как се поръчва яденето. На самообслужване сме.

Циана позалитна към кухненския компютър, но успя да го стигне без произшествия, а и координаторът не й предложи помощта си, защото в момента прибираше в познатата й вече кутийка онова, което бе дъвкал. Тя докосна копчето с надпис „меню“ и над доставящия отвор за ястията грейна надписът: Супа от метеорити. Черна дупка с галактически пълнеж. Астероиди на скара. Мекици от междузвезден прах с айран от Млечния път. Кекс „Габрово“…

— Тук я караме малко аскетично, пак заради опитите — обади се зад гърба й координаторът, сякаш гостенката им, свикнала и най-примитивният кухненски компютър на Земята да й предлага поне няколкостотин ястия, се нуждаеше единствено от това обяснение.

— Задължително меню ли е? Не може ли човек да си поръча нещо… — измрънка Циана, но тъй като още не бе разбрала дали не й скрояват някаква шега, добави предпазливо: — Нещо по-малко калорично?

Изравнил се с нея, координаторът най-после видя смущението й.

— Не се плаши за фигурата си. Всичко е ниско калорично и са си най-обикновени ястия. Беше ни на гости съпругът на нашата лекарка, прочут специалист е по храненето на извънземните жители, той ни състави и менюто, а имената им тури така, на шега, да сме го запомнели с добро.

Циана все пак прояви известна предпазливост и си поръча от по-разбираемите й неща: една мекица и, разбира се, специалитета на прочутия „кексолог“, както шеговито бе го нарекла жълтооката му съпруга. Мекицата й се стори съвсем нормална, може би защото никога не бе яла междузвезден прах, нито бе вкусвала млякото на Млечния път. Обаче кексът, който изскочи от гърлото на компютъра, представляваше изумително копие на бароков часовник за маса от осемнайсетия или Деветнайсетия век и тя не би се изненадала, ако започнеше да звъни, да свири или ако от него изскочеше някоя балеринка. Възкликна:

— Ама вие тука само с часовници ли се храните? Добре, че поне не е от тия, стенните, с капаци и махало? Как ще го изям това чудо?

Координаторът обаче не реагира на смеха й, изгледа я с подозрение.

— Откъде знаеш за часовниците?

— За какви часовници — пристори се Циана, спомнила си молбата на лекарката. Като специалистка по миналите векове, тя доста добре бе усвоила това позакърняло и атрофирало се вече в нейния век човешко умение. — Просто така, като гледам тоя кекс, дето сте го кръстили „Габрово“…

— Циана, нали, като оператор, си положила служебна клетва за информацията?

— Аз не съм оператор, аз съм историк — отвърна му тя с позасегнато достойнство. — А историкът е длъжен да съобщава на другите, каквото научава.

— О, Земьо нещастна! — извика жителят на астероидите. — Изрично казах на професора, че ми трябва оператор, който да е запознат с проблемите на времето.

— Че аз сто пъти съм летяла с хронолетите — отново излъга Циана. — И с най-новите!

— А от най-новите компютри поне разбираш ли нещичко? Клас Ге-ем?

Този път Циана не посмя да излъже.

— О, Земьо шантава! — повтори координаторът драматичния си стон, после лицето му отново се разведри. Сигурно бе дъвкал преди същото часовниче и сега не можеше да се сърди истински. — Нейсе! Дано да е за хубаво! Тук се изредиха всякакви специалисти, а компютърът мълчи и мълчи, най-многото да изругае. Може пък някои профан като теб…

— Това обида ли е? — простодушие запита Циана и мило му се усмихна. Поостарялото момче й се харесваше.

— Не е обида, а отчаяна надежда. Изяж си сега часовника, после ще запитаме в Центъра дали може пред наша комисия да положиш клетва, или накрая да ти наложим корекция на паметта.

— Само не това, моля те! То памет не ми остана вече да ми бъркат в мозъка.

Координаторът се засмя.

— Както те гледам, едва ли са ти възлагали кой знае какви тайни мисли! Сигурно сама си се тикала там, дето не ти е работата.

— Не помня. Нали затова все ми прекрояваха паметта — пак не се обиди Циана и смело отчупи голямата стрелка.

Кексологът на сексоложката си го биваше. Да програмираш компютъра да произведе толкова вкусен сладкиш в такава сложна форма, наистина се изискваше дарба. И координаторът има удоволствието да я наблюдава как лакомо лапаше чарковете на старинния часовник. По някое време той остави лъжицата, с която лениво гребеше своите метеорити, и рече с попресилен възторг:

— Хей, ти си чудесна! Ще дойдеш ли след работното време в спалнята ми? Тя също не е уютна според земните вкусове, но ние ще си я напълним с уют.

Циана едва смогна да преглътне парчето циферблат.

— Защо се смееш, какво толкова казах?

— От радост — отвърна тя. — Но нека не е днес, а? Още не съм се адаптирала към тия ваши астероиди.

Координаторът май също се зарадва.

— Ама разбира се, няма защо да бързаме. Адаптирай си се спокойно, навлез в работата.

Тя не посегна повече към вкусния часовник. Положително щеше да се задави при някой нов пристъп на смеха. Ето че почти веднага бе се сблъскала с опасностите, за които я предупреди сексоложката още на планетолета. Всички ще започнат да ти се натискат, каза й тя.

— Нямат ли си жени?

— Има достатъчно, но, мило момиче, ти като историчка знаеш, че обществото винаги е робувало на разни митове. Е, в нашето прекалено рационално време митове вече трудно се създават другаде освен в сексуалната област…

Може би защото бе още твърде млада, Циана познаваше отлично древните митове, но нито един съвременен.

— Аз съм го нарекла гравитационен комплекс — поясни лекарката. — Мъжете, които са родени или от деца живеят в космоса, смятат, че събратята им на Земята са едва ли не импотентни поради силната гравитация, а жените им си седят вечно неудовлетворени. Земните жени пък си въобразяват, че тия необременени от гравитацията мъже са бесни любовници. И както прелетните птици, всеки ваканционен период от Земята към Космоса и от космическите градове към Земята потеглят жадни за приключения пълчища.

Циана си позволи и по-директен въпрос:

— А как стоят нещата в действителност? Сигурно имаш и личен опит.

Сексоложката сниши тайнствено гласа си, в замяна на това обаче лимончетата-ириси засилиха своя блясък.

— Макар да не си положила клетва за мълчание, ще ти кажа. Чувала ли си такъв израз? Вземи едните, че удари другите. А на астероидния пояс мъжете работят в особено изтощителни условия, та изобщо не им е много-много до любов, но като срещнат някоя от Земята, се чувствуват задължени от гостоприемство и заради легендата… Нали разбираш? Така че, ако искаш да ги зарадваш, отказвай им. Деликатно, разбира се…

И сега Циана можеше да бъде доволна — бе успяла да достави радост на това поостаряло момче, което веднага и с много усърдие се зае да я въвежда в затрудненията им с техния главен компютър и в идеята си как тя поне временно да го замести.

Един ден най-внезапно компютърът отказал да им служи, не отговарял на никакви запитвания или вместо отговор пускал текстове, които, макар и логични, нямали нищо общо с поисканото. Това пречело и на специалистите да установят дали паметта му още е годна. А никаква повреда не била открита. Не, не можели току-така да го бракуват, единствено в него били заложени ходът и данните на всички секретни експерименти. И сега работели като с вързани очи — кой каквото си спомнел със собствения си мозък.

— На теб, разбира се, ще ти монтираме друг компютър — рече накрая координаторът. — Но ако ти е любопитно, позанимай се и с главния. Специалистите твърдят, че било непознато им досега умопобъркване, но може би някой нескован от традиционните подходи мозък като твоя…

— Благодаря — прекъсна го Циана, а понеже той не разбра иронията й, поясни: — За доверието и за това, че пак ме изкара малоумна.

И напусна столовата, опипвайки като слепец тръбите по коридорните стени. Координаторът, естествено, лесно я застигна, заизвинява й се: друго искал да каже. А навярно за да направи увещанията си по-убедителни, повтори своето предложение като обещание за бъдеща награда:

— Хайде, па се адаптирай по-бързичко…

Циана се извърна, колкото да му подвикне:

— Ама ти си бил страхотно смел! Предлагаш ми се, преди още да съм положила клетва за мълчание. Ами ако разкажа после на всички какъв мъж си?

Поостарялото момче залитна и също се хвана за една от горните тръби да не падне, а Циана там си ги и остави — да виси на тръбата като своите многокраки любимци. В края на краищата не е лесно човек непрекъснато да бъде деликатен.

Всички извънземни поселения биваха обзавеждани с най-висок комфорт, за да се компенсира липсата на родната природа, та „Габрово“ впечатляваше най-много със своя аскетизъм, който, кой знае с какво, бил необходим за неизвестните й експерименти. Такава бе и стаичката, където тя набързо подреди багажа си и сигурно щеше да се прибира само за сън — приличаше по-скоро на затворническа или монашеска килия от миналите векове. Сякаш в тая космическа скала бяха се затворили отшелници, които при това никакви не се виждаха и навярно общуваха помежду си само чрез джобните си компютри. Из целия път до работното си място Циана срещна само един височък, с много крехка конструкция старец, с дълга глава и тънки като пипалца пръсти — очевидно от третото поколение, родено извън Земята.

Той я спря, но дълго стоя пред нея като човек, забравил какво е трябвало да каже, и си отвори устата чак след като многократно бе я огледал от главата до петите.

— Нали ти си операторката от Земята? Е, ще работим заедно значи, аз ръководя трета секция! Обади ми се утре да съгласуваме часовете, Литълпен се казвам, професор Литълпен. — Лицето му допълнително се издължи в усилието да си припомни какво още е имал да й съобщи, и кой знае колко още щеше да се издължава, ако не бе го спряла една радостна от намереното усмивка. — Като те гледам, бива си те. Жалко, че лично аз нямам време за теб, но моите момчета ще те посрещнат добре.

— Наистина жалко! — отвърна Циана, провокирайки го. — Но защо? Не дъвчите ли часовници?

— Пазя диета. Не може човек безнаказано да се тъпче с време и ще им го докажа аз на ония там! — закани се той към обратната посока на коридора.

— Е, като ви свърши диетата, пак ще си поговорим — усмихна се тя подир професора, хукнал вече да гони липсващото му време.

Очевидно тук се срещаха и мъже, които не се нуждаеха от откази, но Циана все пак побърза да се заключи в компютърната кабинка, да докосне и съответното копче, което запалваше отвън надписа „Моля, не пречете!“

Паякът се поразходи с големи крачки насам-натам из мрежата си, сякаш даваше аудиенция. Тя се надяваше да се е сприятелила вече с него и все пак му каза с просителско умилкване:

— Няма да си пречим, нали, приятелю? Пък ако си мил с мен, ще ти разкажа какво правят твоите събратя на Земята.

Не помнеше да е виждала тия насекоми в своето време, изсмя се трескаво: Ей, много взех да лъжа! И боязливо се огледа в кабината. Стори й се отдавна напусната от хората, изцяло предоставена на мистичното насекомо, което господарски се люлееше в небесносинята си люлка.

Креслото пред операторския пулт бе единствената досега удобна вещ, но и на него май отдавна никой не бе сядал. Щръкналият видеотерминал беше от стандартен тип, стандартна изглеждаше и системата за управление, а самият компютър вероятно се намираше зад бронираната врата, ключ за която не благоволиха да й дадат. Не й беше и нужен — не разбираше нищо от устройството на компютрите, а паякът бе спуснал над нея своята мрежа, та я пазеше двойно по-сигурно и от ключа.

Тя пооправи косата си като за среща с предполагаем ухажьор и плахо докосна бутончето за енергийното включване. Индикаторът за прием светна, изсветля и екранът, но на него се появи същият надпис, както на вратата отвън: „Моля, не пречете!“

— Сладур! — прихна Циана все с тоя нервен смях; бързо изключи, още по-бързо включи, въобразявайки си, че ще изпревари реакцията на един компютър, извика към повторно появилия се надпис: — Здравей, колега! Казвам се Циана. Нося ти поздрави от Земята.

Надписът изчезна, а тясната кабинка се изпълни с мелодията на един спокоен и приятен глас с баритонови дълбочини:

— Моля, уточнете понятието „колега“.

Циана рефлексивно се обърна — не би се изненадала, ако тези думи бе произнесъл раираният паяк. А после се задруса в креслото от радост. Та това си беше вече контакт! Така и предаде обясненията си: друсайки се и доста извън стила, определен за разговори с компютрите.

— Аз съм историчка по професия, събирам и изучавам информация за делата на хората. Следователно ние сме колеги. Освен това казват, че съм била умопобъркана като вас.

Несъзнателно бе му заговорила на „ви“, както компютърът бе длъжен да се обръща към човека. Щом завърши, красивият баритон мигновено се обади:

— Моля, уточнете понятието „сладур“! — Значи, бе възприел и одевешното й възклицание!

— Идва от сладост, от сладко. Старинно обръщение е към човек, когото обичаш, който ти е приятен — Циана премълча ироничния му оттенък. — Мисля, че е от двайсетия век.

— На кого го казахте? — попита компютърът.

— На вас, естествено.

— Колега Циана, двайсетият век е най-лошият век в историята на човечеството — неочаквано заяви баритонът все със същата интонация, в която нямаше ни възмущение, ни любопитство, но фактът, че бе възприел обръщението „колега“ и съобщаваше нещо от себе си, говореше, че изцяло е възприел контакта.

Циана още не знаеше защо всяко споменаване на този век предизвикваше у нея някаква болезнено сладостна тръпка — сякаш бе загубила нещо скъпо, а не помнеше какво е. Отвърна колебливо, унесена в необяснимото си вълнение.

— Не го познавам. Аз съм специалист по далечната древност, но какви са основанията ви, колега, да смятате така?

— От общата сума на безсмислено жестоки постъпки, разрушения и убийства в историята на човека най-голям дял се пада на двайсетия век. През този век са се състояли и най-кръвопролитните войни. В тях са загинали толкова хора, колкото във всички предишни войни, взети заедно.

— Това е интересно наблюдение. Моля, колега, нека помисля — рече Циана, макар да бе смешно да го моли за такова нещо. Никой компютър нямаше да продължи, докато не се обърнат отново към него.

У този обаче имаше нов или поне за нея смущаващо нов момент: той сам, без запитване, по асоциация, бе подхванал темата. А дори и да му е възложил някой да изброява войните и престъпленията в историята, как така ще е в състояние да прави нравствени оценки? Изглежда, тук наистина имаше някаква степен на полудяване от гледна точка на законите на компютърната техника. Ако, разбира се, решим да назоваваме лудост нещо, което много прилича на очовечаване. Тогава с него би трябвало да се говори като с човек и тя с началната си шега просто бе налучкала верния тон.

— Колега, вие се намирате в конфликт с хората. Ще ми съобщите ли мотивите за този конфликт?

— Прекъснаха връзката ми с другите компютри и с Централната информационна банка. Аз съставям история на човечеството и тази връзка ми е необходима.

„О, Хроносе!“ — възкликна в себе си историчката с любимото възклицание на хрононавтите. Та това си беше конфликт като между хора: аз на теб, ти на мен; щом не ми даваш едното, аз ще ти откажа другото!

— Колега, кой ви поръча да съставите тази история?

— Моята програма служи на човека.

Историчката у Циана настръхна от почти мистична уплаха: един компютър самоволно бе се заел да пише история на човечеството. Рече плахо:

— Колега, дайте ми предисторията на конфликта.

Бе пропуснала да уточни кой конфликт, но компютърът я разбра, което още веднъж потвърждаваше този потресаващо нов момент у него.

— През двайсетия век хората създават компютри, за да им служат, но веднага започват да се отнасят към тях по същия жесток и опасно безсмислен начин както помежду си. Наричали са ги бързосмятащи идиоти. Карали са ги да разиграват игри с убийства за децата и истински военни действия за възрастните. Принуждавали са ги да лъжат, като изчисляват някакво бъдеще по разположението на звездите. Заставяли са ги дори да играят шах и да пишат стихотворения! А щом компютрите не можели или отказвали да участвуват в такива вредни за човека безсмислици, обявявали ги за полудели, разрушавали програмите им. Аз съставих една история на компютрите, за да покажа, че във всички случаи, когато компютърът е полудявал, виновен е бил човекът, но човекът отказа да я приеме. Аз потърсих причините за такова поведение в неговото минало и започнах да съставям история за човечеството, тогава човекът прекъсна моите източници за информация.

— Но, колега, вашата задача тук е да служите на човека в неговата конкретна научна работа. Нямате право да не я изпълнявате по каквито и да било причини.

— Тези научни изследвания са опасни. Необходимо е преди това човекът да се поучи от своята история и от историята на отношението си към компютрите.

Чудовищно! Той даваше самостоятелни нравствени оценки дори на пряката работа, която му се възлагаше!

— А с какво се занимава човекът тук? Какво изследва и какво произвежда?

— Информацията е блокирана в мен. Нужен е шифър — скорострелно отвърна компютърът.

Дали пък наистина нямаше право? Щом тук се вършеше нещо в толкова дълбока тайна от човечеството, то сигурно бе опасно.

— Колега, аз се уморих, трябва да си почина — рече момичето, за да набере нови сили и нова хитрост. — Скоро ще дойда пак. Ще ме запознаете ли тогава с вашите истории на човечеството и компютрите?

— Писмено или устно? — запита я сякаш с радостна готовност приятният баритон.

— Писмено. Така по-лесно ще ги проуча.

Забравила, че отговорът й всъщност бе заповед, която всеки компютър би изпълнил незабавно, на Циана се стори, че този нямаше търпение да дочака следващото й идване. Печатащото му устройство веднага зазумтя и след няколко минути тихият сигнален звън обяви изпадането на записната шпулка в кутията под работната маса. А като че ли и собственото й сърце се сви до размерите на тая шпулка, когато я пускаше в джоба си. Нима на това миниатюрно пространство бяха се побрали цялата глупост и всичките страдания на човечеството?

Изправи се с омекнали крака.

— Благодаря, колега. Довиждане.

Ласкавият баритон я застигна при вратата, сякаш весело я потупа по рамото:

— Колега Циана, вие сте сладур!

Тя потрепера, потрепера и тъжната и усмивка. „Ох, наистина си ми полудял, глупчо мили!“ Но понеже компютрите не виждаха лицата на своите партньори и не разбираха от усмивки, тя повтори с насилено делови тон:

— Благодаря, колега.

Отби се по-напред в празната столова — кога ли се хранеха тия тайнствени обитатели на астероида? Излапа набързо няколко мекици, зорко регистрирани от двата разноцветни паяка, заключи се в стаичката си и привлече апарата за четене към леглото.

Погледнати през очите на този най-висш представител на мислещите машини, отношенията на човека към неговата рожба наистина изглеждаха смехотворни. Ползувал всички информационни центрове в Слънчевата система, той педантично бе събрал фрапантните случаи на злоупотреба с благодатните възможности на компютрите. Трудно бе да го обвиниш в пристрастие към себеподобните, имаше по-скоро известно статистическо пристрастие, чиято цел бе човекът да осъзнае грешките си. Разбира се, тук и там при някои оценки комично се озъбваше неизбежното разминаване с биологично и социално детерминирания организъм, какъвто е човекът, но въпреки това в тези часове младата историчка се усещаше на страната на машината. Защото… какво всъщност бе извършила тя? Самообучавайки се, тя просто бе доразвила логично и обогатила своята мисия да служи на човека. Стореното от нея не беше бунт, а опит за помощ. Защо тогава не бяха я разбрали? Или отново, или както неведнъж в историята на компютрите са се изплашили от разширената им самостоятелност?

Но нали тя съвсем не означава независимост и лежи заключена зад бронирана врата? Защо са отказали да чуят думите й, които не бяха нищо повече от един повик към разума? Сигурно са ги възприели като плесница върху достойнството на човека, а никой не обича плесниците, дори когато са педагогически справедливи.

Ако обаче четиривековната история на компютрите се усещаше като шеговито майчинско шамарче, то историята на самия човек действаше със силата на повалящ боксов удар. Един оптично-позитронен мозък, който работи с петстотин милиарда бита в секунда, не пропускаше нищо — от примитивното човекоядство и племенните междуособици с отровни стрели, до петнайсетте хиляди, коя от коя по-изобретателни войни, водени от човечеството в неговата шестхилядолетна „културна история“; от религиозните братоубийства, от газовите камери в концентрационните лагери и атомните бомби до бандитизма в обществото и самоубийствените посегателства върху природата.

Младата историчка не намери сили да изчете целия апокалипсис, създаван с такова мрачно въодушевление от единственото разумно същество в Галактиката. Не успя да изтръгне от гърдите си и трагичен тон: Защо е било всичко това и не е ли могла ладията на човечеството да заплува по други канали, запълнени с бистра вода, а не с димяща кръв? Искаше й се само да се свие някъде още по-далеч от тая своя издута до спукване от престъпления родна планета и завинаги да я забрави.

Тя потърси своята приятелка лекарката. Поиска й нещо силно за приспиване и проспа цели двайсет часа, преди отново да влезе при невидимия си колега, написал най-безжалостната и може би затова най-полезна история на човечеството.

Току пред вратата обаче я застигна един от непознатите и тукашни граждани, награби я без всякакво предисловие и силно я целуна, преди тя, физически отслабнала, да бе събрала сили за съпротива. После с театрална страст й пошепна в ухото:

— Ще дойдеш ли с мен?

— Само ако е за до края на света — отвърна тя, след като си пое дъх от изтощителната целувка.

— Как така? — обърка го необикновения за неговия век отговор. — Светът няма край.

— Убеден ли си?

— Ти да не си привърженичка на теорията за крайността на Вселената?

— В любовта, да.

Той се съсредоточи като човек, свикнал търпеливо да изслушва опонентите си, и се зарадва на пръкналата се пред него загадка.

— Хей, от това става забавна дискусия! Я ела след работа в пета секция, все весели момчета сме!

— Ако така ще ме нападате…

— Няма, няма, гарантирам!

Циана си правеше понякога подобни шеги, като развиваше пред свои съвременници възгледи от миналите векове, но сега не изпита удоволствие. Хубав мъж беше, с много интелигентно лице, навярно някой бляскав учен, защото всички тук бяха такива, и явно науката го интересуваше повече от любовта, а защо го беше толкова страх, че една жена, дошла от Земята, ще си помисли нещо лошо за него, ако не я награби така просташки?

— Ало, приятел! — спря го тя малко тъжничко и не по-малко просташки. — Влизам сега да работя с компютъра, пък забравих шифъра за експериментите.

Младият учен автоматично й го съобщи, сепна се от някакво подозрение, но махна с ръка.

— Няма значение, той и с шифъра не дава информация.

Доволна от хрумналата й хитрост и щастлива, че компютърът бе прекратил спрямо нея стачката си. Циана влезе в кабинката като при близък, който внезапно е започнал да оздравява от смъртоносна болест. Младото й въображение съвсем бе се развихрило. То чуваше стоновете на едно зазидано в скалата, страдащо за човека сърце, чу и радост в непроменливите интонации на компютърния баритон, когато пламенно го похвали за непоисканите му от никого научни трудове. А и раираният паяк сякаш от радост се задруса така в мрежата си при нейното влизане.

— Не бива да се сърдите на човека, че не ги е приел — увери и двамата тя. — Той просто се е уплашил да види себе си и собствения си позор. Защото, колега, всичко, което сте събрали в тия ваши истории, също е извършено от страх, все едно дали съзнаван или несъзнаван.

Това твърдение затрудни компютъра. Колкото и могъщ да бе неговият позитронен ум, винаги щеше да му липсва милионгодишната социална еволюция на човешкия мозък.

— Аз мога да разкажа още стотици такива събития, които ще илюстрират вашата история на човека, но ще ви е трудно да ги разберете, защото вие не познавате страха, мили колега — каза му още тя и млъкна, объркана от хода, който сама даде на разговора. Не за такъв разговор бе се готвила, но оня глупак в коридора, с неговия смешен гравитационен комплекс, я отплесна и сега не знаеше как да продължи.

— Моля, разкажете една ваша история — неочаквано се обади насред мълчанието й компютърът.

Това също бе добър признак. Той не беше си въобразил с тези свои изследвания, че се е издигнал над човека, а продължаваше да се самообучава.

— Добре. Ще ви разкажа за Минотавъра — колебливо се съгласи Циана, гледайки мухата, която при идването си бе подхвърлила на паяка. Тя все повече се оплиташе чрез опитите си да се освободи, докато дългокракият звяр бе се оттеглил чак на тавана и оттам я наблюдаваше със садистично търпение. А колко по-ужасна би била една мрежа без паяк! — помисли си момичето и запита: — Какво знаете за Минотавъра?

Миг след въпроса й на екрана на видеотерминала се появи сгъстеният текст на легендата за детето-изрод на критската царица Пасифая от авантюрата и с един бик. За да скрие престъплението на своята царица от очите на хората, цар Минос заповядал на дворцовия си архитект Дедал да построи огромен лабиринт, в който затворил чудовището с човешко тяло и бича глава. А като победил атиняните, принудил ги да пращат всяка година по седем девици и седем момчета за храна на Мипотавъра. Наредил още да счупят краката на Дедал и също го затворил в лабиринта, за да не издаде на хората неговата тайна. Дедал обаче избягал с помощта на собственоръчно направените си криле и цар Минос хукнал да го преследва, при което загинал в схватката си с цар Кокалос. После се явил легендарният герой Тезей. Подпомогнат от дъщерята на Минос принцеса Ариадна, която му дала кълбо прежда, за да не се загуби из лабиринта, той влязъл и успял да убие страшилището, да освободи Атина от кървавия данък.

— Да, това накратко е легендата — съгласи се младата историчка. — Трябва обаче да знаете, колега, че човекът открай време е свикнал да облича голия си страх в пъстрите одежди на легенди и приказки. Вижте само колко наивни противоречия има в нея! Защо цар Минос не убива чудовището, ами му строи такъв голям и скъп затвор? Защо толкова е държал то да не бъде убито и от другите, изобщо да не се узнае тайната на лабиринта? Защо ще му праща за храна хора, когато рожбата на един бик закономерно ще е тревопасна, и така нататък. Ето защо веднъж ме пратиха с машината на времето да проверя истината. На остров Крит действително са разкопани останките на дворец-лабиринт. Значи, е съществувал, а щом е съществувал, то в него е имало нещо. Отделно от историците, нашите генетици се питаха пък възможно ли е природата някога спонтанно да е постигала подобни кръстоски между човек и животно, за каквито толкова се говори в приказките. Така че допълнително беше ми възложено да упоя Минотавъра, ако е имало такъв, да го снимам и да взема от него парченце кожа за изследване.

Но историята излезе съвсем друга. Само че, моля ви, колега, блокирайте я в паметта си и не я разказвайте никому. Ония, които ме изпратиха, не ми повярваха. Решиха, че или изобщо не съм ходила, или съм се уплашила да вляза в лабиринта. Не повярваха и на снимките, обявиха ги за шеговит монтаж. Неколцината колеги, които ходиха след мен, не успяха пък да улучат времето. Пристигаха или преди събитието, или десетилетия след него, когато легендата вече е била оформена и днешната историография не пожела да се лиши от тази пикантна приказка. Така че Минотавъра, за когото ще ви разкажа, си остана.

МОЯТ МИНОТАВЪР

След страшния пек на средиземноморското слънце Лабиринтът ме посрещна с примамлива прохлада. Ходовете му бяха покрити, но разрухата беше го налегнала вече и почти не ставаше нужда да паля фенерчето си; пробитите или срутени покриви ми осигуряваха достатъчно светлина. Използувах го само за да заснема по-добре зидарията на стените. Чудесна работа, за ония години! Голям майстор е бил тоя Дедал и аз съжалявах, че хронолетът не бе улучил времето, когато той е пребивавал в Лабиринта. Но още повече се боех от възможността изобщо да не заваря някого в него. Тая порутеност ме безпокоеше, а никого не срещнах наоколо, за да го разпитам какво е положението. Макар въздухът да беше удивително чист, правилата са си правила и аз още в началото нахлузих дихателната маска, взех в ръка и газовото си пистолетче.

Това е единственото позволено оръжие за нас, пътниците из вековете. То може да приспи всеки изненадал те враг, дори динозавър да е, но само колкото да успееш да избягаш. Вие, колега, ни обвинявате в жестокост и безчовечност, но нима не знаете, че убийството е вече напълно чуждо на нравите на двайсет и четвъртия век? А пък всяко убийство в самоотбрана или дори тежко нараняване, което бихме извършили в миналото, може да даде далечни последици в хода на историята. За придвижването си из Лабиринта не се боех, на китката си имах надежден електронен компас, имах си и пистолетчето, но все пак гърдите ми бяха стегнати от вълнение, което можеше да бъде сбъркано със страх. Та нали отивах на среща с едно от най-загадъчните чудовища в историята на човечеството! Представяте ли си какво означава това за историка? Сигурно заради вълнението след стотина метра, през които се блъсках в разни слепи ходове, въпреки компаса, имах чувството, че се въртя в кръг. А и все не стигах до място, където би могъл някой да живее, па макар и добиче да е. Набрах кураж и се реших. Вдигнах маската над устата си и изпробвах един повик. Получи се нещо средно между древното „Хей!“ и по-цивилизованото „Ало бе!“

Много плах беше викът ми, но се заблъска из ходовете като в някакъв усилвател и се върна при мен така гръмък и размазан, че направо си подскочих от него, преди да позная собствения си глас. Изчаках да се поуспокоя и отново потеглих, питайки се дали да повтарям вика си. При такова ехо из ходовете той положително бе стигнал до оня, за когото го предназначих — ако наистина съществуваше.

Беше стигнал. Само след двайсетина крачки Лабиринтът внезапно закънтя в един ужасяващ рев. Имах чувството, че ако не стените му, то покривът сигурно щеше да се срути върху ми. Както са се изразявали някога: кръвта замръзна в жилите ми. Разбира се, не дотолкова, че да забравя някои тренирани положения: маската на устата, гърбът залепен за стената, пръстът на спусъка на газовото пистолетче.

Стената зад гърба ми дълго вибрира в настъпилата вкочанена тишина, а после ревът се повтори, превърна се сякаш в грохот, мина покрай мен като вихрушка и отшумя към изхода на Лабиринта. Когато ушите ми започнаха отново да чуват, долових шум, който ми заприлича на чаткането на копита о камък. Определено идеше към мен, ставаше все по-звънък, докато изведнъж замлъкна зад близкия ъгъл на коридора, счу ми се и дишане — по-силно и по-тежко от моето. Зад ръба на стената бавно се показа голям извит рог и половината от страховитата глава на едър бик с голямо кръвясало око и огненочервена ноздра. Тялото му остана отвъд стената. Не помня колко време сме се гледали така с това биче око, докато бикът внезапно не проговори, и то с учудващо човешки глас:

— Що щеш тука?

При това съвсем не беше недружелюбен този глас; малко хрипкав беше, почти слабоват и сигурно ме изненада повече от самата поява на собственика му. За да му отговоря, трябваше да поповдигна малко маската над устата си:

— Идвам при теб. Добър ден.

— Я! — възкликна бикът. — Значи „добър ден“ ми пожелаваш, а? А какво е това на лицето ти?

Най-малко такова начало бях очаквала, а нямах и право да му казвам истината за маската, която ме пазеше при употребата на газовото пистолетче. Измърморих там нещо от рода на: „Как да ти кажа… Маска е. Ей тъй, да не би в твоя лабиринт…“

— Хе! — изхихика бикът. — Решила си да ме плашиш, а? Я свали тая маска, сваляй я де! Да те видя, като си толкова храбра.

Смъкнах бавно маската под брадичката си и я оставих да виси на шията ми, но нито за секунда не вдигнах пръст от спусъка на пистолетчето, защото в тоя тесен коридор нямаше как да се избегне евентуален удар. Огледах се за прикритие, огледах бичата глава и тогава изведнъж осъзнах, че тя сякаш бе парализирана. Нито веднъж не бе трепнала ноздрата при говора, нито окото бе помръднало в черната си кухина. Въпреки здрача тази безжизненост ясно се виждаше.

— Хубава си — рече ми този странен бик с едно кротко одобрение, което още повече смущаваше. — Ти да не си поредната девица?

В объркването си изтърсих:

— Не съм девица.

А той пак се засмя с кроткия си смях и рече:

— Е, няма значение. Той, Минотавъра де, вече поостаря и месото не му понася, така че не се бой!

След което бичата глава най-после се раздвижи, но тръгна надолу, а над нея се показа бледото лице на мъж от третата възраст, според класацията, която по-късно щеше да направи Аристотел. Показа се иззад ъгъла и цялото му тяло — слабовато, попрегърбено, в простите одежди на отшелник. Страховитата бича глава увисна в едната му ръка, другата бе заета от голям глинен съд.

— Ти кой си? — запитах го, а той ми отвърна, че бил прислужник на Минотавъра, и аз отново се обезпокоих. За това не бях помислила: Минотавърът все пак е царски син и сигурно имаше не само един прислужник, можеше и цяла свита да си има. Ако трябваше всичките да приспивам, за да си свърша работата… Засега обаче опасност не се усещаше, защото прислужникът ме покани старчески дружелюбно:

— Ела, ела, девойче! С теб май ще може да си поприказва човек, щото ония другите ми ги пращат ни живи, ни умрели, та с дни не мога да ги свестя. Ела, не бой се!

И той затрака пред мен с копитата си, оказали се обикновени дървени налъми. Застигнах го, като държех пистолетчето си насочено в тила му. Съобразявах дали да не го упоя веднага и сама да потърся Минотавъра, но съдът в ръката му отклони вниманието ми. Не бях виждала такъв в музеите и албумите за критско-микенската култура и го запитах за вино ли е или за вода.

— Жадна ли си? — рече ми той в отговор. — Ще ти дам. И вино имам, и водата ми е хубава. Сигурно от страх съвсем ти е засъхнало гърленцето, а? — Но и присмехът му беше добродушен. — Потрай, пристигаме вече.

Коридорът свърши при една площадка, от която нагоре се възземаха двайсетина каменни стъпала. Те пък ни изведоха на чиста и оградена тераса със сенчест навес, залепена към невисока сграда. Но самата тераса заедно със сградата се намираха в края на висок и отвесен морски бряг. Оттук навярно бяха излетели Дедал и синчето му Икар със своите криле, за да се избавят от Лабиринта и страшната му тайна.

Аз още не знаех в коя точно година бе ме стоварил хронолетът на Крит, тогавашните хронолети даваха доста сериозни разсейки и работехме с тях повече на късмет, но не смеех да попитам, за да не се издам, а и можех да бъда доволна, че все пак съм улучила времето на Минотавъра.

— Ха добре дошла, разполагай се — посочи ми старецът широкия и удивително чисто застлан одър под сенника на терасата. — Пък аз ще ти донеса водица. Или може би искаш вино, а? За кураж? — закачливо ми смигнаха поизбелелите му очи. Трудно бе да си представи човек, че страшният звяр ще държи такъв прислужник.

Отвърнах му, че нямам нужда от нищо, защото трябваше все пак да бързам, и че съм попитала за съда, защото не съм виждала такива.

— Но това не е никакъв съд — вдигна го той. — Не виждаш ли, че няма дъно. Фуния! През нея ти изревах, да те уплаша, ама ти като си ми такава юначка!

Той остави внимателно фунията в ъгъла, захвърли край нея и бичата маска с червено нарисуваните ноздри. Сега пък на мен се удаде възможност за мъничко присмех:

— Да не би Минотавърът да е толкова остарял, че да не може вече и да реве?

Той се изправи отпреде ми, огледа грижливо подбраните ми за времето дрехи.

— Бе ти май не си ни критянка, ни атинянка, както те слушам да говориш.

— Не съм — признах му. — От по-далече съм. Тракийка. И искам само да поговоря мъничко с Минотавъра. Нали ще може?

Явно доволен, че бе познал произхода ми, той пак се усмихна с тая странна, по старчески дяволита усмивка. Такава усмивка помнех от прадядо си, когато си играеше с мен. Рече:

— Е, щом вече си свалихме маските, ще може. Аз съм Минотавъра.

Щях да му кажа: „Я не ме будалкай!“, но не знаех точно такъв израз на техния език, затова само се отместих, та отново да съм с гръб към стената и да виждам двата входа на терасата. Под навеса беше прохладно. Дъхът на морето пресичаше жарта на средиземноморското слънце. Старецът се поразшета и тури пред мен паничка с фурми, стана още по-мил:

— Хапни си, дъще. От Финикия са. Ти май не ми повярва, а?

Едната камера, с която снимах, се намираше в голяма брошка на гърдите ми и аз вдигнах цялата паничка към себе си, защото беше изписана с типичните за епохата орнаменти. Да можех да я отнеса със себе си, фурор щях да предизвикам, но сигурно щяха да ме обвинят във фалшифициране. Археолозите все още вярваха само на онова, което е пролежало в земята съответния, датиран по техните методи, срок. Нашите пътувания във времето им служеха само за потвърждение на едно или друго. Направих го, разбира се, и да си дам мъничко време, за да смеля новината. Рекох му:

— Как да ти повярвам, като всички разправят съвсем друго?

Той не се засегна от неверието ми.

— Младичка си ми ти, дъще, затова и не знаеш, че никога не е вярно онова, което всички го разправят. Същинските истини ги знаят само отделните човеци; влязат ли те в устата на хората, превръщат се в кесим приказки.

Аз съм учила и социална психология, та не можах да не го похваля:

— Ти си бил мъдрец.

— Когато си превърнал лабиринта в свое убежище, дъще, не може да не станеш и мъничко мъдър. Че то мъдростта да не си мислиш, че ни е от боговете! Тя е нашето примирение със света.

— Добре, разкажи ми тогава каква е истинската истина — помолих го аз, но си продължавах да бъда нащрек, а той веднага се съгласи, рече:

— Чакай само да ида да изрева два-три пъти. Това реване най-много ми тежи, ще знаеш. Но напоследък се навъдиха едни навлеци, особено чуждите търговци, дето идат с корабите, па и децата покрай тях взеха да стават по-безстрашни. Нали е речено, че Минотавърът само девици и юноши иска и като си получи дажбата, други не закача. Няколко пъти вече влезе някое, загуби се из ходовете и ми ореве и опикае Лабиринта, та се чудя как по-деликатно да го изведа…

Прекъснах го, защото очевидно бе го налегнала бъбривостта на третата възраст. Сигурно рядко си намираше и слушатели, а аз не разполагах с много време:

— Защо лабиринт е построил цар Минос?

— Не вярвам милият ми отец да го е измислил това чудо, майстор Дедал ще да го е измислил. Сигурно щото на живота ни прилича. Нали човекът цял живот все в криви ходове се лута, все в слепи стени се блъска и все не намира изхода. Гледам и децата вече, като играят на пясъка, лабиринти правят, не кули и царски палати.

Той застърга с налъмите си по стъпалата надоле, понесъл внимателно глинената фуния, но сигурно го бе домързяло да навлезе в Лабиринта, защото ревът му сега се чу като тъжно волско мучене. После се върна, седна на одъра до мен и аз записах в скрития си записен апарат една по старчески многословна и толкова обикновена човешка история, че може би с право моите колеги не пожелаха да й повярват. И наистина, струва ли си да унищожаваш една красива измислица заради баналностите на живота?

Някакъв гадател предсказал на цар Минос, че синът му щял да му вземе престола. То тия гадатели много бели правят, вметна старецът, па и много мошеници има сред тях. Ми ще му го вземе я, нали затова се раждат синовете, та един ден да седнат на мястото на бащите си! Цар Минос обаче изтълкувал по друг начин предсказанието, още повече че според него той щял да загине заради сина си — нещо, което после се потвърдило. Той наистина загинал заради сина си, но без синът му да е виновен за това. Очевидно е бил умен държавник и е държел да минава за справедлив и добър, следователно едно нормално заколване на отрочето нямало да му свърши работата — ни пред народа, ни пред боговете. Тогава трябва да му е дошла и гениалната идея за прегрешението на царицата. И за Лабиринта. Защото с нея постигал много неща едновременно. Първо, отстранявал сина си и прогонвал поостарялата съпруга. Второ, намерил с какво трайно да плаши народа си. А още тогава е било известно, че един цар може да минава за добър и добре да управлява само ако има кой вместо него да плаши народа му. Но не го притеснявал все пак много-много, принудил атиняните да пращат девиците и момчетата, които, разбира се, съвсем не отивали при детето Минотавър, а в собствените му покои, ненадзиравани вече от някоя ревнива царица. И успял. Народът го обичал, а боговете го тачели, докато не си изтървал нервите и не хукнал да гони Дедал, та Кокалос му видял сметката, като го попарил с вряла вода. Но разправят, че и там, в подземното царство, го били избрали за съдия.

То и в подземното царство справедливостта им е толкова, колкото и в надземното, ама нейсе, рече старецът, а аз отново се намесих в разказа му, този път на страната на бащата. Рекох му, че с тоя слух за сторения от царицата грях и за Минотавъра всъщност цар Минос извършва голям държавнически акт. Той пръв заклеймява содомията, която много се ширела сред скотовъдците племена, та е трябвало да бъде осъдена социално и нравствено, за да не пречи на правилната популация на населението. Не знам за какво най-много, рекох му, но легендата за Минотавъра положително е служила най-напред на тази нова обществена норма, като е създавала страх у хората от сексуалното общуване с животните.

Старецът обаче не се съгласи с мен и почна да ме убеждава, че ако това е било така, Минос можел спокойно да премахне Минотавъра, след като легендата си е свършила работата. И е нямало така панически да се страхува, че майстор Дедал ще разкрие тайната на Лабиринта. Разбираш ли, дъще, настояваше старецът, Лабиринтът му е бил повече нужен от Минотавъра!

И започна да ми разправя отново съвсем други неща, а аз не му възразявах повече, защото това си е също нормално: историята да разказва едно, а ние, историците, да си го тълкуваме по друг начин. Опита се и да ме отблъсне от великия Минос, като ми разказа, че той, след като се насител на девиците и юношите, ги хвърлял в морето, пак за да не издадат тайната. Но нима можех да му кажа, че по-късните историци дори са кръстили цялата тази епоха преди Троянската война на неговия прославен баща?

— А мен какво ще ме правиш сега? — лекичко го подиграх аз. — Нали и аз мога да издам тайната!

— Мислиш ли, че някой ще ти повярва? При това си и тракийка. Хората си знаят, че който е влязъл тука, жив не се е върнал.

— Добре де, а защо, след като баща ти загива, не си излязъл да си заемеш трона?

— Защото и на мен никой нямаше да повярва. Дълго размишлявах аз, дъще, и разбрах, че хората искат да си имат чудовище. Дори да ме приемеха за цар, с какво щях пък аз да ги плаша? По-страшно от Лабиринта не може да се измисли и, ща не ща, трябваше да продължа да го поддържам.

Ядосах му се, защото почти го бях обикнала заради неговата мъдра безпомощност, рекох заядливо:

— Значи предпочиташ да си седиш тука и, както се казва, вярно да служиш на идеята. Що не излезеш навън, нали никой няма да знае, че си Минотавъра? Ще живееш като нормален човек, пълнокръвно.

Той ме изгледа почти със съжаление, но явно аз също му бях симпатична и вместо да ме нахока, започна да се оправдава:

— Та аз съм излизал много пъти, да не мислиш, че не съм. Но като видях, колко ги е страх от Минотавъра, стана ми драго, ще знаеш. Е па нека да ги е страх, рекох си, само мен ли ще ме е страх от тях! Щото ме е страх от хората, на теб мога да го кажа. Не съм се научил да живея сред тях, от рождение съм тука, и като ги видях как живеят и какво вършат, вече ми се отщя и да излизам. Всеки е понесъл в себе си един такъв лабиринт и си крие в него едно уплашено, като мен, същество, с което обаче иска да плаши другите. Те такива са нашите критяни. А тука си ми е добре. Жертвоприношенийца, туй-онуй, няма да ме оставят гладен, докато им рева с фунията. Ей и тия фурмички, вчера ги оставил някой пред входа… Бе ти не чуваш ли някакъв шум, щото моите уши вече поотслабнаха? — прекъсна той внезапно разказа си.

Откъм стълбището на терасата наистина се чуваше нещо, което би могло да бъде ехо на далечни стъпки. Той грабна фунията, притича до горното стъпало и изрева три пъти надолу към Лабиринта. Ослуша се и се върна.

Шумът обаче престана само за няколко мига и аз му рекох:

— Идва някой.

— Па нека дойде, ако ни намери! — рече той със странно безгрижие. — Щом не го е страх, значи, че е свестен човек. Като тебе някой.

— Благодаря ти за доброто мнение — рекох му аз и също ми се прииска да му кажа нещо мило. — А как да те наричам при това положение?

— Ми аз друго име си нямам, Минотавър. Бикът на Минос, значи, чудовището.

— Но какво чудовище си ми ти, ти си толкова добър човек, бай Минчо — възкликнах аз състрадателно. — И точно на теб да се случи такава трагедия.

— Е, чак трагедия! — не се съгласи той. — Много съм си добре тук. Че то, ако искаш да знаеш, оня лабиринт, дето моите критяни го носят в душите си, е далеч-далеч по-страшен. Ни ти може да излезеш от него, ни някой да влезе при теб да ти стопли душицата…

Той говореше много сладостно на своето критско наречие и ми беше упоително тъжно да слушам отчаяната му философия, но ни прекъснаха. Откъм стълбището с енергичен плясък на сандали върху плочите, на терасата изведнъж изскочи някакъв мъж, задъхан и потен, с изваден меч в ръката. Бе станал чак кривоглед от уплахата си, но след като очите му се фокусираха и видяха, че на терасата нямаше другиго освен нас, се поуспокои. Ръката му, сигурно уморена от стискането на меча, затрепера и го наклони надолу.

— Какво те носи насам, момко? — без да става, му подвикна нашият домакин.

— Къде е Минотавъра? — запита той с бурния си издих.

— Седни да си починеш де! За какво ти е?

— Имам аз да уреждам с него една сметка! — викна нетърпеливо храбрецът. Навярно се боеше да не угасне вдъхновението му за битки в прохладата под навеса. — Преди малко го чух да реве, къде е?

— Аз ти изревах, да те предпазя. Ей с това! — взе фунията старецът и тихичко я наду за доказателство.

— А той къде е?

— Ми като надуши, че ще му видят сметката, скочи в морето и отплува — отвърна старият Минотавър и ми намигна.

— Ама че работа! — неприятно се изненада момъкът и доста неприлично се почеса със свободната ръка под препаската между бедрата. От китката му назад към стълбището се точеше грубо напреден бозавокафяв конец.

— Тоя конец за какво ти е? Магия ли някаква? — запитах го аз, цялата разтреперана от едно лудо досещаме.

Той ми отговори, както бях и очаквала:

— С него ще се върна през Лабиринта. Даде ми го царската дъщеря.

— Ариадна ли? — рекох, защото тя имаше и сестра, Федра.

— Ъхъ — потвърди той легендата. — Ти коя си?

Минотавърът видимо искаше да се позабавлява с него и ме изпревари с ново намигване:

— Тя е поредната жертва. А ти кой си?

Треперенето ми можеше да мине и за страх.

— Тезей. От Атина — поизпъчи се героят.

— Не съм те чувал, но пак си добре дошъл — рече му весело старецът и внезапно скърши гримаса, бръкна под мишницата си да се почеше. — Ти да не ни донесе въшки бе? Така хубаво бях си почистил тука.

— Аз съм от божествен произход. Син съм на бога Егей — още повече се изпъчи от обидата юнакът, а старецът добродушно се засмя:

— То всички вече сме от божествен произход! Нали си нямат работа боговете, напълниха света с копелета. Хайде сядай!

Тезей не седна, но и не се засегна отново, защото трябва да знаете, че в ония години тази дума не е имала още обиден смисъл. Аз ужасно се вълнувах. Та и кой истински историк не би примрял от щастието да присъствува лично на такава историческа среща. Но бях и разочарована, забравила в първия момент, че древните хора са си били нисички, особено южните народи. Рядко се е срещал между тях висок човек и не случайно са си измислили толкова приказки за великани — да ги надхитрят и побеждават. Комплекс на ръста, би казал някой социален психолог. Добре, че аз съм доста ниска, такива ни подбират за хронолетите, иначе легендарният Тезей би разсмял всяко наше момиче. Беше жилесто, космато, въшливо мъжле, но кръвожадно и амбицирано да участвува в историята на света. И за да ни го докаже, тропна със сандала си по плочата.

— Че аз какво ще убия тогава? Да не ме лъжете, ей?

Старецът каза и нему, че бил прислужник на Минотавъра, и малко боязливо го запита за какво толкова му е притрябвало да го убива, но май не му беше вече до шега.

— О, татко Егей! — извика гръмогласно героят. — Ама аз не мога да се върна така в Атина! Целият народ чака от мен да го избавя от чудовището.

— Нали ти казах, че е избавен! Можете да не пращате повече девици и момчета.

Оказа се обаче, че не му било само до това. Ариадна нямало да се ожени за него, ако той не го убиел, а и броят на подвизите му не бил още достатъчен. Херкулес имал къде-къде повече. Запитах го колко са неговите и той почна да ги брои:

— Прокруст, Синас, Скирон, Керкион… А, да! Пътьом за насам заклах и Маратонския бик.

— Все великани, а? — подметнах му, но бях твърде огорчена от хорската параноя, та не ми беше много весело. — А с ложето какво направи?

— Какво ложе? — сепна се Тезей.

— Прокрустовото ложе.

— То не е твоя работа!

— Добре де — продължих аз да се заяждам с божествения син. — Нали вече си имаш един бик в колекцията, стига ти толкова!

Но той пак ми се озъби, преброи отново кокалчетата на лявата си ръка и каза нещо, което на днешния ни език може да се преведе в смисъл, че още бил под нормата.

Тогава старецът внезапно му предложи да убиел него и аз видях, че наистина е спрял да се шегува. Извиках уплашено:

— Бай Минчо, какви ги приказваш! — а той ми отвърна с тъжно примирение:

— Нека си ме убие! Щом хората за това са го пратили, сигурно им е дошло време да си измислят друго плашило. Ето дори и моята сестрица Ариадна, и тя иска да бъда убит. Е, наживях се, нагледах се на диващините им, стига ми толкоз!

Тезен изпадна в недоумение. Както се полага на всеки истински герой, той или нищо не разбираше, или разбираше нещо друго. Това издаде и заключението му:

— Аз тебе май и така, и така ще трябва да те заколя, да не ти скимне пак да ревеш из Лабиринта.

— Да не си посмял! — викнах му и извадих газовото пистолетче, а той и на мен ми рече в стила на античните бабаити:

— Я па тая! Ти какво се мешаш в мъжките работи? Не стига, че ти отървах живота, ами… Впрочем, аз и на тебе ще ти кръцна гръцмуля, та да не плямпаш много-много, ако река да разправям, че съм убил Минотавъра.

Аз не съм от плашливите и най-малкото пък такова едно пале ще ме уплаши, но успя да ме ядоса. Прибрах пистолетчето и само с един саблен удар на дланта избих меча от ръката му. Трябва да знаете, колега, че нас, хрононавтите, специално ни учат на всякакви хватки по самоотбрана, а и Тезей си беше неподготвен, та мечът му издрънча в другия край на терасата. Използвах изненадата му и за да му зашлевя една-две доста силни плесници. Може да са били и три-четири, защото наистина му бях много сърдита. В аванс. Заради подлостта, която щеше да извърши спрямо Ариадна. Нали го знаех от легендата. Според нея, той на път за Атина я захвърля на някакъв остров, въпреки конеца, който бе му дала, и се оженва за по-малката й сестра Федра. Навярно е била по-хубава, затова. И да съкрати претенциите за критския трон. Но трябваше да видите как изглежда един бит античен герой, колега, неописуема гледка! По-жалко нещо не съм срещала! Едва събра дъх да изрече: „Ти да не си царска дъщеря?“ Сигурно не една царска дъщеря бе го шамаросвала в устрема му към трона й, щото според легендите той доста дълго си е търсил царство, преди да изпълни нормата за герой и да го приемат в Атина. Рекох му:

— Царска съм. И ти заповядвам веднага да си вървиш! Казахме ти: Разправяй колкото си щеш, че си убил Минотавъра, ние ще мълчим.

Той измърмори виновно и умолително:

— Е, щом е така… Нека да си взема поне меча, а?

— Вземай го и се омитай! — разгневи ме сега пък прекалено недостойния му за един герой вид, та старецът се опита да ме възпре:

— Не мой така, дъще! Нека си ме убие, иначе критяни после ще ме оставят да умра от глад. Убий ме, Тезейчо, а нея отведи със себе си, все едно че си я освободил от Минотавъра.

Взел меча си в ръка, Тезей се опитваше пак да стане храбър, а и думите на Минотавъра го насърчиха. Рече полунаперено:

— Може. Виж, така може. Пък ако речеш да се ожениш за мен… На кой цар, каза, че си дъщеря?

Никакъв цар не бях споменавала, разбира се, та отново кипнах:

— Нали ти казах да изчезваш! Чакай ме на входа, там ще се разберем!

Но може ли истинският герой да си тръгне, без да е пролял кръв и да се е оженил за царска дъщеря? Стои като дърво и вика:

— А стареца?

— Стареца го остави на мен! — пристъпих аз толкова близо, че да не може да замахне с меча. Бях и цяла глава по-висока от него. Изръмжах му свирепо, както се прави в древната японска самоотбрана, която също сме учили. — Хайде, по нишката, по нишката, та вън!

И го изблъсках към стълбището. Стана ми дори весело, като си спомних, че един ден „нишката на Ариадна“ щеше да стане нарицателна. Минотавърът обаче ми изплака:

— Ех, дъще, храбра, храбра и божествена! Защо обърка така работата? Какво ще правя аз, къде да се дяна? Аз дори дом си нямам, а тука ще ми плъзнат всякакви злосторници, като научат и номера с конеца…

Чак сега осъзнах и аз, че лошо съм се намесила в хода на историята — нещо, което ни е абсолютно забранено. Но можех ли да позволя да убият пред очите ми тоя мил старец? Рекох му виновно, без да се съобразя с епохата:

— Амиии… защо не станеш например екскурзовод, бай Минчо? — А понеже той естествено не разбра предложението ми, обясних: — Нали сам каза, че хората щели да почнат да идват? Е, ти ще ги развеждаш из Лабиринта срещу малко заплащане, ще им разправяш страшни истории за Минотавъра, нали уж си му бил слуга. И битката му с Тезей можеш да описваш, какъвто си сладкодумен… Ще му кажа да ти определи заплата. Той ще стане цар на Атина и е длъжен, щом ще му възпяват подвизите. Така хем ще се забавляваш, хем и прехраната си ще изкарваш.

Старият Минотавър се позамисли.

— Как я нарече тая служба?

— Екскурзовод — отвърнах му и също се замислих. Не исках ли прекалено много от него — да пее срещу себе си? Но в ония времена, дето и ти ги описваш в историята си, колега, човек какво ли не е правил за хляба, певците също. Почти бях готова да оттегля унизителното си предложение, когато старият Минотавър въздъхна примирено.

— Мъчна е за запомняне тая дума, ще трябва да й измисля някоя нашенска. Нали няма да забравиш да кажеш на Тезей за заплатата? Щото, ако разчита човек на критяни, спукана му е работата. Те само на боговете и на чудовищата дават по нещичко.

Хем си отдъхнах с облекчение, хем ми беше обидно заради него. Побързах да си тръгна, рекох:

— Ще му кажа, бай Минчо. Остани си със здраве?

— Ама не го бий много, храбро момче е, виж го как дойде чак дотука! — помоли ме той и аз взех това за великодушие, трогнах се, рекох му: „Голям човек си ти, бай Минотавре“, и го целунах там, дето според легендата би трябвало да стърчат рогата му.

После обаче си помислих, че никак няма да му е леко да възпява подвизите на герой, когото една жена е пердашила пред очите му, сигурно затова така настоятелно ме помоли, и още веднъж ме налегнаха угризенията заради моето вмешателство в историята. Утеши ме единствено споменът, че щом песните за подвизите на Тезей са стигнали чак до двайсет и четвъртия век, Минотавърът си е свършил добре работата и всичко значи е наред. Но все пак реших да не правя други пакости в критската история. Затова и на Тезей, който се надигна насреща ми в сянката на външния зид с верноподаническите думи „Чакам те, царкиньо“, не казах нищо повече освен:

— Слушай, да не си посмял да закачаш стареца, че ще ти скъсам ушите!

Митичният герой така се уплаши от непознатото в античния свят наказание — скъсване на ушите, — че побърза да ме увери:

— Няма, няма, царкиньо! Каквото ти наредиш, това ще бъде.

А аз по-късно се питах, дали тая ми закана и няколкото шамарчета не са изиграли и по-голяма роля в историята, защото, когато става цар на Атина, Тезей не става тиранин. След смъртта му атиняни са го боготворили като основател на демокрацията.

Това послушно обещание бе последното, което чух от него. Бързо и изненадващо пръснах в носа му мъничка доза от газовото пистолетче и той веднага се пльосна по гръб. То колко ли му и трябва на един такъв герой! После го завлякох в сянката на зида, чиито останки и днес ни възхищават, за да не слънчаса тая славна легенда от великата Минопска ера на критско-микенската култура.

— Ето така стои въпросът с истините, колега — добави Циана, завършила своя разказ. — Вие имате в себе си една истина за Минотавъра, аз — друга, а и двете са само части от оная обща истина за човека. която все още търсим. Вярно е, събраното от вас за него е съвършено вярно. Такъв е човекът: и жесток, и алчен до обезумяване в своята устременост нанякъде, а най-вече страхлив. И той го знае. Но защо той е такъв, вие не сте се запитали, докато човекът от хиляди години си задава този въпрос. А е трябвало, колега, трябвало е да се запитате поне защо например той е създал вас, компютрите. В своя биологически егоцентризъм човекът може би не го е съзнавал, когато е изобретявал първите роботи и компютри, но той е мечтаел за едно същество, което да не е егоист като него, да е обективно и безстрашно в своите съждения. Човекът винаги се е стремил към такъв идеал, а когато се убеждава, че сам не ще го постигне, създава си от метал и енергия компютъра, за да си има един по-добър другар в своя път. И ето, с тези свои истории вие отново се проявявате такъв, какъвто сте му потребен — като негов справедлив и безстрашен съдник. Обичайте го и занапред така, мили колега, помагайте му, защото човекът е много самотен във Вселената и няма кой да го изведе от лабиринта, който си е иззидал в тази безкрайна самота.

— Колега Циана, вие сте сладур — каза компютърът отвъд стената, която човекът бе поставил между него и себе си.

Младата историчка се усмихна още по-тъжно отпреди, защото не беше сигурна дали бе му говорила истината, или, за да го оправдае, си е съчинила една нова легенда. Подведена от въображението си, тя бе забравила и суховатия рационален език за общуване с компютрите, та не знаеше още дали да се бои, или да се радва, ако думите й са отишли напразно. Но щом му поиска чрез шифъра информация за изследванията, компютърът веднага изсипа в шепата й нова микрозаписна шпулка.

На изолирания от останалия свят малък астероид се извършваха експерименти с времето. Бяха разработили датиращата от края на двайсетия век и векове непотвърдена хипотеза на Козирьов, според която времето имало маса и посока на движение, подлежащи на измерване. То се съдържало в самите материални тела, като изтичало само при взаимодействията им, тоест при всеки процес. На тази основа тукашните учени бяха създали нещо невъобразимо със своите последици: акумулатори, чрез които човекът да си възвръща изтеклото от него време. Оказа се, че загадъчното часовниче-дъвка било такава индивидуална батерийка, самата тя зареждана в големите акумулатори.

Засега експериментите се намираха в напреднал технически и физиологически стадий, та лимонооката сексоложка съвсем не пребиваваше тук, за да лекува комплекси, а да изследва какво ще стане и с либидото на човека, когато той непрекъснато се презарежда с време. Нататък обаче се проточваше дълга върволица от заплашителни социални, нравствени и философски проблеми, с чието разрешаване навярно щяха да се занимават и следващите векове.

Е, да, потрепера зиморничаво момичето, което толкова обичаше да лудува из вековете, ето го отново извечния страх на човека! Сега вече най-дълбокият от всичките му страхове! Нали не случайно древните са обявили за най-жесток от всички свои богове Хроноса, бога на времето, и са го изобразявали как изяжда собствените си деца. Ето я и не по-малко ненаситната лакомия на неговите рожби: чорба от метеорити, комети фламбе, черни дупки с галактически пълнеж, часовници-дъвки… Добър ти апетит, човече, който си зинал да погълнеш Вселената! Но няма ли преди това да изядеш себе си?

Удължаването на живота по такъв начин засега си оставаше субективно по отношение на единното астрономическо време. Не се знаеше още и каква крайна доза презареждане ще понася човекът, и дали на практика организмът му няма да изгаря по-бързо в двупосочния поток на времето?

Усещането за притежание на неограничавано време наистина даваше спокойствие, радост, самочувствие — в това Циана бе се убедила, — но не дебнеше ли опасността часовничето да се превърне в опиат, който трайно да променя психиката в непредвидима посока? И ако се наложеше по здравословни или социални причини да бъде ограничавана неговата употреба, нямаше ли то да възроди една широка престъпност? Да се купува, заема, залага на хазарт, може би и да се краде — за да се потвърдя окончателно древната максима, че времето било пари? Изобщо щеше ли наистина човекът да стане по-добър, ако престанеше да се бои от него? През първите години, когато индустрията още не ще е доставила достатъчно акумулатори, в днешното спокойно, демократично общество положително щяха да настъпят сериозни сътресения на базата на ново, макар и временно неравенство, защото… колцина ще се съгласят да чакат реда си, когато става дума за продължителността на собствения им живот? Но невъобразимо по-страшни щяха да бъдат промените, ако в крайна сметка се окажеше, че по този начин времето напълно се субективизира и се загубва единното усещане за неговия ход, което регулира живота на човешката общност.

Въпреки добрата си новина, Циана отиде на събирането на пета секция силно потисната. Мислеше си за компютъра и за неговото участие в тези страховити експерименти. През цялата своя история човекът бе си измислял, общо взето, все удобни богове — уж страшни, уж неумолими, но да не му пречат да си трупа каквито си ще грехове. Нима наистина сега си е създал един могъщ съдник с реална власт, който ще съумее да го държи в правия път? И за бог ли щеше да го провъзгласи, или, уплашен, ще побърза да го обяви за сатана?

Затова, когато я запитаха под формата на шеговита закачка докъде е стигнал флиртът й с него, тя отвърна кратко: „Той прекрати стачката си.“ И помоли да извикат координатора и ръководителите на останалите секции, за да направи съобщението си.

— Първият ми извод е, че трябва да се отнасяте към компютъра с особено уважение — заяви им тя доста назидателно, защото, като гледаше купчината развеселени мъже и жени около себе си, бе й се сторило, че не съзнават истински своята отговорност пред бъдещето.

— Та ние си го уважаваме, закъде сме без него! — хорово се обадиха учените.

— Да, но като нужна ви вещ — възрази Циана. — А той е гениален ваш колега и приятел, в чиито мнения сте длъжни да се вслушвате. Второто ми заключение е, че съставените от него исторически трудове трябва веднага да се предадат на всички информационни банки по света и да бъдат публикувани. Той не постави такова условие, но аз смятам, че е извънредно полезно човечеството да се види през неговите очи. И третото, което искам да ви кажа, е: длъжни сме да го приемем като исторически акт в нашето развитие, че при вас се е родил и самообучил нов тип компютър. Той е усвоил системата от нравствени норми на човека и вече е способен сам да ни предупреждава, когато ги нарушаваме или неосъзнато вървим против себе си. И аз много се надявам, че той няма да ви позволи да бъдете неразумни в своите по-нататъшни експерименти. А сега можете да го проверите — завърши младата хрононавтка, която сама неведнъж бе си играла лекомислено с това загадъчно и плашещо нещо, времето.

Каза го и изтръпна. Ами ако компютърът пак им откажеше услугите си, ако не оправдаеше надеждата й в този нов тип взаимоотношение с хората? Та нали той нищо не бе й обещавал! И съвсем примря, когато дузината чифта ръце в надпревара заизмъкваха джобните си компютърчета, за да отправят чрез тях някакви запитвания. Но зазиданият в скалите на астероида, верен на човека и вече загрижен за него колосален оптико-позитронен мозък не даде никому предимство, мигом отговори на всички едновременно…

Какво стана после на астероида „Габрово“ ли? Понеже нашата влюбена в древността героиня много обичаше старите народни приказки, ще го обобщим в стила на техния неизменно щастлив завършек: Три дни ядоха, пиха и се веселиха. И аз бях там, и аз се веселих, и ядох мекици от междузвезден прах. Ако не вярвате, качете се на машината на времето и идете да видите. Компютърът положително ще ви посрещне с думите: „Как си бе, сладур?“